ДИМИТЪР САРДЖЕВ
Леонид Йовчев завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Димитрина Гюрова през 2007г. и получава покана да стане част от трупата на театър „Българска армия“, където работи до 2011г. След това се присъединява към актьорския състав на Народния театър. До 2018 г. когато напуска театъра, играе в спектакли на режисьори като Иван Добчев, Явор Гърдев, Юрий Ботусов.
Заедно с Ани Васева и Боян Манчев е основател на групата „Метеор“. Знакови за независимата театрална сцена са техните спектакли „Пиеса за умиране“„Пиеса за теб“, „Малдорор“, „Хиджиката и неговия двойник“.
Първата му роля в киното е в сериала „Църква за вълци“ (2004), реж. Николай Ламбрев. Участвал е и във филмите: „Потъването на Созопол“ (2014), реж. Костадин Бонев, „Маймуна“ (2016), реж. Димитър Коцев – Шошо, „Времето е наше“ (2018), реж. Петър Попзлатев, „Януари“ (2022), реж. Андрей Паунов, „Жълт олеандър“(2022), реж. Лъчезар Аврамов.
Да започнем от филма „Януари“!
Всъщност беше доста отдавна, но филмът се забави, заради пандемията.
Как ти повлия пандемията?
Със сигурност ми е повлияла. Имах възможността, благодарение на това, че имам свободно време и то по определен начин, да се концентрирам върху неща, за които обикновено не ми остава време. Сякаш пандемията не беше нещо по-различно за мен, защото нямам друг цикъл на живот освен работния, така съм си избрал. Не обичам да излизам от работен ритъм. Пък и какво значи работа за нас? Ние имаме тази привилегия да работим нещо, което ни носи удоволствие. Иначе по отношение на изолацията, аз така си живея, леко изолиран от света – на хигиенично разстояние.
Снимахме „Януари“, преди да започне всичко и сега, като говорим, ми се струва толкова отдавна. Пандемията така разтегли времето, че от сегашна гледна точка една година ми се струва страшно много време... Сякаш пандемията ми позволи да разбирам по-ясно как тече времето... без значение дали съм го загубил или пък уползотворил с нещо полезно.
ЯНУАРИ (2021, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)
Опитът с този филм беше страхотно преживяване за мен – заради режисьора, заради материала, заради невероятния актьорски състав, заради целия екип и не на последно място, заради мястото, където снимахме. Това беше една ловна хижа в Средногор – близо до хижа Каваклийка. Тя е изоставена през 1994г. поради някакъв спор. И е такава, каквато е, не е докосвана от тогава. Самият средногорски балкан не е съвсем туристическо място, макар Павел Баня да е близо. Имам предвид, че ти попадаш на място, което е сякаш извън времето. И то ти дава усещане за някакво счупено време, хем вече не е социализъм, а белезите са все още там, с всички призраци на миналото. Самият процес беше организиран много добре.
Имахме достатъчно време, без обичайното бързане в киното. Можехме да се съсредоточим в самия процес на снимане, без да трябва да претупваме нещата. Имахме този комфорт, благодарение на продуцента и на режисьора. И така, когато условията са налице, когато са подготвени, се появяват и чудесата като сцената с гарвана, който изпи чашата с ракия, без да е режисиран, дресиран – без намеса.
ЯНУАРИ (2021, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)
Вярваш ли в тези неща, в чудесата?
Да! Когато се подготвят условията, когато има концентрация и воля, тогава се случват чудеса. Вярвам в това, че не толкова талантът, колкото работата и волята могат да те предвиждат напред. Чудесата не са случайно нещо. Не вярвам в чудесата, които се случват от нищото, вярвам в чудесата, които са желани. Когато има очакване и нагласа за тях – ти вече си заложил капана и ти остава да дебнеш момента, кога и по какъв начин ще се случи.
Значи ти настройваш и сетивата си в такъв режим?
Абсолютно! В театъра е същото. Въпрос на подготовка, работа, която се извършва ежедневно от група хора, с намерения, цели, със знания и с голямо желание. Те работят, като се надяват в този ден да се случи нещо, което не се е случвало на никой в този свят. Публиката усеща тези неща. Усеща, че има нещо специално.
