ИНГЕРБОРГ БРАТОЕВА-ДАРАКЧИЕВА

Деян Статулов има своето ярко присъствие в нашето медийно пространство. Поддържа известен блог за кино и е автор и водещ на излъчваното по bTV предаване „Като на кино“. Освен това Статулов активно публикува кинорецензии и обзори в медиите и се радва на популярност сред аудиторията. Трудът му като кинокритик е оценен по достойнство от професионалната общност и през 2022 г. му е присъдена Наградата на СБФД „Васил Гендов“ за оперативна критика. По-малко известен факт сред широката публика обаче е дейността му като учен в сектор „Екранни изкуства“ на Института за изследване на изкуствата, БАН и главен редактор на онлайн изданието „Платформа за изкуства“ на този институт.

Новата книга на доц. д-р Деян Статулов „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 – 1989)“ (Локус Пъблишинг, 2023) е своеобразно продължение на излязлата през 2022 г. негова книга „(Не)възможната свобода. Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948 – 1989)“. В новия си текст авторът разширява и надгражда темата за идеологическата диктатура над българското игрално кино по време на социализма (1944 – 1989) и публикува първото по рода си изследване на процесите в тоталитарната пропаганда от онова време. И двете му книги са резултат от дългогодишна изследователска работа в Централния държавен архив и Българската национална филмотека.

Монографията на Статулов предлага оригинален и същевременно задълбочен поглед към начините, по които комунистическата власт в България използва игралното кино като средство за манипулация, за разпространение и налагане в обществото на комунистическата идеология, която обслужва партийната номенклатура. По тази причина изследването е фокусирано преди всичко върху политиката на водещите партийни институции и върху основните механизми, които се употребяват за пропагандиране на комунистическата идеология със средствата на киното. Авторът е подбрал конкретни ярки примери за тази инструментализация на изкуството поръчкови игрални филми, създавани с цел налагане на партийните идеология и политика.

Примерите са подкрепени с публикуване на непознати за широката публика документи, които разкриват конкретните начини на функциониране на комунистическа пропаганда от екрана, например т. нар. „Функционална схема на киновъздействието“, създадена от културните инженери на режима, открита от автора в архивите на ТСО „Българска кинематография“ и публикувана в ІІІ глава на книгата. Схемата представлява графично изображение на всички звена в системата на филмовата пропаганда и взаимовръзките между отделните ѝ нива на въздействие. Авторът развива хипотезата, че публикуваната схема „в голяма степен илюстрира реда и посоката, в която работят институциите“ и подчертава значението ѝ на косвено доказателство, че филмовата пропаганда в социалистическа България е основана на ясна концепция и е резултат на целенасочена идеологическа работа.

Изключително интересно е и публикуването и интерпретацията на неизвестен досега документ от историята на българското кино. Това е писмо от януари 1983 г., от тогавашния заместник-председател на Комитета за култура и генерален директор на ДО „Българска кинематография“ Никола Ненов до тогавашния министър на външните работи Петър Младенов. В писмото Ненов предлага да се създаде игрален филм по нашумелия по това време „случай Антонов“, свързан с опита за атентат срещу папа Йоан Павел ІІ. Писмото съдържа творчески и продуцентски план, включително предложения за възлагането на филма на Анжел Вагенщайн (сценарист) и Людмил Стайков (режисьор) и за ангажирането на западни копродуценти, напр. Марчело Данон и т.н. Независимо, че проектът не е реализиран по неизвестни причини, представянето и анализът на документа ясно разкриват механизмите, според които действа комунистическата власт през последното социалистическо десетилетие за поддържане на пропагандната си машина със средствата на киното.

Именно на пропагандните механизми, които се развиват и прилагат в българското игрално кино през 80^-те години на миналия век, е посветена най-важната, IV глава на книгата, озаглавена „Механизми на пропагандата. Методи и практики“. Тази част от текста съдържа най-важните открития и заключения на автора и е своеобразна кулминация на книгата. Статулов анализира ситуацията в българското игрално кино след приемането на предложената от Людмила Живкова културна програма „1300 години България“ и малко по-късно разгърналата се филмова пропаганда по повод т. нар. Възродителен процес и прави обобщения за спецификата на пропагандата през последното комунистическо десетилетие. Работейки с примери от създадените по онова време български исторически суперпродукции, авторът очертава различните етапи на въздействие по време, когато пропагандните усилия на режима достигат своя апогей, за да се обезсмислят чрез все по-затъващия във вътрешните си противоречия тоталитарен строй. Статулов се стреми да разкрие динамиката на отношенията между властта и творците, като от откритите и публикувани от него документи става безпощадно ясно, че споровете на творците с представителите на властта по онова време по правило нямат идеен характер, а се свеждат преди всичко до размера на материалното им възмездяване от страна на възложителите.

Подробно са разгледани етапите на формиране на пропагандния патос на историческите супер продукции и са посочени крайните параметри на процеса. При това, Статулов остава верен на вродената си деликатност и се отказва да напише черно на бяло, че всъщност ангажираните с „Хан Аспарух“ Вера Мутафчиева (сценарист), Людмил Стайков (режисьор) и трима от консултантите на суперпродукцията – Васил Гюзелев, Станислав Станилов и Атанас Семерджиев  – са агенти на Държавна сигурност. Същото се отнася и за „Време разделно“, чийто режисьор отново е Людмил Стайков, а Георги Данаилов (агент Андрей) е един от сценаристите. Ако би направил тази последна крачка, авторът би могъл категорично да обоснове пълното срастване на репресивния и пропагандния апарат на комунистическата власт, както и очевидния факт, че въпросните творци по онова време не са просто обекти на въздействие, с чийто талант властта злоупотребява. Тъжният извод, който се налага от приведените примери е, че редица от най-талантливите български кинотворци са доброволни съучастници в активните мероприятия на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП.   

Създавайки исторически текст, който изследва миналото, но чийто патос е насочен към настоящето и бъдещето, Статулов разкрива корените на опасно ширещия се днес национализъм, заложени с пропагандните усилия на комунистическата власт през 80^-те години на миналия век – държавната политика на реабилитация на национализма със средствата на игралното кино. Това е много точна интерпретация на процесите, която респектира съвременния читател със своята актуалност. Висока оценка заслужава и фактът, че независимо от историческата тема, Статулов е ориентирал текста си към днешното битие на движещите се изображения и е обвързал проблема за подмяната на действителността с пропагандните трикове, осъществявани чрез съвременните технологии за генериране на фалшиви новини и дълбоки фалшификации (deep fake). Така историческото му изследване е осмислено чрез най-сериозното предизвикателство пред съвременния човек, разграничаването на информацията от пропагандата през дигиталната епоха.

Стилът на Деян Статулов е комуникативен и четивен, без тези качества да са в ущърб на аналитичната стойност на книгата му, оригиналните му авторски виждания и убедителната му аргументация. Подробната библиография, особено новооткритите и публикувани за пръв път архивни документи от фондовете на Централния държавен архив, тяхното огласяване и интерпретация е един от най-големите приноси на тази книга. Свързаната с темата на изследването филмография също потвърждава качествата на монографията като ценен източник на информация и фактология. Авторовите параболи от миналото към методите на пропаганда в съвременния свят, от своя страна, придават на книгата особена актуалност и я оформят като сериозно предупреждение за бъдещето.