ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

Филмопроизводство

 „ЛИЛЯНА“

Оттогава са изминали само 100 години – кратък времеви отрязък в сравнение с хилядолетната история на човешката цивилизация, но въпреки това заснетите през 1921 три български игрални филма продължават да тънат в гъст фактологически мрак. За първия от тях, „Лиляна“, липсва каквато и да е информация, която да посочва началото на неговите снимки или местата, където те са били осъществени. Относно този работен период не е открито (засега) дори едно сведение в пресата. В периодичния печат също така няма съобщение, което да свидетелства за показ на филма върху български екран.

Затова и прозвучава изненадващо изречението, отпечатано през ноември 1920 в сп. „Кинопреглед“ („Кинематографически преглед“ от № 1 до № 21 включително): „В идущия брой поместваме фабулата на първата българска кино-драма „ЛИЛИЯНА“ [„Лиляна“]“^[1]. И изданието, което от № 22 става „орган на Съюза на българските филмодавци“, удържа на думата си, като в брой № 6 публикува преразказ на филма, предшестван от обявяването на имената на членовете на снимачния екип: „ЛИЛЯНА. Българска Кинодрама в 4 части от К. Сагаев. Артистически директор: Д. Панчев. Технически директор: К. Куюмджиян. В главните роли: г-жа Ц. Оджакова и Сл. Казанджиев и при участието на г-жа Фратева и г-да Оджаков, Пържев, Цачев и др.“. Непосредствено под „главата“ следва обещаната „фабула“^[2]. От текста се узнава, че главната героиня на филма е Лиляна, която „още ученичка“ остава сираче, след като умира баща й, софийски чиновник. Неговият „бивш началник по служба“, възползвайки се от невинността на девойката, „сполучва да я измами“, след което тя бива изключена от гимназията и „тикната по пътя на порока и безчестието“. Изтощена и заболяла, Лиляна се прехранва, като позира на столичен художник. Тъкмо в ателието му тя се запознава с младия момък Камен, „син на заможно селско семейство“. Двамата се влюбват един в друг, женят се и заживяват щастливо в Каменовото село. Ала скоро „ненавистта и презрението“ на тамошните моми и невести, узнали миналото на Лиляна, довеждат до смъртта й. Призракът на младата жена обаче продължава да броди из селото. Увлечен подир него, Камен пада от висока скала и умира…

  „ФАБУЛАТА” НА ФИЛМА „ЛИЛЯНА” В СП. „КИНОПРЕГЛЕД” (1920)  

Премиерата в чужбина

От страниците на специализирания кинопечат изскачат още само три на брой съобщения, хвърлящи оскъдна светлина върху съдбата на творбата. „Българската кинодрама „Лиляна“ се копира усилено и наскоро ще бъде готова – заявява „Кинопреглед“ („Кино-Преглед“) най-вероятно през февруари 1921. – Както се знае вече, този филм е продукция на Акц. Д-во „Луна“ и ако се съди по готовите вече части, тоя филм не отстъпва по техническата изработка от чуждите“^[3]. В края на март (или началото на април) списанието отново споменава титула на филма. След като уверява своите читатели, че всред откупената от държавата продукция на „Луна“ е и „българската кино-драма „Лиляна“, то поднася скромна по обем, но очевидно почерпана от първа ръка информация: „Както се научаваме, този филм е занесен в Прага, за да се копира, и вероятно е, че ще бъде представен за пръв път там. С това младата българска филмова индустрия, в лицето на „Луна, прави една голяма крачка напред. За пръв път български филм ще се покаже на чуждестранните екрани. Тук, в София, очакват с трепет отзивите на чуждестранния печат. Филмът ще бъде представен не само в Чехо-Словашко, но и в цяла Европа, па даже и Америка. С този филм се цели опознаване на чуждия свят с България. Дано филмът постигне целта си!^[4].

   ИНФОРМАЦИЯТА ЗА „ЛИЛЯНА” В СПЕЦИАЛИЗИРАНИЯ КИНОПЕЧАТ  

Истината, както често се случва в живота, се оказва по-различна. Нея най-рано възвестява сп. „Киносвят“ („Кино-Свят“), което още в първия си брой, появил се в средата на април 1921, отпечатва съобщението „Лиляна“ в Виена“, гласящо: „Пиесата с български сюжет „Лиляна“, работена в околностите на София от акционерното дружество „Луна“, с нашите артисти: Казанджиев, Цачев и др., е копирана от „Sacha film“ в Виена. На 4 т. м. [април] в ателието на „Саша“ е правена проба. Присътствували са г. министър Димитров [Александър Димитров], който по него време бе в Виена, управляващият българската легация г. Панчо Дорев, секретарите от същата г. г. Малинов и Ст. Ангелов, както и г. Оскар Бам, известен българофил, редактор на „Нойе-фрайе-пресе“^[5].

От изложената дотук информация става ясно, че филмът „Лиляна“ е продукция на Акционерно дружество „Луна“ (София); че датата на премиерата е 4.IV.1921, когато се е състояла пробната му прожекция във Виена; че „зад филма“ застава с целия си авторитет и капацитет българската държава…

Авторът, авторът…

„Филмът „Лиляна“ е по едноименната поема на писателя Константин Сагаев, като авторът изработва сценария“ – уверява патриархът на българското кино Васил Гендов в мемоарите си^[6]. Само след година, през октомври 1921, Сагаев, който е и драматург – автор на десетки пиеси, основава и поема ръководството на кино-драматическата школа към софийското дружество „Витофилм“ (виж сп. „Кино“, брой юли/2021).

  КОНСТАНТИН САГАЕВ (КОНСТАНТИН ДИМИТРОВ СТАМАТОВ, 1889–1963) – ПИСАТЕЛ, ДРАМАТУРГ, ДИРЕКТОР НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР (1931–1933)  

„А работната книга – допълва Гендов – е дело на художника Димитър Панчев“^[7]. Освен живописец (предполага се, че е учил в Италия), Панчев е и фо­тог­раф-любител. Той е един от инициаторите за създаването (през 1919) на „Луна“, „член на Управителния съвет на дружеството“ (Васил Гендов), негов „административен директор“^[8], занимаващ се „с избора и с доставката на филми от чужбина“, ходил „на няколко пъти в Италия“, за да сключва „договори за доставка на италиански филми с прочутата на времето киноартистка Франческа Бертини“ (Васил Грозев)^[9]. Навярно поради това бива избран за „артистически директор“ (режисьор) на първия игрален филм, произведен от ки­но­къ­щата. Предположението се потвърждава и от друг пионер на родното кино, Кирил Петров: „Снимките бяха само външни – спомня си той. – Мястото се подбираше от Димитър Панчев, а в разработката на мизансцена помагаше и Живко Оджаков“^[10].

Васил Гендов, от една страна, засвидетелства факта, че Димитър Панчев е най-вероятният постановчик на кинодрамата, подчертавайки, че именно той е изработил „работната книга“ за „Лиляна“, но, от друга, инжектира поредната доза съмнения, записвайки в спомените си: „За режисьор на филма е бил поканен писателят Гео Милев“^[11]. И актьорът Светослав (Слави) Казанджиев, чиито мемоари също се съхраняват в БНФ, твърди, че режисьор на „Лиляна“ е бил Гео Милев, но пък посочва за оператори на творбата арменците Магърдич (Жан) Парнак и Кеворк Куюмджиян, разширявайки още повече кръга на „обичайните заподозрени“.