Това сигурно се отнася и за работата ти върху ролята. Да „натренираш“ цялата си психофизика да улавя такива моменти.
Да, това е едно от най-простите актьорски упражнения – наблюдението, с любопитство и с желание светът да ти е интересен. Това беше един от първите уроци, които усвоих в Академията от проф. Гюрова. Интересно, е че всички го правят – любопитни са за света. Въпросът е доколко си дават сметка за това и доколко го използват, както, да кажем, един актьор би могъл да го използва в работата си. И добрият, и лошият опит могат да се превърнат в средство, което да използваш в работата си на актьор.
Помня по време на репетиции, докато разглеждаше едни реквизитни обувки, колко дълго време говори за човека, който ги е носил. Единият ток на обувките беше нетипично изтрит и ти дълго време импровизираше около това каква походка е имал този човек, дали е бил сакат или е имал проблем с крака. Когато тръгваш към персонаж, който е различен от теб, нямаш подобен на неговия сетивен опит, как се „намамваш“ да влезеш в „неговите обувки“?
ПОРТРЕТ НА ЕДНА МАДОНА (2013, OT ТЕНЕСИ УИЛЯМС – ТР СФУМАТО)
Пак ще се върна на наблюдението. Много от нещата, които ми се случват, биха минали незабелязано, ако не бяха важни за мен. Сигурно щяха да се поместят някъде в паметта – изтласкани. Но вярвам, че точно такъв тип детайли ме конституират като човек. В този смисъл знам, че това е нещо, което е много интересно и че всеки човек го притежава. Тези неща може да са по-важни от големите събития. Освен това всеки предмет попива част от човека, носи неговата биография, проблеми ако щеш, затова и допускам, че в тези обувки бих могъл да прочета историята на този човек, защото те носят неговите следи, неговите белези.
Има нещо от това, че ти взимаш една мъртва природа и започваш да ѝ вдъхваш живот.
Принципно човек точно това прави – цял живот – с митовете, с историите, които разказва, с интереса си към света – да му дадеш персонификация, да проектираш върху него собствените си усещания и това е върху всичко около нас: море, дървета, цветя, камъни... Всичко е свързано с някаква история. Попило я е. Като се замислиш това е един безкраен разказ за човешкото желание да стигне до всички кътчета на този свят, да няма страх от празнината, от тъмното. Като погледнем, затова и новият телескоп „Джеймс Уеб“ е по-мощен от „Хъбъл“ – той иска да погледне максимално далече. Няма граници на човешкото познание. То не е само навън – към границите на Вселената, то е и на микрониво... няма таван и няма посока.
СНИМКА ОТ ТЕЛЕСКОПА ДЖЕЙМС УЕБ
Като се замисли човек, във Вселената няма такова понятие като горе и долу или ляво и дясно, няма вътрешно и външно! Ако погледне така на света, човек започва да вижда доста по-свободно, да вижда доста повече, отколкото когато си постави граници. И това е доста странно, човек като си постави граници, вижда само това, което желае да види.
Това съм го чувал от режисьора Крум Филипов, преди години, когато търсел Любен Чаталов за роля, в кафенето пред блока му бил и един доктор – приятел на Чаталов, та той казвал – „Човек вижда само това, което знае“...
Човек вижда много повече, отколкото разбира, но активни в съзнанието му остават нещата, които разбира. Останалото се изтласква някъде, но то е в теб. И е въпрос на усилие тези впечатления да бъдат активирани и опредметени в работата на актьора, например.
Да станат сечиво, средство.
Точно затова работата в театъра е чудовищна, защото работиш с догадки, с предусещания, които не са от реда на познатите неща и тези догадки са на границата на достижимото. Затова и не съм се притеснявал дали ще ме разберат; щом аз съм го допуснал, значи вече някой преди мен го е направил, допуснал го е. Дори би трябвало като актьор да бъда много по-смел в тези си допускания. Трябва да бъда пред хората в публиката, границите на моето въображение трябва да нямат край – така че да мога да водя тези хора с мен, а не те да бъдат преди мен. Тъжно е, когато разказваш история, която за публиката е отдавна ясна.
