КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
РАЗГОВАРЯ С ЧЕШКАТА РЕЖИСЬОРКА БЕАТА ПАРКАНОВА
Вторият филм на младата чешка режисьорка Беата Парканова „Слово“ (награда за най-добра режисура и награда за най-добра мъжка роля от основния конкурс „Кристален глобус” на международния фестивал Карлови Вари 2022) е ситуиран в знаковата за съвременната чешка, европейска и световна история 1968 година. Въпреки конкретната историческа датираност, режисьорката съзнателно избягва изграждането на отчетлив историко-политически контекст. Напротив, филмът ѝ търси интимно звучене и се фокусира върху психологическото напрежение на морално-етичната драма в едно семейство от средната класа на малък град, което е изправено пред заплахите на комунистическата партия. Разказът се разгръща предимно в затворени пространства – мрачновати интериори, обвити с плътни завеси, привидно изолиращи героите от външния свят. Малкото сцени в екстериор показват притихнала и уплашена провинциална среда, в която всяка дума или действие биват записвани, следени. Въпреки натиска, уважаваният нотариус Вацлав е дал своята дума и няма да я пристъпи, каквото и да му коства това, а съпругата му Вера разбира безрезервната си подкрепа към него като свой дълг.
Дебютният ви филм „Моменти“ (2018) разказва за младо момиче, което въстава срещу всичко в живота си, а вторият ви филм „Слово“ (2022) е базиран върху действителни събития от живота на вашето семейство – в основата му е стоическият отказ на вашият дядо да се подчини на системата. Каква беше вашата лична мотивация да разкажете тези две истории?
В „Моменти“ ми се искаше да направя портрет на човек, който към настоящия момент не е получил от съдбата най-доброто възможно раздаване на картите, но все още има кураж и се опитва да живее живота си, както би искал. Личната ми мотивация беше да изведа усещането за надежда в недобри времена. Обратно, в „Слово“ се стремях да изследвам липсата на вяра и надежда в моменти на големи, съдбоносни решения. В този смисъл и двата филма ме накараха да се вгледам дълбоко в себе си – как аз бих се справила с подобни ситуации.
Каква е стойността на думата днес? Мислите ли, че стоическия морал и етика, които са в основата на вашия филм, са нерелевантни в модерното общество?
Думата има точно толкова стойност, колкото влага в нея онзи, който я дава. Това е нещо, което не подлежи на промяна с времето. Не идеализирам миналото, не мисля, че днешният свят е по-плитък, в крайна сметка хората не се променят толкова. Ние всички лъжем, нека поне за този факт да не се лъжем.
В „Слово“ използвате брилянтни детайли, чрез които показвате психологическото напрежение, което налага общността в малкия град. Как успяхте да изградите толкова минималистичен по отношение на средствата разказ, който съумява да представи сложността на историческия период?
По принцип вярвам, че именно нюансите и детайлите, които са правилно намерени и употребени, водят към генерализация. Подчинена на тази идея, аз работя с актьорите, с оператора и така построяваме мизансцена. Може да се каже, че ако разпознаеш себе си в добре изградения детайл, вселената се отваря за теб. Докато в недобре изградения цялостен свят, ти можеш лесно да се загубиш.
Каква беше визуалната концепция за „Слово“, какви чувства и атмосфера искахте да представите чрез визуалния разказ?
Основната цел беше да изградя напрежение, интензивност във всяка ситуация – чрез цветовете, камерата, на практика чрез всичко, което може да ми послужи в тази задача.
В сърцето на филма са главните герои с тяхната сила и слабост. Връзката между Вацлав и Вера е много специална – базирана е върху взаимно уважение и безрезервна подкрепа. Актьорите в тези роли са невероятни. Как работихте по образите, какъв беше вашият подход като режисьор?