Името на Кеворк Куюмджиян не се среща често в родната киноисториография, но има своето достойно място в нея^[12]. През 1916 той основава „първата българска филмова къща“ – „Мари филм“ (Български кинофилм „Мари“), чийто „премиерен“ филм е документалният „На път към Розовата долина“, последван от късометражната лента „Ръченица“ (съхранявана в БНФ). Куюмджиян е продуцент, режисьор, сценарист и оператор на втория български игрален филм – „Баронът“ или „Баронът и съвременната милионерка“ (заснет най-вероятно през есента на 1916 и показан за пръв път на 3.ІІІ.1917 в кино „Одеон“^[13]); продуцент, режисьор и оператор на четвъртия, „Децата на Балкана“ (1917–1918) – и двата на „Мари филм“. Куюмджиян също е всред инициаторите за създаването на „Луна“ и пръв технически директор на дружеството^[14]. Като „технически директор“, ала на „Лиляна“, той бива посочен и от „Кинопреглед“.

Кеворк Куюмджиян ще да е авторът и на цитираната „фабула“, запознаваща читателите на „Кинопреглед“ със съдържанието на „Лиляна“. Основанията за това предположение са поне две: първо, текстът е подписан с инициалите „К. К-н“; второ, арменецът очевидно е имал вземане-даване със списанието – в редакционното каре на последния му брой (№ 2, 1923) бива указано, че то се „издава“ от Кеворк Куюмджиян. Впоследствие (юли 1925) той става редактор-стопанин на в. „София“, списван и на български, и на арменски, отговорен редактор е на „Камбана“ („Zang“, 1925–1926) и „Балкански печат“ („Balkanian Mamoul“, 1932–1943) – седмични обществено-политически вестници на арменски език.

Протагонистите

Изпълнителите на главните роли също не са случайни лица. „Провинциалната актриса“ (според Васил Гендов^[15]) Цветана Оджакова, превъплътила се в Лиляна, е звезда на софийския театър „Ренесанс“, на пътуващия „Популярен театър“, а през 1923 е член на трупата на Народния театър. И съпругът й Живко Г. Оджаков (1884–1951) по това време е вече утвърден театрал. През 1904–1905 той играе в Народния театър, от 1905 преминава в „Модерен театър“ на Георги Донев, в периода 1921–1923 ръководи театър „Сълза и смях“ – пътуваща театрална трупа, сформирана в София в края на 1920^[16]. Натрупаният сценичен опит му дава самочувствие да помага на Димитър Панчев при „разработката на мизансцена“^[17] по време на снимките за „Лиляна“.

Ставруда [Стефана] Янкова Фратева (1880–1963), която играе майката на Камен, също преминава през Народния театър (1909–1912), „Ренесанс“ (1919–1922) и Кооперативния театър (1922–1923). Участница е във филма „Децата на Балкана“, което означава, че има известен опит в киното, а и се познава с Кеворк Куюмджиян. В Кооперативния театър се изявява и „оперетният артист“^[18] Иван Цачев (Художника) – тенор и съпруг (от 1919) на Мими Балканска.

  ЦВЕТАНА ОДЖАКОВА (ЛИЛЯНА), СВЕТОСЛАВ КАЗАНДЖИЕВ (КАМЕН) И ИВАН ЦАЧЕВ (ХУДОЖНИКА) В ДВА КАДЪРА ОТ ФИЛМА „ЛИЛЯНА”  

Най-популярната фигура обаче ще да е бил „оперният певец Светослав Казанджиев“^[19], играл вече при Куюмджиян в „Баронът“, изваял образа на Камен в „Лиляна“, чиято режисура Васил Грозев дори му приписва^[20]. Това прави и Кирил Петров, според когото Казанджиев „беше и режисьор на филма“^[21]. Името на последния бива споменато още в първия брой на „Киносвят“ – и то двукратно. Първия път той е охарактеризиран и като „протагонистът от „Лиляна“, и като „ангажиран артист“, започнал снимки в „Саша филм“: „Понастоящем г. Казанджиев филмира в един модерен филм, за който в идущите броеве ще се повърнем“^[22]. Втория път пък е посочен като постоянен кореспондент на списанието във Виена^[23].

  ИНФОРМАЦИЯ ЗА СВЕТОСЛАВ КАЗАНДЖИЕВ, ПУБЛИКУВАНА В СП. „КИНОСВЯТ” (1921)  

Иван (Златан или Цветан) Пържев е не само интересна, но и загадъчна персона, която според Васил Гендов е „с неизвестна тогава професия“^[24]. Гендов не само уверява, че Иван Пържев е изиграл главната роля в „Баронът“, но и го посочва за режисьор на тази кинокомедия, признавайки все пак, че „идеята за снимането на филма произтича от Кеворк Куюмджиян“^[25].

Режисьорът?

В „наддаването“ по информираност се включва и Васил Бакърджиев, който поставя заглавието „Лиляна“ на първо място във филмографията на своето творчество, охарактеризира произведението като „игрален филм със селски сюжет“, датира го от 1920 година, посочва дължината му – „5 части, 1500 м.“. Производител според него е „Луна“, сценарист – Кон­с­тан­тин Са­га­ев, режисьор – Николай П. Ларин, оператор – Шарл Кенеке, асистент-режисьор – Васил Бакърджиев^[26]. Така кандидат-постановчиците на „Лиляна“ стават петима: Димитър Панчев, Гео Милев, Живко Оджаков, Светослав Казанджиев и руснакът Николай Ларин.

Киноисторикът проф. Александър Грозев също не изключва Николай Ларин от кръга на потенциалните режисьори на „Лиляна“, но му приписва само „довършването“^[27] на филма: „През същата 1920 година Николай Ларин получава покана от ръководството на акционерното дружество „Луна филм“ да довърши филма „Лиляна“, започнат от режисьора Димитър Панчев. Спешната намеса на Николай Ларин, колкото и професионална да е тя на фона на тогавашното равнище на киното ни, не е в състояние да спаси заснетия материал от явен художествен провал“^[28].

В неиздадената си мемоарна книга „Случки, спомени и преживелици около нашето кино“, чийто ръкопис се съхранява в БНФ, Васил Бакърджиев уверява, че се е запознал с Николай Ларин, след като постъпва в ръководената от белоемигранта киношкола при „Луна“. В нея обаче занятията, които според Бакърджиев са се провеждали „в салона на Градското казино“^[29] и са се водели на „руски и български езици“^[30], започват на 1 октомври 1921 (събота). Самият Ларин заявява в броя на сп. „Театрален преглед“, излязъл в средата на септември 1921: „Аз живея в София вече три месеца“^[31]. Тъй че е малко вероятно Васил Бакърджиев да е станал свидетел на процеса пре-продукция (етапа на планиране), който той описва с едно изречение: „Ларин се готвеше да снима заедно с оператора Шарл Кенеке филма „Лиляна“^[32]. Николай Ларин е нямал физическата възможност да участва в същинското заснемане на филма, осъществено през пролетта или лятото (по-вероятно) на 1920. Дори през есента бежанецът все още не се е установил в София – факт, който не позволява дори хипотетичното предположение, че тъкмо тогава той би могъл да „пипне“ нещо по филма, да нанесе някакви монтажни корекции.