Помня, покрай работата си върху „Хамлет“, когато се представяха новите преводи на професор Шурбанов, някой от философите каза, че пиесата Хамлет е за ония редки гранични ситуации, в които човек попада на ръба на човешкото познание. И тогава се замислих за обратното – ами какво ако граничното е нормалното ежедневно състояние на човека. Какво ако това не е нещо изключително, напротив изключително е желанието ни да прикрием това, за да се успокоим. Човешкото същество е в непрестанно състояние на тревога. Оттам, може би, идва и желанието за постигане на нирвана, да кажем. И това напрегнато състояние, което е проблематично, всъщност дава възможности. По начало ние сме едни деца и такива оставаме до края на живота си, които нищо не разбират. Появяваме се, научаваме сякаш някакви знания, които ни помагат да живеем и умираме в още по-голямо объркване. Ако го разбираш това, ако работиш с него – тогава може да стане много интересно, иначе на трийсет години ти познаваш живота, доколкото ти е необходимо, и оттам нататък си загубил интерес.
ЛЕОНИД ЙОВЧЕВ ПО ВРЕМЕ НА РЕПЕТИЦИИТЕ НА ХАМЛЕТ, РЕЖИСЬОР ЯВОР ГЪРДЕВ
Значи пак стигаме до любопитството?
Това е феномен, как някой може да бъде спокоен в свят, който постоянно ти предлага някакви предизвикателства, който постоянно те предизвиква като същество с нервна система да реагираш... балансът е фикция. То, ако погледнем и от физична гледна точка, е фикция – състоянието на баланс. Илюзорните, инфантилни желания не са фикция, фикция е идеята за балансирано човешко живеене. Крайността не е фикция, тя е реалност.
Може би всички неща от материално естество като дом, кола, работа, заплата, храна, може би това е нещо като транквилант, който ти дава усещането за баланс?
И аз така съм си казвал – ето това е златната среда – назоваването на тези неща като център през езика те прави спокоен, което е илюзорно и смешно. Лесно е да извадиш човека от този така наречен баланс, не трябва много.
Как подхождаш в началото на работа по дадена роля? Говоря за онзи етап, когато не знаеш къде да си сложиш ръцете, не знаеш с каква походка, с какъв глас. Как намираш това, което е единственото?
Ани (Васева) го беше казала в „Пиеса за нас“, че това е най-хубавият момент. „Абсолютно начинаещи“, като в песента на Боуи – това сякаш е най-приятният момент от един процес – когато не знаеш абсолютно нищо. Където има някакви догадки и страх, че няма да се справиш. И това важи за всички професии, не само актьорската – има един момент, в който не знаеш как точно се прави и това е най-вълнуващото от целия път. В актьорската професия това се случва в началото на всеки процес, слава Богу! Много важно е да има такива условия за работа, в които ти като актьор да искаш да правиш опити, без да се срамуваш, притесняваш и да трябва да задоволяваш очаквания... Понякога тръгваш от клишета.
МАЛДОРОР, РЕЖИСЬОР АНИ ВАСЕВА ПО ЛОТРЕАМОН
От Ицко Финци съм чувал – „трябва да стъпим на клишето, за да можем да го преобърнем“...
Клишето не е задължително вредно – то е клише, защото е работило много пъти. Въпросът е да разбереш как сега може да сработи. И това съм си мислил – не „какво е театърът, а какво би могло да бъде театърът“. Не е работата да се затворим в някакви рамки и да изключим останалото. Като откриеш нещо – доколко това ти е достатъчно? Ако ти е достатъчно, значи малко желаеш. Какво ти е достатъчно – да повториш Марлон Брандо в „Кръстникът“, или „Оскар“, или просто Светът не ти е достатъчен.
Но това е много напрягащо за един актьор да не знае как?
