АНAСТАС ПУНЕВ  

 

Сложно е да се прецени дали прожекциите на театрални представления са добра идея, но ако изобщо има смисъл да се пробва с този особен жанр, Лондонският национален театър и Дома на киното дават възможно най-удобния повод през декември с моноспектакъла „Флийбег“ на Фийби Уолър-Бридж. Флийбег е по-известна като героиня от едноименния сериал, който излиза между 2016 и 2019 г., но макар представлението да е записано непосредствено след успеха на сериала, то всъщност е първоизточникът и причината за развитие на идеята. Тази динамика между двете не само може да даде улики за процеса по създаване на по-известния телевизионен продукт, но и показва как един изчистен текст, напоен с мощно актьорско присъствие, е напълно способен да се конвертира в часове екранно време.

Достойнството на един 80-минутен моноспектакъл, състоящ се от жена по дънки и стол, е, че 80 минути по-късно тази жена става възможно най-близкият ни човек. Флийбег ще бъде изучавана като ултимативният персонаж от второто десетилетие на ХХI век – разпиляна, с прескачащи мисли, свръхемоционална и вечно незадоволена, а в крайна сметка способна да концептуализира всеки момент от деня си, без да става ясно дали това е опит за терапия или просто отражение на твърде богатия ѝ вътрешен свят. Сред толкова герои, които смятат, че могат да разберат живота, Флийбег изпъква като безсрамно объркана и това буди едно особено съчувствие.

 ФЛИЙБЕГ (2016 – 2019, ФИЙБИ УОЛЪР-БРИДЖ) 

Не по-малко модерна е автобиографичността на „Флийбег“. Флийбег е Фийби Уолър-Бридж, но и не съвсем: естествено, че има преиначаване, преувеличаване и откровена лъжа в разказите ѝ за отношенията с мъжете или семейството. Но само чрез това изкривяване на реалния опит той става по-автентичен и евентуално се стига до ядрото на всичко, което ни се случва, а този процес може да измести необходимостта от каквато и да било стройна фабула. В това отношение чупенето на четвъртата стена, характерно и за сериала, се намесва като стратегически елемент, сякаш за да напомни, че творческият акт, колкото и да е оголен сред аскетичната атмосфера на сцената, все пак не трябва да ни заблуждава. Всичко е дори по-истинско, когато е преминало през клаустрофобията на измислицата, зад която се крият едни и същи травми.

За да се поддържа толкова дълго и успешно вниманието само с най-базовите средства на едно изкуство, изпълнението трябва да е безшевно, а думите и жестовете – наредени като в музикална мелодия. В това се съдържа мълчаливата виртуозност на Уолър-Бридж. Докато повдига веждата си в определен момент или имитира физиономия на гризач, всичко е някак скечово, повърхностно и дори просташко по английски, но сборът от частите оставя обратното впечатление: че ако веждата не е повдигната точно така в този момент, целият ритъм ще рухне, защото тази „просто жена с дънки“ използва всеки милиметър от наличния инструментариум: глас, мимики, преливане между въображаеми диалози, смяна на настроения. Флиртът с публиката не би могъл да се получи, ако тя не се държи постоянно под контрол и дори фактът, че представлението е на запис, не смекчава този ефект.

Ако има нещо изключително мъдро в историята на Флийбег, то е именно, че е история: при цялата си смелост и искреност в споделянето разказът на Уолър-Бридж може да се наблюдава по най-старомодния начин като неспирен разказ на приятел, който има нужда от споделяне, за да оздравее душевно, а в замяна ще ни даде малко материал за замисляне и малко – за да се посмеем, но ще знаем, че когато се разделим, ще се срещнем отново и никога нищо няма да се промени. Ние сме все така вперили очи във Флийбег, защото и тя ще е винаги до нас.

 ПРИКЛЮЧЕНО ПО ДАВНОСТ (РЕЖИСЬОР МАЛИНА ПЕТРОВА) 

Друг хибриден артефакт е първата част на документалния филм „Приключено по давност“ на покойната Малина Петрова, който ще бъде прожектиран на фестивала „Златен ритон“, по иронично съвпадение скоро след повторното завръщане на депутатите в сградата на бившия Партиен дом. Хибридността на „Приключено по давност“ е, че филмът е по някакъв начин не просто документален, а свръхдокументален: толкова обстоятелствен, че накрая стои повече като фикция, защото струпването на информация и липсата на каквато и да е режисьорска манипулация пробуждат повече въпроси, отколкото отговори.

Работата на Малина Петрова по филма, която сама по себе си е несравнима като усърдие в историята на българското документално кино, потвърждава извода, че с трупането на повече информация съмненията могат само да израснат до нерешим ребус, който въпреки това не може да не бъде разказан – дори само защото самата тя се е намирала в архива на Партийния дом малко преди неговия палеж. Впечатляващо е обаче как втренчването в палежа и мистерията около неназованите отговорници има обратен ефект: те оттласкват от конкретния повод и неусетно се превръщат в балада за целия така наречен Преход и ръководните му фактори.

За да се постигне тази полифония на гласове, Петрова жертва няколко потенциални похвали от самозвани морални съдници, за да даде наистина думата на всички замесени, които са пожелали да споделят своята версия за случилото се – нещо, което силно наподобява методологията на съдебното следствие по отношение на неутралността, всестранността и дори излишното навлизане в детайли от участниците. Разликата е именно там, че съдебно следствие никога не е имало и филмът е както компенсация за липсата му, така и най-доброто възможно обяснение на тази липса.

 ПРИКЛЮЧЕНО ПО ДАВНОСТ (РЕЖИСЬОР МАЛИНА ПЕТРОВА) 

И в крайна сметка – кой подпали Партийния дом през лятото на 1990 г.? „Приключено по давност“ показва безсилието на този въпрос, с който по подобие на съда, приключил по давност делото, искаме да отметнем „казуса“ като приключен, въпреки че няма как да приключи процес, който е както по-сложен и дълготраен, така и предварително дирижиран, дори и ако му се признае известна стихийност. Изводът е, че по един или друг начин архивите са щели да бъдат запалени – метафорично или не – тъй като наративът на Прехода е написан, преди той да започне, и това обрича самия Преход на вечна незавършеност.

Но наред с това, чрез ентусиазма на теренната работа и реално застъпения плурализъм, без грам сензационност, филмът не се задоволява да каже едно „Забрави за това“ като във финала на „Китайски квартал“ на Полански, а разкрива неподозирани истини. Дори само по начина, по който някои интервюирани отговарят гузно или в противоречие с останалите доказателства, а пък други направо отказват участие. Или дори чрез сагата с отказа от страна на небезизвестния Георги Пирински, тогава председател на Народното събрание, да позволи снимки в подземията на Партийния дом, където най-вероятно биха се намерили още ценни кадри. Всеки е свободен да прави каквото реши с толкова много гледни точки, но „Приключено по давност“ оставя усещането, че самата Малина Петрова е намерила за себе си отговора на въпроса, който я е мъчил с години.

 

 „Флийбег“ може да бъде гледан на 13 декември от 19:00 ч. и 16 декември от 17:00 ч. в Дом на киното.

 „Приключено по давност – I част“ може да бъде гледан на 16 декември от 17:00 ч. в ЛЪКИ Дом на киното в рамките на  „Златен ритон“.