 

  „ТЕАТРАЛЕН ПРЕГЛЕД” ЗА КИНОТО У НАС  

Ето защо е малко вероятно Димитър Панчев и Николай Ларин да са се „засекли“ на снимачната площадка, макар че според Васил Бакърджиев това се е случило: „Поради вмешателството на продуцентите, най-вече на директора Димитър Панчев, Ларин беше принуден да засили личната драма на героите, което водеше до една сълзлива мелодрама“^[33]. Но пък е много вероятно Димитър Панчев да е бил отстранен от поста „артистически директор“ на филма към края на снимачния период. Знае се, че през ноември 1920 Алберт Давидов, синът на Рубен Давидов – един от основните акционери в „Луна“, бива назначен първоначално за „прокурист на дружеството“, а впоследствие (най-вероятно в началото на 1921) и за негов „административен директор“^[34], измествайки от тази длъжност Димитър Панчев. Дали смяната е извършена поради несправянето на Панчев с работата върху филма? Или е следствие от други по-сериозни (финансови например) причини? Не се знае. Но пък се знае, че Димитър Панчев не присъства на пробната (премиерната) прожекция във Виена!

Проф. Грозев не подминава и онези „основателни въпроси около реализацията на филма“, повдигнати от „догадките дали наистина Гео Милев не е бил канен за режисьор на „Лиляна“? И ако това е било наистина така, защо поетът-модернист, чиито театрални пристрастия са известни, е отказал примамливото предложение?“^[35]. Възможно е Константин Сагаев да се е срещал със своя колега, така, както е контактувал с Иван Вазов във връзка с екранизирането на „Под игото“ (виж сп. „Кино“, брой юли/2021). Възможно е Сагаев да е подхвърлил пред Гео Милев, който по това време издава сп. „Везни“ (1919–1922), че пише сценарий по своята поема „Лиляна“ – както впрочем е започнал и разговорът му с Вазов. Възможно е дори да му е предложил режисурата на филма – Гео Милев наскоро се е завърнал от едногодишно пребиваване в Германия, където се запознава с новостите в тамошното кино, силно повлияно от символизма и експресионизма – близки до сърцето на поета художествени направления. И така, от дума на дума, да е тръгнала мълвата за Гео-Милевото режисьорстване…

Известните и вече изложени данни недвусмислено посочват Димитър Панчев като най-вероятният режисьор на „Лиляна“. Той изготвя „работната книга“ за филма – акт, който всякога се е приемал като задължение на постановчика. Той подбира мястото на снимките – оказало се село Драгалевци. Той най-вероятно селекционира и актьорите – охарактеризиран е като „артистически директор“. Той най-вероятно работи с тях на снимачната площадка, макар там да му помагат и опитният театрален актьор Живко Оджаков – „в разработката на мизансцена“, и „протагонистът“ Светослав Казанджиев, играл вече във филм.

Като се имат предвид административните постове на Димитър Панчев в „Луна“, може да се предположи, че освен режисьор, той е бил и продуцент на филма (в съвременния смисъл на думата). Но като такъв го охарактеризира единствено Васил Бакърджиев – и то десетилетия след премиерата на „Лиляна“.

Местата на снимки

Още през април 1921 сп. „Киносвят“ огласява, че „пиесата с български сюжет „Лиляна“ е „работена в околностите на София“. След близо 30 години Васил Гендов потвърждава локацията – филмът се „снимаше в околностите на София“. Васил Бакърджиев е най-подробен, ала и най-недостоверен в своята инак сладкодумно разказана история, посредством която той възкресява същинската работа върху филма: „Един слънчев мартенски ден [става дума за 1920] снимачната група се натовари на пет файтона, които затрополяха по прашния неравен път към Драгалевци. Пътуването беше весело. Файтонджиите подвикваха на конете. Петко Чирпанлиев и Ставруда Фратева разправяха анекдоти. Вяра [Вера] Набокова се превиваше от смях. От всички файтони се разнасяха песни. Оперният артист Иван Цачев, който във филма изпълняваше ролята на художник, пееше най-силно от всички [...] Пристигнахме шумно в селото, настанихме се за нощуване в една кръчма. Селяните се оказаха отзивчиви. С много хумор и умение Куюмджиян събра от селото необходимите носии и реквизит. По време на снимките се чувствувах уверен в себе си, може би защото бях близо до Ларин. Снимачната работа продължи една седмица“^[36].

  КАДРИ ОТ ФИЛМА „ЛИЛЯНА”, ЗАСНЕТИ В ОКОЛНОСТИТЕ НА СОФИЯ  

Както става „безпощадно ясно“, по-голямата част от свидетелствата относно „Лиляна“ са мемоарни и противоречиви. Между заснемането на филма и написването на книгата „Случки, спомени и преживелици около нашето кино“, която Васил Бакърджиев завършва в края на 1960-те или началото на 1970-те години, зее времева бездна, с чиито размери би могло да се обяснят някои от споменатите разминавания. Защото период от близо половин век е изпитание за всяка людска памет – в случая тази на Бакърджиев, който „качва“ във файтоните, откарващи снимачния екип до Драгалевци, и Вера Набокова, и Петко Чирпанлиев, за които липсват други сведения да са участвали в „Лиляна“.

Фамилията Набокова фигурира сред имената на актьорите от руския театър-кабаре „Кривия Джими“, ползващ се с „грамадна популярност в Русия“ и ръководен от „известния млад руски поет“ Николай Агнивцев. В края на месец май 1921 трупата, която е „на път за Европа“, се спира „за няколко дни в София“, където представя някои от своите комедии и опери в салона на „Славянска беседа“^[37]. Чирпанлиев най-вероятно се среща с киното, едва след като постъпва в киношколата на „Луна“. Но пък двамата са изпълнители на главните роли – Вера Набокова на женската, а Чирпанлиев на мъжката – в следващия игрален филм на акционерното дружество, озаглавен „Виновна ли е?

Операторът?

Кеворк Куюмджиян е приеман за оператор и на „Баронът“ (1917), и на „Децата на Балкана“. Поради това не прозвучава изненадващо, че в края на 1920 г. сп. „Кинопреглед“ го представя като „технически директор“ на филма „Лиляна“. Той и Жан Парнак биват посочени за оператори на творбата от Светослав Казанджиев – актьора, който през целия снимачен период играе пред обектива на тяхната кинокамера. Кеворк Куюмджиян е този, който според Васил Бакърджиев „с много хумор и умение“ събира из къщите на село Драгалевци „необходимите носии и реквизит“. Също според Бакърджиев арменецът, а не продуцентът Димитър Панчев – както би било редно, отнася заснетата лента за обработка в чужбина: „Куюмджиян замина и бързо се завърна, оставяйки филма в залог поради финансови затруднения. Фирмата не дочака уреждането на сметките и на своя глава представи филма в някакво квартално виенско кино. След злополучието Земеделското правителство отпусна на дружеството субсидия, с която Ларин започна снимането на фолклорния игрален филм „Виновна ли е?“^[38]. Със сигурност Кеворк Куюмджиян е собственикът на камерата, с която са били заснети по-голямата част от филмите на „Луна“. Което не означава, че той лично е въртял манивелата на киноапарата през цялото време на този процес. Тъкмо обратното – неколцина съвременници уверяват, че Куюмджиян не е владеел до съвършенство операторското майсторство – свидетелства, позволяващи да се допусне, че „Лиляна“ най-вероятно е филмиран от сънародника му Жан Парнак, който по това време е щатен оператор на акционерното дружество.