ГЕО ПО ТЕКСТОВЕ НА ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ, РЕЖИСЬОР ИВАН ДОБЧЕВ
Това е доверието на режисьора, че ти си този, който ще се справи, въпреки цялата несигурност. Във физиката мисля, че се нарича „interstate“, когато материята е извън утвърдените състояния „течно“, „твърдо“, „газообразно“ – в някакво междинно състояние и това е интересно, защото там има много възможности и много посоки. Не да стоиш в точно определено състояние, ами да стигнеш до разбирането, че материята е пластична. Това идва от усещането на мозъка, че минава време. Всичко се движи. Моделът на Слънчевата система е неточен. Там има презумпция, че Слънцето стои на едно място и планетите се движат около него. Но ако е вярно, че Слънцето гравитира около черна дупка, то не стои на едно място, а се движи по спирала, което означава, че ние от началото до края на живота си не стоим в една и съща точка във Вселената, а се движим. Няма място на покой. Няма тяло в абсолютен покой. Дори когато медитираш – ти се движиш. Няма твърда земя. Затова и тези физични закони са ми били толкова интересни.
Имаш голяма творческа биография с Ани Васева и в театъра, и в киното. Какво те прави пристрастен в това партньорство, да кажем направо, страстен?
Малко хора са свободни в работата си... но това, което е важно за мен, е усещането за доверието, което ми има човек, който няма граници на желанието. Това е повече от нормален процес. Както тя казва – „Аз ви се доверявам, че можете да направите всичко, а вие ми се доверявате, че това, което искам от вас, е най-доброто“. Когато имаш увереността, че ти можеш всичко – друго не ти трябва... Актьор, Режисьор – това са социални роли, които заемаме в един процес, но извън това, ти като човек усещаш, че човекът срещу теб има безкрайно желание да опознае света и че той е избрал да го направи чрез теб – ти си средството....ти си сечивото. То е различно от това да си марионетка, болтче от машината – макар че понякога това в театъра е задължително, за да се постигне целта на спектакъла. С нея съм готов да вървя, без значение дали е кино или театър, защото там границите не съществуват. Казвам го през усещането си, че времето, което имаме, е малко и човек трябва да се опитва да прави смели крачки, за да „започне да крачи по Луната“.
Как разбираш указанието на Гротовски, че актьорът трябва да се премери с Хамлет като със слънчев лъч?
Как да се премериш със скоростта на светлината, с нещо недостижимо!? Така го разбирам, че актьорът трябва да се мери с недостижимото – това да ти е целта. За мен това е единственият разумен аргумент затова, защо искам да живея – да се измервам с невъзможни неща, иначе все едно съм умрял. Както Боян Манчев казва: „Не ние мерим справедливостта, тя нас мери“. Иначе придърпвам към себе си думата справедливост и спрямо себе си започвам да отсъждам. Така мога да оразмеря света по своите мерки, които са ми удобни. Така е лесно. По-сложното е да се повдигнеш на пръсти спрямо закон, който е вън от теб и да се мериш със слънчевия лъч. И това трябва да важи за всеки текст.
МЕТЕОР (БОЯН МАНЧЕВ, АНИ ВАСЕВА, ЛЕОНИД ЙОВЧЕВ)
Кое те насочи към актьорството?
Не знам. Може би това да желаеш нещо невъзможно в рамките на прагматичния свят. Като дете си спомням, че исках не толкова да бъда актьор, а да бъда армия от 500 човека, които се сблъскват на бойното поле. Усещането, че мога да го направя! Може би това!
Също удоволствието от играта – дори най-глупавата, като стражари и апаши. Някой те гони, ти се страхуваш да не бъдеш хванат. Но уголемяването на мащаба – било желанието да хванеш, или страхът да не бъдеш хванат – го превръща в най-важното на света. Или пък футболът – гониш една топка и го правиш с такъв патос, че това се превръща в най-важното на света. Говоря за удоволствието от това да правиш нещо, което на пръв поглед е безсмислено.
Любим актьор?