Избрах главните актьори много рано, някъде две години преди снимки. Оттогава сме в близък професионален контакт: говорихме за ролите, репетирахме, те участваха в избора на костюми, в избора на актьори за второстепенните роли, показвах им локациите. Правихме и записи на репетициите с малка камера. Работихме много интензивно заедно, което ни подготви добре за снимачния период.
Как започва вашият креативен процес: с идея за сюжет, с визия за специфичен персонаж, конкретен визуален образ или пък чувство, което трябва да присъства във филма?
Започвам с трептение, специфична нервност, защото цялото ми същество осъзнава, че някъде там се крие история, която е на път да се роди. Необходимо ми е време, доста време, докато това творческо трептение придобие някаква форма. Няма правило кое се материализира първо – понякога е образ, понякога конкретна сцена, понякога диалог.
Как композирате елементите от бъдещия филм в главата си? Как успявате да въвлечете във вашата визия за филма екипът, с който работите? Често ли работите с един и същ екип (продуценти, актьори, оператор)?
Тъй като сама пиша сценариите си, oще в процеса на писане измислям много от елементите от бъдещия филм, така че, когато говоря с моите сътрудници, вече съм си представила голяма част от филма. По този начин ние не започваме от нулата, а от една конкретна представа, която предстои да бъде допълвана. Тогава обикновено започвам с избора на актьорите в основните роли, след това се пренасям към визуалната концепция и т.н. Никога не насилвам нещата, не пресирам някого да работи с мен, напротив, търся хора, на които им е интересен моят работен процес. Съзнавам, че нашата работа изисква много време и усилия, и че тя може да бъде истински ефективна, само ако екипът е наистина въвлечен в процеса. Опитвам се да не се подвеждам, че ако работата по един проект е била лесна, то и в следващия ще е така. Стремя се да гледам на всеки проект с нови очи, мислейки си кои ще бъдат най-подходящите хора за него. Казвайки това, истината е, че досега съм монтирала всички свои филми с един-единствен монтажист – легендата на чешкото кино Алоис Фишарек.
Как формирахте стила си на разказване?
Не се стремя да си създавам конкретен авторски стил или почерк, защото всеки следващ филм изисква свой специфичен начин на разказване. Разбира се, сигурно биха могли да се откроят някои характерни за моя режисьорски вкус и авторско разбиране елементи, похвати, маниери. Изключително много харесвам нюансираността и финеса в разказването, обичам детайлите, но никак не харесвам очевидните причинно-следствени връзки в драматургията, както и тривиалната психология. С всяка нова история сме като партньори, които, докато се опознават, търсят начин да се адаптират един към друг.
Скоро посетихте България в търсене на локации за новия ви филм. Каква е историята и как се подготвяте за снимки?
С помощта на Бог и много работа, предстои да направим през следващата година копродукция между Чехия, Словакия и България. Заглавието е „A Cry Like Beautiful Song“ – разказва се за двама души, мъж и жена, които се запознават случайно по маршрута от Мусала към Рилския манастир и благодарение на непредвидени обстоятелства, изпитват моменти на човешка близост. Ще бъде нежен филм, на места смешен, който ще се заснеме изцяло в Рила. Вече посетихме част от локациите заедно с нашите български партньори и в момента работим върху финансирането на проекта.
Как определяте искреността в изкуството?
Дори добре пресметнатият елемент или ефект, може да носи откровеност, ако е замислен искрено. Стремя се да съм честна в това, което правя и вярвам, че всеки артист има за себе си отговор на въпроса за искреността и честността в изкуството пред себе си и Бога.
Какво мислите за съвременното кино – следва ли определени модели? Какво е необходимо, за да се направи истински дълбок и смел филм?
Не мисля много за съвременните тенденции, не съм и много страстен зрител на съвременното кино. Това, което ценя и вярвам, че е най-важно в един филм, е доколко цветен и многостранен е той, за да може всеки да намери нещо в него, което да му говори. Какво ли е необходимо за това?
Талант, много работа, късмет, божията помощ и отново много работа.