  КЕВОРК КУЮМДЖИЯН – ТЕХНИЧЕСКИЯТ ДИРЕКТОР НА ФИЛМА „ЛИЛЯНА”  

Затова пък повече от минимална е вероятността по време на „спешната намеса“, осъществена (хипотетично) от режисьора Николай Ларин, неговият оператор Шарл Кенеке да е заснел някоя и друга нова сцена. За подобна деятелност свидетелства не съществуват – нито документални, нито журналистически. Макар Васил Гендов да твърди, че за оператор на „Лиляна“ е бил поканен „австриецът Кенеке, който е бил ангажиран за редовен оператор при дружеството“^[39]. С вмешателството на бежанеца Васил Бакърджиев обяснява и скиталчествата на „Лиляна“ из Европа. „Враг на всякакво занаятчийство – пише той, – операторът Кенеке предложи обработката на филма да стане в чужбина. Кюумджиян замина с негативите за Виена […] Не след дълго узнахме за състоялата се на 1 април 1921 г. премиера на филма „Лиляна“ в някакво квартално виенско кино“^[40].

Днес е невъзможно да се каже категорично дали крайният резултат от тази светлописна дейност е бил сполучлив или не. Филмът не е съхранен до наши дни, не е про­жек­ти­ран по родните ек­ра­ни, което означава, че не е имал шанса да провокира написването на отзиви, рецензии или критично-оценъчни материали. Тъй че липсват конкретни основания, които да позволят охарактеризирането на „Лиляна“ като „явен художествен провал“. Днешният изследовател едва ли би извлякъл обективна информация и от откровено рекламния текст, поместен в сп. „Кинопреглед“ и уверяващ, че „ако се съди по готовите вече части, тоя филм не отстъпва по техническата изработка от чуждите“.

Нерадата екранна участ на „Лиляна“

„Интересно е обстоятелството, че този филм не се появи на български екран и впоследствие не се узна нищо за неговата съдба“ – диви се Васил Гендов^[41]. И с право. „Лиляна“ не оставя никаква следа, която би позволила проследяването на неговия екранен път, като по този начин допринася за раждането на поредната загадка в историята на българското игрално кино. Васил Бакърджиев обаче се опитва да обясни ситуацията – както с родни бюджетни проблеми, така и с „международното положение“: „Филмът не можа да се прожектира по нашите екрани. Поради финансови затруднения, Куюмджиян оставил лентата като залог, докато уреди сметките с виенската фирма“^[42].

Версията на Кирил Петров е по-различна. „Филмът излезе за онова време задоволителен – твърди той, – но се прожектира само в някои кинотеатри в провинцията, а за София и дума не можеше да става, тъй като „Модерен театър“ и кино „Одеон“ отказваха да го прожектират и гледаха на „ЛУНА“ много враждебно. В това време се бяха вече включили като акционери братята Давидови, с една от най-хубавите сгради на ул. Леге, за преустройство в кинотеатър. Архитект Маринов, като акционер, беше изготвил великолепен план, даже с тераса на покрива, за летен кинотеатър. А това беше действително една опасна конкуренция за „Модерен театър“ и кино „Одеон“, защото зданието беше в центъра на столицата“^[43].

Прави впечатление, че нито един от тримата мемоаристи не посочва като причина за „злополучието“ художествените недостатъци на „Лиляна“. Единствен Васил Бакърджиев, въпреки пристрастията си, подхвърля: „За Ларин този филм не беше успех“^[44], като обвинява за това „вмешателството на продуцентите“, превърнало творбата в „една сълзлива мелодрама“. Макар и направено с половин уста, това признание за слабостите на творбата, обяснява, макар и индиректно, нерадата й екранна съдба.

Още по-негативна е гледната точка на в. „Развигор“, изложена чак в края на септември 1922 от автора на подробния и критичен преглед, проследяващ дотогавашното развитие на родното кино, озаглавен „Кинематографа у нас“: „След крайно несполучливия опит с „Лиляна“, филм с български сюжет, изработен в София от един дилетант–фотограф, разхождан с покойния министр Димитров в Виена и Прага, гдето лошите езици говорят, че вместо да ни служи за пропаганда, филмът е бил порядъчно освиркан и след това прибран за вечен покой в София, Акц. д-во „Луна“ се зае с специализацията на фотографически снимки на президента [Александър Стамболийски]“^[45].

  КРИТИЧНИТЕ СЛОВА, ПОСВЕТЕНИ НА „ЛИЛЯНА” ВЪВ В. „РАЗВИГОР” (1922)  

Показателен също така е и фактът, че заглавието „Лиляна“ изобщо не се споменава в двата най-пълни обзора на нашето игрално кино, публикувани в периода до началото на Втората световна война – рубриката „Вие питате – ние отговаряме“ на сп. „Екран“ от 1936^[46] и историческото изследване на Стефан Гендов във в. „Народен театър“ от 1943^[47].

Последната (засега) загадка, свързана с „Лиляна“, подхвърля Васил Бакърджиев, споменавайки в своята филмография абсолютно неизвестен дотогава факт – филмът е имал „музикална илюстрация“, дело на „маестро Иван Попов“^[48]. Тази информация е изключително интересна, ала трудна за коментиране, след като вече нееднократно бе подчертано, че „Лиляна“ не вижда български екран. Затова пък влиза и ос­та­ва в ис­то­ри­я­та на на­ше­то ки­но ка­то един от пър­вите игрални филми, по­каз­ани из­вън Бъл­га­рия. За из­к­лю­чи­тел­ност­та на виенското събитие го­во­ри фак­тът, че на него при­със­т­ва лич­но българският ми­нис­тъ­р на вът­реш­ни­те ра­бо­ти, посланикът ни в Австро-Унгария, дипломати, журналисти…

Поради недостатъчно изяснени и до днес при­чи­ни фил­мът „Лиляна“ не е про­жек­ти­ран върху ек­ра­ни­те у нас, а впоследствие (през годините) бива безвъзвратно изгубен по друмищата на неумолимото време. Но до­ри основанието за то­ва да са били не­го­ви­те художествени не­дос­та­тъ­ци, про­из­ве­де­ни­е­то остава като ха­рак­тер­но и яр­ко яв­ле­ние в историята на родното кино. Защото посредством тази творба, ма­кар и ли­шена от со­циал­на вглъбеност, иг­рал­ни­ят ни филм за пър­ви път се опит­ва да пре­съз­да­де ре­а­лис­тич­но българския сел­с­ки жи­вот, да от­ра­зи час­ти­ца от тогавашната дейс­т­ви­тел­ност.