Не е един! Напоследък си мисля, че всеки един човек ми е любимият актьор. Трябва да си добър зрител. Когато си добър зрител, всички се превръщат във велики актьори. Когато си посредствен зрител, Марлон Брандо в „Кръстникът“ ти е любим актьор. Без да го обиждам – той е невероятен актьор.
Какво би преподал като урок на един млад актьор?
Да не му бъде достатъчно! Да няма засищане! Това е задължително, за да останеш в професията! Това е усилие на волята, то не става така априори! Научил съм го от учителите си – още като почнеш от началното училище. Да изпълняваш задачи, макар и понякога неприятни. Не повърхностното удоволствие те води в мотивацията да извършиш нещо, а идеята, че удоволствие можеш да намериш там, където не си предполагал. На мен музиката ми е повлияла много и често сравнявам работата на музиканта и актьора, колкото и да са различни. Там има ноти, има техника, има темпо и ако искаш да се научиш да свириш, трябва да свириш всеки ден. Без множество повторения, без репетиция това е невъзможно. Това те прави устойчив в тази професия. Не приемам тезиса, че театърът с повторенията си умъртвява материята. Целта на репетицията е постигане на съвършенство, което те освобождава от мисъл за техниката, минава се на друго ниво. Затова е нужно повторение, да станеш нещо повече от човек, като Глен Гулд – да се опиташ да изчезнеш между пианото и музиката на Бах! Титан – това означава – същество, което иска да излезе извън границите на възможното. И ако не се целим там, то тогава къде? И това идва с целта – да постигнеш невъзможното!
В този смисъл кое човешко качество е нужно, за да бъдеш актьор?
Пак ще кажа – любопитството. Ненаситното любопитство! Мозъкът не е достатъчен. Той не може да изчерпи любопитството. След всеки негов отговор остава едно детско „Защо”. Има стремеж към нещо повече! Има при Лотреамон такова изречение, в което майката казва на сина си:
„Като видиш в безлунна нощ кучетата да вият към луната, ти не се плаши и не се учудвай, защото те изпитват същото мечтание по невъзможното, каквото и ние хората с дълги лица – просто стой и мирно ги наблюдавай! “
На мен обяснението на Джоузеф Кембъл в книгата му „Героят с хиляди лица”, че всеки мит е един и същ и обяснява превръщането на детето в зрял човек, не ми е достатъчно. По-скоро бих потърсил в инфантилността извора на интереса към света.
Питър Брук казва: „Ако артистът държи в ръцете си бутилка от вода и вярва, че това е бебе, може да накара и публиката да го види!” Що за работа е тази, как си обясняваш това превръщение в реално време?
Няма обяснение за това въздействие?! Артистът вярва, че бутилката е бебе и кара у публиката да се появи това усещане – това ако не е чудо! Това е близко до религията!
При Фрейзър съм чел нещо такова „по подобие на някои неща”, да прехвърляш на един предмет качества на друг. Вярата, че ако някой член на обществото е изчезнал и не се е появявал дълго време, когато се върне, той трябва да бъде роден на ново. За тази цел трябва да мине между краката на жена. Така те го прераждат за това общество наново. И този ритуал пак е свързан с игра и с вяра.
Религиозен ли си?
Не, по-скоро агностик. Това, което не мога да приема, особено в католическия свят, е допускането за сваляне на личната вина. Това усещане, че някой пише в един тефтер греховете и накрая на седмицата може да ти ги опрости. Това сваля отговорността. По време на работата ни с Ани за „Престъпление и наказание“ тя много добре го формулира – Престъплението е наказанието. Ти си променил света, така че няма връщане назад, нито за теб, нито за света. Това осъзнаване е повече от наказание. Но, за да го има, трябва да има отговорност за разбирането на тези неща. Трудно се живее с греховете, които трупаш. Ако в акт на защита извърша насилие върху нападателя си – това не ме прави справедлив и невинен. Това, че съм насилник спрямо насилника не ме поставя от добрата страна. Стигне ли се до ситуация на насилие, значи вече нещо не е както трябва. Стигне ли се дотам, значи са пропуснати много други възможности, които биха могли да предотвратят тази ситуация. И това е свързано с личната отговорност.
