АНAСТАС ПУНЕВ
Малко неща отговарят на асоциацията „летен филм“, както киното на Франсоа Озон и новият му „Лято 85“, особено ако се гледа под звездно небе в лятната програма на Кино G-8. Множество коментари оставят впечатлението, че „Лято 85“ е отговор на „Призови ме с твоето име“ на Лука Гуаданиньо, но това е вярно само доколкото и в двата филма летният фон е неизбежна съставка в коктейла от тийнейджърско объркване по пътя към съзряването, а океанските вълни са перфектният шум за онова време от годината, когато всичко е възможно и точно това често е проблемът. Там, където „Призови ме с твоето име“ действа плавно и гали окото, „Лято 85“ е по-скоро ръбат, ангажиран не само с любовта между две момчета, но и със смъртта като неин вечен спътник.
ЛЯТО 85 (2020, РЕЖИСЬОР ФРАНСОА ОЗОН)
Озон ясно разделя историята на Алексис и Давид (Феликс Льофевр и Бенжамен Воазен), като първата част на филма е по-скоро визуална и лишена от особени амбиции, а вече във втората сюжетът се разгъва и филмът придобива плътност. Спорно е кое от двете оставя по-ясен белег, но носталгиците по 80-те ще прекарат доста приятно време в компанията на музиката на The Cure и Bananarama и естетиката, която изглежда толкова свързана с онова десетилетие и въпреки това с нейна помощ всяка любовна история винаги ще изглежда по-универсална и съответно близка до зрителя. В този смисъл носталгията по „аксесоарите“ на филма много лесно може да се превърне в носталгия по младостта и красотата на наивитета, включително по времената, когато филмите поощряваха пищността и голотата, характерни за „Лято 85“.
ЛЯТО 85 (2020, РЕЖИСЬОР ФРАНСОА ОЗОН)
С типичните си трансгресивни уклони Озон разбива цялата нормандска идилия, като на ниво фабула причината е жена – още една видна разлика с „Призови ме с твоето име“. Докато Гуаданиньо се старае да изгради филма си така, че да няма значение, че се касае за хомосексуална връзка, за Алексис и Давид любовта се оказва до голяма степен утопия, защото са поставени във фантазията на традиционната двойка и не могат да се отскубнат от нея. Това откритие позволява на Озон да привнесе обичайното за него морбидно настроение, което обаче не отнема от цялостния оптимизъм на „Лято 85“ и най-вече от преклонението пред първата любов и нейната святост. Ако има режисьор, който може да усмихне зрителя, дори по време на сцена с погребение, това е той.
ВЪЗЛЮБЕНИ (2014, РЕЖИСЬОР ЧАРЛИ МАКДАУЪЛ)
В съвсем друга естетика „Възлюбени“ на Чарли Макдауъл дава още един поглед върху непостижимостта на любовта по филмите. И докато Озон си позволява да прави летен филм от висотата на опита си, Макдауъл е дебютант, но това не си личи от усложнения сценарий на „Възлюбени“. Тръгвайки от клишето за двойката, която има нужда от преоткриване и затова отива на „ретрийт“ във вила в Северна Калифорния, „възлюбените“ отиват там, където никой не би очаквал.
В синхрон с триковете на автори като Чарли Кауфман, „Възлюбени“ е построен като трудно обяснима загадка, която въвежда лудостта на сюрреализма с плашещо спокойствие и ни оставя да си мислим сами дали този сюрреализъм носи в себе си метафорични асоциации или всичко е просто сън... или фантазия. След първата вечер на вилата Итън и Софи (Марк Дюплас и Елизабет Мос) внезапно се събуждат в компанията на своите двойници – само че двойници, които правят нещата, както всеки би желал от партньора си и сякаш представляват техните съвършени версии. Тази предпоставка може да бъде унищожена по няколко параграфа – като твърде очевидно нравоучение за безумието на опитите да се намери съвършен партньор, като инфантилна измислица, като произволен ход, но филмът удържа, тъй като парадоксално не се опитва да върви в дадена режисьорска посока, а оставя абсурдът да говори сам и да влияе на думите и действията на Итън и Софи.
Именно приносът на Дюплас и Мос е решаващ за това „Възлюбени“ да бъде интересен за гледане. За да се усети нуждата от идеализиран двойник, трябва много силно някой мъж да страда, че жена му не готви бекон, или обратното – жената да иска иначе много симпатичният ѝ съпруг да носи лещи вместо очила, като тези емоции могат да се предадат само чрез много конкретни погледи, реакции и незабележими реплики, често импровизирани, какъвто е и случаят с този филм. В това отношение и двамата подхождат отчетливо различно към ролите си като „нормалните“ съпрузи и като техните зли двойници, все едно съвсем различни актьори играят двете и дори няма нужда от визуалните маркери, които Макдауъл е създал между двойките.
Дали двойниците са всъщност по-добрите версии на оригинала или не, е въпрос, който така и остава без отговор, но двойката, избрала да се изкуши от играта с тях, изглежда толкова беззащитна накрая, че успява да пробуди симпатия. И това е симпатията към някого, който е бил достатъчно глупав да си мисли, че може да преповтори семейното си щастие, вместо да създаде ново.
„Лято 85“ може да бъде гледан на 7 август от 20:45 ч. в Кино G-8.
„Възлюбени“ може да бъде гледан на HBO Max.