„ВИНОВНА ЛИ Е?“

За разлика от „Лиляна“, чието прохождане бива обвито в гъста информационна мъгла, началото на „Виновна ли е?“, втория български игрален филм, работен през 1921, е ясно, безоблачно и дори обещаващо. „Кино-фабриката на Акционерно Д-во „Луна“ започва тези дни постановката на един грандиозен филм – оптимистично оповестява на 16.IX.1921 софийският в. „Мир“, след което учтиво приканва кандидатите за целулоидна слава: Поради това, умоляват се артистите и артистките, които желаят да вземат участие в снимките, да се явят в кантората на Акц. Д-во „Луна“, ул. Солун 34, от 10–12 часа преди пладне с по една своя фотография“^[49]. Същият всекидневник повтаря същите две изречения в следващия си брой, поставяйки ги обаче в края на текст, оформен като рекламно каре, огласяващ предстоящото откриване на „кино-школа“ („кино-студия“), чието ръководство е поверено на „известния кино-режисйор Н. Ларин“^[50]. По същото време в два поредни броя на „Театрален преглед“, „седмично списание за театър и изкуство“, излизащо „всеки четвъртък“ в София и редактирано от руския емигрант Евгений Илин, се появява подобно каре, в което пък се казва: „В най-близко бъдеще нашето дружество организирва отдел за произвеждане на патриотични кино-картини, за която цел са поканени да сътрудничат известния руски кино-режисйор Н. П. ЛАРИН и оператор-лаборанта инженер КЕНЕКЕ […] Готви се за постановка един сензационен филм от българския живот, който ще бъде поставен в новото кино-ателие“^[51].

 

  РЕКЛАМНОТО КАРЕ В „ТЕАТРАЛЕН ПРЕГЛЕД”  

Очевидно е, че управата на „Луна“ се опитва да привлече бъдещите курсисти не само с уверения за полезни школски занимания, но и с обещанието за „снимане кино-филми с задължителното участие на всички учащи се“.

След един месец излиза поредният брой (№ 27) на сп. „Кинопреглед“, отредил голяма част от рубриката си „Из нашата област“ (предлагаща само материали, отразяващи киноживота у нас) на Акционерно дружество „Луна“ (София), което „под ръководството на младия и енергичен директор г. Давидов, изглежда, че е оставило на заден план филмонаемната търговия и се е заело сериозно с производството на филми“. „Д-во „Луна“, обаче, записа тия дни един голям напредък в книгата на своето развитие – навлиза в същината на разглежданата тема анонимният автор. – Прокуденият от родината си, известния в цяла Русия кино-режисйор и основател на крупната руска филмова фабрика „Ермолиев“, г-н Н. Ларин, е ангажиран за кино-режисйор при споменатото д-во. Г-н Ларин, който между другото основа и една кино-школа у нас, в която преподава с вещина, се залови, при оскъдни технически средства, с постановката на един грандиозен филм из нашия бит. За тая цел са ангажирани около 90–100 български и руски артисти, а централната роля е поверена на симпатичната и талантлива руска кино-актриса Набокова. Благодарение на вещото режисйорство на този колос от руския кинематограф, филмът е на привършване и е излезъл така сполучливо, че човек би казал, какво той е правен тук; макар и при липса на абсолютно модерни технически помагала, филмът прави впечатление като да е работен в някое от най-добрите европейски кино-ателиета. Ние очакваме публиката да се изкаже, когато лентата се развие пред очите й. Този филм, в който се изобразява романа на една девица-селянка, ще бъде в 5 части; първоначалното название на филма е било „Кой е невинен, нека пръв хвърли камък“, обаче впоследствие е изменено. Окончателното название ще стане известно тия дни.

За сполучливото изработване на тоя филм е допринесъл твърде много и техническият ръководител г-н инженер Кенеке […] С тия два вещи познавачи „Луна“ може да се гордее и да бъде сигурна, че бъдещето принадлежи ней. Изисква се, обаче, труд, постоянство и средства, за да се преодолеят големите мъчнотии. При окончателното привършване на филма, ще се повърнем. Засега даваме няколко снимки, като обещаваме на читателите ни да напечатим и други“^[52].

  ИНФОРМАЦИЯТА В СП. „КИНОПРЕГЛЕД” (1921)  

И наистина, страниците 5, 7 и 8 предлагат три фотографии, под всяка от които е поставен еднотипен надпис: „Сцена из новия бълг. филм на Акц. Д-во „Луна“.

В следващия си брой „Кинопреглед“ отново предлага актуална информация, отнасяща се за филма с все още неустановеното наименование. Неин автор е Алберт Давидов, който чрез своя текст красноречиво се разкрива не само като млад и енергичен административен директор на „Луна“, но и като майстор на ласкателната реч. Обектът на неговото „похвално слово“ бива посочен още в заглавието на статията, ширнала се върху по-голямата част от трета страница – „Министра на народното просвещение г-н Ст. Омарчевски и младата филмова индустрия у нас“. След като уверява, че Стоян Омарчевски (оглавявал институцията от 22.V.1920 до 9.VІ.1923) е: „човек извънредно деятелен и енергичен, притежаващ железна воля“; българският политик, „схванал пръв грамадното значение на кинематографа, като носител на култура, като единствен паметник на известни събития и като единствено средство за мирна вътрешна и външна пропаганда“; държавникът, положил „неимоверни усилия, за да въздигне и закрепи националната филмова индустрия в България“; благодетелят, комуто „единствената у нас филмова къща – Акционерно д-во „Луна“ дължи „сегашното си завидно положение в техническо отношение“; бащата на инициативата да се поканят „специалисти режисйор и оператор от странство, които въздигнаха филмопроизводителното дяло у нас на нужната висота“, създавайки хроникални и документални „филми с прекрасна фотография, даващи една идеално ясна и чиста прожекция“; Алберт Давидов продължава: „Но Г-н Министър Омарчевски не се задоволи само с това. У него се породи идеята да покаже пред чуждия свят нравите и бита на българина, благородството му и неговата блага душа. За да достигне това, той натовари поменатата филмова къща, Акц. д-во „Луна“, да постави на филм една пиеса с национален сюжет. На 8 м. м. [8 октомври] се започна снимането на първия сериозен български филм. Г-н Ст. Омарчевски със жив интерес следи хода на работата по постановката на пиесата. Скоро любителите на киното ще имат възможност сами да се убедят, че усилията на г. Министра Омарчевски са се увенчали с пълен успех. Надяваме се също, че хубавите произведения на младата българска филмова индустрия ще намерят много скоро най-добър прием във всички европейски кинематографи, та по такъв начин да спомогнат, щото културна Европа да опознае и оправдае България. На г-н Министър Омарчевски, скромния труженик и патриот, нека цяла България поднесе своите адмирации“^[53].

  ПОХВАЛНОТО СЛОВО НА АЛБЕРТ ДАВИДОВ В СП. „КИНОПРЕГЛЕД” (1921)  

От написаното в сп. „Кинопреглед“ става ясно, че „идеята“ за направата на „първия сериозен български филм“ („злополучието“ с „Лиляна“ очевидно вече е забравено) принадлежи на министър Стоян Омарчевски. Снимките са започнали на 8 октомври 1921, а „първоначалното название на филма е било „Кой е невинен, нека пръв хвърли камък“… Проблемът със заглавието намира своето крайно решение през първата половина на ноември, когато се появява брой № 29 на „Кинопреглед“, който съобщава: „ВИНОВНА ЛИ Е ТЯ? е окончателното наименувание на новия български филм, продукция на Акц. д-во „Луна“, София. Поместваме тук някои сцени от въпросния филм. От този филм остават още няколко сцени да се снемат, за да бъде готов. При привършването ще се повърнем обширно“^[54].

И този път изданието представя две фотографии, на които могат да се видят актьорите Вера Набокова и Петко Чирпанлиев, отпечатани на с. 11 и придружени от общ надпис – „Сцени из българския филм „Виновна ли е?“. Продукция на Акц. Д-во „Луна“, София“. „Фото-сесията“ продължава и в брой № 30, като този път със снимки от филма са аранжирани двете корици на списанието – лицевата с една, озаглавена „Из българския филм „Виновна ли е?“. Режисйор: Н. Ларин“, а задната – с две („Сцени из българския филм „Виновна ли е?“. Режисйор: Н. Ларин“).

Вероятно през декември излиза последният брой на сп. „Кинопреглед“ за 1921 година, който известява, че „поради неблагоприятното време, снимките на българския филм „Виновна ли е?“ са преустановени“^[55].

  КАДРИ ОТ ФИЛМА „ВИНОВНА ЛИ Е?”  

На снимачната площадка

Малкото, известно за снимачния период на „Виновна ли е?“, се знае благодарение на Васил Бакърджиев, който в мемоарите си твърди, че дни преди това Николай Ларин му възлага „асистентската работа“, след като му обяснява „основния замисъл на сюжета, характера на отделните роли“^[56]. За „асистент-режисьор“ на продукцията българинът се посочва и във филмографията на собственото си творчество^[57]. „През време на снимките проявих небивал ентусиазъм – спомня си след години Васил Бакърджиев. – Сърцето ми пламтеше с неугасваш огън. Както всички младоци на восъчна възраст мисълта ми летеше към някакво въображаемо бъдеще“^[58].

  „УЛИЧНИТЕ СНИМКИ” ЗА „ВИНОВНА ЛИ Е?”  

„Уличните снимки потръгнаха мудно – продължава своя увлекателен разказ Бакърджиев. – Набокова започна да нервничи. Никой не можеше да обясни нейното състояние. Понякога хапеше ноктите си, избиваше я на плач. Трябваше да отмятам в сценария по няколко пъти една и съща сцена. Държането на Набокова довеждаше Кенеке до лудост. С чувство на отговорност Ларин се опитваше да разсейва лошото настроение. Отношенията се изостриха. Сцените се повтаряха. Извъртяната филмова лента се превръщаше в брак. С мъка заснехме половината филм. На пробна прожекция пред дирекционния съвет Ларин каза:

– Не съм доволен. Можеше да се постигне повече.

Куюмджиян се усмихна:

– Човек винаги иска нещо повече и всякога постига нещо по-малко“^[59].

Актьорите

„Главните роли бяха възложени на руската красавица Вяра Набокова и двамата ученици от студията Петко Чирпанлиев и Йордан Караферманов – уверява Васил Бакърджиев. – В епизодичните роли участвуваха Иван Руев, Георги Иванов, Николай Колицов и Мери Станинова-Стендич [тогавашната приятелка на Бакърджиев]“^[60]. Всред изпълнителите са още Йонко/Йохан Розенблат (Йохан Розев) и самият Васил Бакърджиев. Всички изброени са курсисти от школата на „Луна“– Ларин, за които чиракуването по време на снимането на филма се оказва отлична възможност да се докоснат до реалното кинопроизводство. Някои от тях (едва ли случайно) впоследствие продължават професионалното си служение на Десетата муза.

Вера Набокова

Звездата на филма, Вера Набокова, е руска актриса, белоемигрантка в България, където преподава в „кино-артистическия“ отдел на филмовата школа при „Луна“^[61]. По време на престоя си в София бива ангажирана (заедно със сънародничките си А. Комисаржевска и балерината Ек. Лорен) от театър „Ренесанс“ (1919–1922), където на 19.X.1921 превъплъщава ролята на Трилби (млада и красива ирландка, която позира като модел на парижки художници) – главната героиня на едноименната драма в 5 действия от „известния у нас руски актьор Григорий Григориевич Ге“^[62], адаптирал за сцената романа „Trilby“ (1894) на френско-британския художник-илюстратор и писател Жорж дьо Морие (1834–1896).

Макар и да бива охарактеризиран като „авиатор в Божурище“^[63], Петко Атанасов Чирпанлиев (1890–1952) се отдава на седмото изкуство. Роден в с. Шипка, Казанлъшко, той (според Васил Гендов) „за първи път се появява с образуването на дружество „Луна филм“ като ръководител на разни късометражни филми до появяването на режисьора Николай Ларин, когато започва де се проявява и като артист“^[64]. Благодарение на това, че е курсист в школата на руснака, Чирпанлиев участва и в четирите игрални филма, заснети от „Луна“: „Лиляна“, „Виновна ли е?“, „Под старото небе“ (1922) и „Момина скала“ (1923).

  ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА НОЕМВРИ 1921 ФИЛМЪТ СЕ СДОБИВА С ОКОНЧАТЕЛНОТО СИ ЗАГЛАВИE  

Екот чак до Англия

Индиректно доказателство както за сериозните международни контакти на „Луна“, така и за нейните продуцентски амбиции е фактът, че кратък текст, популяризиращ дейността на фирмата и предлагащ макар и скромна информация относно филма „Виновна ли е?“, се появява дори в седмичното лондонско издание „Биоскоп“ (The Bioscope), регистрирано като вестник, ала изглеждащо като списание. „Филмовата компания „Луна“ от София – съобщава на 1.XII.1921 този флагман на британската киноиндустрия (The Journal of the British Cinematograph Industry) – започна производствени дейности в значителни мащаби под патронажа на правителството, което гарантира изкупуването на копия от цялата продукция на фирмата за разпространение като пропаганда в чужбина. Снимките, които предстои да бъдат осъществени, ще имат за цел да покажат обаянието на българския живот и прелестите на тамошните пейзажи. За режисьор на тези продукции компанията е ангажирала г-н Н. Ларин, основател на добре познатия руски филмов концерн „Ермолиев“. Освен че отвори училище за киноизкуство, г-н Ларин вече си е осигурил услугите на близо 100 български и руски артисти. Първият му филм ще разказва в пет филмови части историята на младо българско селско момиче – главната героиня, чиято роля е поверена на мадам Набокова“^[65].

  ИЗВЕСТИЕТО В ЛОНДОНСКИЯ „БИОСКОП”  

Заглавието „Виновна ли е?“ се мярва и във втория за 1922 брой на „Кинопреглед“ (№ 33). Поводът е писмо, изпратено до редакцията от читателката Б. Михайлова от София, на което списанието отговаря така: „Работите в кино-школата при Акц. д-во „Луна“ вървят много добре. Между учениците има наистина способни, които след време не ще отстъпват по нищо на западните. По-голямата част от тях са взели вече участие в новия български филм „Виновна ли е?“. Разбира се, че на тях им предстои още много работа, но ние вярваме, че при помощта на даровития ръководител на школата – г. режисиора Н. Ларин, мъчнотиите лесно ще се премахнат, тъй че твърде вероятно е да ги видим идущето лято да заемат централни роли в някой български филм. На друго място по тоя въпрос пишем повече“^[66].

Една искрица угасва

Така Васил Бакърджиев озаглавява една от главите на мемоарите си, в която лаконично маркира края на начинанието „Виновна ли е?“: „През един от следващите дни файтоните чакаха пред дирекцията. Слънцето се усмихваше весело. Времето беше подходящо за снимки. Дълго чакахме Набокова, за да тръгнем за Бояна. Ларин се разгневи и ме изпрати до хотела да я повикам. Хотелиерът ме погледна учуден. Преди един час Набокова отпътувала с експреса за чужбина. Внезапното й заминаване стана причина за провалянето на филма. Аз се почувствувах увиснал във въздуха. Една искрица от надежда угасна в душата ми. Ларин посрещна новината покрусен“^[67].

  ВЪПРЕКИ ЧЕ СНИМКИТЕ БИВАТ ПРЕУСТАНОВЕНИ, ЗА КОЕТО СП. „КИНОПРЕГЛЕД” ИЗВЕСТЯВА ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ 1921, „ВИНОВНА ЛИ Е?” ОСТАВА „НОВИЯ БЪЛГАРСКИ ФИЛМ” И ПРЕЗ 1922 ГОДИНА  

Васил Гендов нанася няколко щриха, които допълват информацията на Бакърджиев за края на „Виновна ли е?“: „Тази продукция на „Луна филм“ започва доста шумно, но точно преди края си прекъсва снимките и остава така, без да се довърши. По-късно се узнава, че разклатеното материално положение на „Луна филм“ е станало причина за прекъсване на продукцията, за която са били хвърлени вече доста много средства. Главно обаче за прекъсването на филма е обстоятелството, че героинята на филма Набокова, като вижда разклатеното положение на „Луна филм“ и като се е опасявала, че няма да получи обещания хонорар, внезапно напуска България и по този начин осуетява завършването на филма“^[68].

Режисьорът Н. П. Ларин

Николай Поликарпович Бугаенко-Ларин (21.IX.1888–12.XI.1944) е руски киноактьор (един от първите), сценарист, кинорежисьор. Като постановчик дебютира през 1913 (съвместно с А. Н. Уралски) с историческата картина „Тривековното царстване на Романови“ („Трехсотлетие царствования Дома Романовых, 1613–1913“) на кинокъщата „А. Дранков, А. Талдыкин и Ко“. Завежда постановъчната част в новооснованото от Г. И. Либкен в Ярославъл дружество „Волга“, чиято първа продукция е режисираната от Ларин „сензационна драма“, озаглавена първоначално „Дъщерята на търговеца Башкиров“ („Дочь купца Башкирова“, 1913), но показвана под титулите „Драма на Волга“ или „Дъщерята на търговеца“. За фирмата „Художественые фильмы И. Н. Ермольев, Москва“ режисира самостоятелно „Във водовъртежа на Москва“ („В омуте Москвы“, 1914), чийто негатив бива продаден на „Братя Патé“ за 12 000 рубли, а заедно с А. В. Гурев осъществяват драмата „Лудостта на пиянството“ („Безумие пьянства“) – „нравоучителен филм за вредата от алкохолизма“. В Ялта, където се премества голяма част от руската киноиндустрия, спасявайки се от „мероприятията“ на съветската власт и ужасите на Гражданската война, поставя „Шарабан“ (1919). В края на годината започва „масовата емиграция на киноработниците“^[69].

Сред бегълците ще да е бил и Ларин, който пристига в България – най-вероятно през 1921, установявайки се първоначално във Варна (според Александър Грозев^[70]), а след това в столицата. „Аз живея в София вече три месеца – признава самият той – и изнесох впечатления, че в България по настоящем свободно би могло да процъфтява производство на кинокартини. За това тук има всички данни: мъчно е да се намери другаде такава природа, както тук. Около София има местности, които смело могат да конкурират с Швейцария, т. е. тук могат да се направят снимки, които да съперничат с европейските снимки [...] Историята на България представлява от само себе си неизчерпаем кладенец за най-богати сюжети“^[71].

Тези идеи на белоемигранта впечатляват навярно ръководителите на „Луна“ и той бива „поканен“ за „главен режисьор и ръководител на отдела за производство на кинокартини“ към дружеството, което тъкмо по това време разширява дейността на своята „кино-фабрика“, проектирайки „постройката на специално ателие за снимки, лаборатория и пр.“^[72]. За да подготви кадри за това „дело“, Ларин основава филмова школа („кино-студия“) при „Луна“, „удобрена от Министерството на Народното просвещение с заповед № 3710 от 2.IX.921 г.“, в която преподава, асистиран от свои сънародници^[73]. Лекциите му биват записани и издадени от Иван Касабов, „завършил кино-артистическия отдел“ на школата и участвал през периода 1922–1930 в пет български игрални филма^[74].

Операторът инж. Шарл В. Кенеке

„За сполучливото изработване на тоя филм е допринесъл твърде много и техническия ръководител г-н инженер Кенеке – уверява сп. „Кинопреглед“ през втората половина на октомври 1921. – Г-н Кенеке е дългогодишен кино-оператор, изпърво в Германия, Италия, Франция, впоследствие в Русия, и владее основно кино-техниката“^[75].

  СП. „КИНОПРЕГЛЕД” АРАНЖИРА ЛИЦЕВАТА СИ КОРИЦА С КАДЪР ОТ ФИЛМА  

Шарл В. Кенеке (Кьонеке/Кенике) е австриец (според Васил Гендов), французин (според Александър Грозев^[76]), „оператор на „Пате Фрер“ за Русия“ (Александър Грозев^[77]), „най-добрият руски кино-специалист“. Кинооператор и лабораторен експерт („инженер“), „враг на всякакво занаятчийство“, той е дясната ръка на режисьора Николай Ларин в България – не е изключено двамата да са пристигнали заедно в страната. Завежда „кино-техническия отдел“ на филмовата школа при „Луна“, чиито практически занятия (според Васил Бакърджиев) се водят от Жан Парнак. За „Луна“ Кенеке заснема още два игрални филма – „Под старото небе“ (асистиран от Куюмджиян и Жан Парнак) и „Момина скала“ (асистиран от Симеон Симеонов). Негов помощник по време на работата върху „Виновна ли е?“ (според Васил Гендов) е Жак Х. Леви – лаборант и асистент-оператор на „Луна“, която през 1923 фалира.

Наместо послеслов

Филмът „Виновна ли е?“ също не стига до български екран. Затова и заглавието му не бива споменато нито през 1922 в прегледа на в. „Развигор“, нито през 1943 от Стефан Гендов във в. „Народен театър“. Но пък неговият титул фигурира, макар самият „продукт“ да е квалифициран като „недовършен“, в списъка на сп. „Екран“ от 1936. „Виновна ли е?“ не се реализира като материален социо-културен факт, но работата върху него се превръща в такъв. В крайна сметка се оказва, че единственият игрален филм, сниман, завършен и прожектиран през 1921, е „Дяволът в София“ на Васил Гендов, подробности за който може да се прочетат в рубриката „Киното и градът“ на сайта „Обаче“^[78].

Съдбите на двата игрални филма, „Лиляна“ и „Виновна ли е?“, се преплитат, но не са идентични – краят на втория не бива увенчан дори с премиера в „някакво квартално виенско кино“…

    

 

^[1] Кинематографически преглед, г. I, № 5, 1920, с. 4.

^[2] Лиляна. Кинематографически преглед, г. I, № 6, 1920, с. 6.

^[3] Кино вести. Кинематографически преглед, г. I, № 10, 1921, с. 6.

^[4] Из нашата област. Кинематографически преглед, г. I, № 17, 1921, с. 4.

^[5] Кинематографа у нас. „Лиляна“ в Виена. Киносвят, г. I, № 1, 1921, с. 9.

^[6] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 141.

^[7] Пак там.

^[8] Петров, Кирил. Принос към историята на българската кинематография. София, 14.XI.1952. Портфейл БНФ, с. 1.

^[9] Грозев, Васил. Писмо до Държавния киноархив, София, 8.III.1961. Портфейл БНФ, с. 1.

^[10] Перфанов, Кирил Петров. Принос към историята на българската кинематография. София, 14.XI.1952, Портфейл БНФ, с. 2.

^[11] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 141.

^[12] Кърджилов, Петър. Целулоидният барон. Медиа свят, февруари 2006, с. 38-40.

^[13] Български кинофилм на дружество „Мари“. Мир, г. ХХІІІ, № 5067, 28.І.1917; Български филм. – Заря, г. ІІІ, № 984, 5.ІІІ.1917; Кинематографически представления в Бабадаг. Добруджа (Бабадаг), г. І, № 74, 14.ХІІ.1917, с. 4.

^[14] Кино вести. Нов Директор. Кинематографически преглед, г. I, № 7, 1920, с. 6.

^[15] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 141.

^[16] Хроника. Комедия, г. I, № 19, 25.XII.1920, с. 7.

^[17] Перфанов, Кирил Петров. Принос към историята на българската кинематография. София, 14.XI.1952, Портфейл БНФ, с. 2.

^[18] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 141.

^[19] Пак там.

^[20] Грозев, Васил. Писмо до Държавния киноархив. София, 8.III.1961. Портфейл БНФ, с. 2.

^[21] Перфанов, Кирил Петров. Принос към историята на българската кинематография. София, 14.XI.1952, Портфейл БНФ, с. 2.

^[22] Кинематографа у нас. Ангажиран артист. Киносвят, г. I, № 1, 1921, с. 9.

^[23] Кинематографа у нас. Редакцията на „Кино Свят”. Киносвят, г. I, № 1, 1921, с. 9.

^[24] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 91.

^[25] Пак там, с. 92.

^[26] Бакърджиев, Васил. Васил Бакърджиев. Филмография. Кино и време, № 4, 1973, с. 123

^[27] Грозев, Александър. Киното в България. Част І (1897-1956). София, Фабер, 2011, с. 110, 112, 295

^[28] Пак там, с. 295.

^[29] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 32-33.

^[30] Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, вътрешната част на лицевата корица; № 14, 24.IX.1921, с. 13.

^[31] Ларин, Н. П. Кинематографически перспективи в България. Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, с. 9.

^[32] Бакърджиев, Васил. Киноизкуството е било смисъл на целия ми живот (откъси от неиздадената мемоарна книга). Кино и време, № 4, 1973, с. 99.

^[33] Бакърджиев, Васил. Киноизкуството е било смисъл на целия ми живот (откъси от неиздадената мемоарна книга). Кино и време, № 4, 1973, с. 99.

^[34] Кинематографа у нас. Д-во „Луна“. – Киносвят, г. I, № 2, 1921, с. 5.

^[35] Грозев, Александър. Киното в България. Част І (1897-1956). София, Фабер, 2011, с. 112.

^[36] Пак там.

^[37] Хроника. Театрален преглед, г. I, № 3, 19.V.1921, с. 6.

^[38] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 38.

^[39] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 141.

^[40] Бакърджиев, Васил. Киноизкуството е било смисъл на целия ми живот (откъси от неиздадената мемоарна книга). Кино и време, № 4, 1973, с. 99

^[41] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 142.

^[42] Бакърджиев, Васил. Киноизкуството е било смисъл на целия ми живот (откъси от неиздадената мемоарна книга). Кино и време, № 4, 1973, с. 99.

^[43] Перфанов, Кирил Петров. Принос към историята на българската кинематография. София, 14.XI.1952, Портфейл БНФ, с. 2.

^[44] Бакърджиев, Васил. Киноизкуството е било смисъл на целия ми живот (откъси от неиздадената мемоарна книга). Кино и време, № 4, 1973, с. 99.

^[45] С. Я. Кинематографа у нас. Развигор, г. ІІ, № 85, 30.ІХ.1922, с. 2.

^[46] Вие питате – ние отговаряме. Екран, г. І, 1936, № 4, с. 2

^[47] Гендов, Стефан. Българският кино-театър и филм. От платнената барака „Гранд-биоскоп” до днешните театрални сгради. Раждането на първия български филм. Народен театър, г. VІІ, № 126–127, 29.VІІ.1943, с. 1-4.

^[48] Бакърджиев, Васил. Васил Бакърджиев. Филмография. Кино и време, № 4, 1973, с. 123.

^[49] Новини и съобщения. Мир, г. XXVII, № 6386, 16.IX.1921, с. 2.

^[50] Мир, г. XXVII, № 6387, 17.IX.1921, с. 1.

^[51] Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, вътрешната част на лицевата корица; № 14, 24.IX.1921, с. 13

^[52] Из нашата област. Кинопреглед, г. II, № 27, 1921, с. 7-8.

^[53] Давидов, А. Министра на народното просвещение г-н Ст. Омарчевски и младата филмова индустрия у нас. Кинопреглед, г. II, № 28, 1921, с. 3.

^[54] Из нашата област. Кинопреглед, г. II, № 29, 1921, с. 8.

^[55] Из нашата област. Кинопреглед, г. II, № 31, 1921, с. 11.

^[56] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 38.

^[57] Бакърджиев, Васил. Васил Бакърджиев. Филмография. Кино и време, № 4, 1973, с. 123.

^[58] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 38.

^[59] Пак там.

^[60] Пак там.

^[61] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 119.

^[62] „Трилби“. Нова Комедия, г. II, № 33, 21.X.1921, с. 3.

^[63] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 85.

^[64] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 176.

^[65] Foreign News and Notes. Big producing „push“ in Bulgaria. Bulgaria. The Bioscope, Vol. XLIX, № 790, 1.XII.1921, p. 23.

^[66] Поща. Кинопреглед, г. II, № 33, 1922, с. 7.

^[67] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 38-39.

^[68] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910-1940. Мемоари. София, БНФ-Фабер, 2016, с. 176.

^[69] Летопись российского кино 1863-1929. Москва, Материк, 2004, с. 125, 131, 137, 138, 144, 150, 159, 160, 301, 308.

^[70] Грозев, Александър. Киното в България. Част І (1897-1956). София, Фабер, 2011, с. 294.

^[71] Ларин, Н. П. Кинематографически перспективи в България. Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, с. 9.

^[72] В София. Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, с. 9; Из нашата област. Кинопреглед, г. II, № 28, 1921, с. 8.

^[73] Из нашата област. Кинематографически преглед, г. I, № 17, 1921, с 4; В София. Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, с. 9; Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, вътрешната част на лицевата корица; № 14, 24.IX.1921, с. 13; Киноман. Кино-школата на г-н Н. П. Ларин. Кинопреглед, г. II, № 33, 1922, с. 2.

^[74] Касабов, Иван. Кинематографическо изкуство и творчество. София, 1928.

^[75] Из нашата област. Кинопреглед, г. II, № 27, 1921, с. 8.

^[76] Грозев, Александър. Киното в България. Част І (1897-1956). София, Фабер, 2011, с. 295.

^[77] Пак там.

^[78] Кърджилов, Петър. „Дяволът в София“ шета преди 100 години (http://kinoto-gradat.obache.bg/dyavolat-sheta-iz-sofiya-predi-100-godini-petar-kardzhilov-vazstanovyava-istoriyata-na-izgubenata-prez-bombardirovkite-filmova-lenta/)