ИВАН СТЕФАНОВ

 

Под заглавие „Нищо не изчезва“ списание КИНО предлага на читателите фрагменти от лични размишления на кинорежисьора Красимир Крумов – Грец (1955 – 2015). И с основание. Той остави интересни следи в развитието на българското авторско кино. След завършването на кинорежисура в НАТФИЗ през 1985 г., творецът реализира седем игрални филма, (шест от които по негови собствени сценарии!) и почти всичките отбелязани с награди на различни кинофестивали (за сценарий, за актьорско изпълнение, за операторска работа и др.). Трябва да отбележа: Красимир Крумов има богата дарба – започнал с писане на стихове като студент по българска филология във Великотърновския университет, той е режисьор, сценарист, автор е на разкази, на два романа и една пиеса, композирал е песни, освен рецензии за отделни филми, написал е и обемист труд на тема „Поетика на киното“. Малко преди смъртта му рецензирах в списание „Кино“ неговата обемиста книга „Поетика на българското кино“ (2013), в която режисьорът приема един по-свободен и широк културологичен поглед към емпиричните факти от историята на нашето кино; като резултат открива художествени значения не само във всепризнатите филмови заглавия, а още и в редица други, пренебрегнати в историческите анализи на филмовото ни минало. При това, в литературното изложение няма никаква режисьорска завист, никакво пренебрежение, никакво лично или идеологическо оскверняване на колеги или други автори. Ще повторя и сега заключението си: вече никаква сериозна история няма да може да се напише без познаване анализа на нашето кино, направено от Грец. В една от своите ранни поетични творби той признава: „Аз ще умра, неиздъхнал своя последен огън“. Питам се: дали това няма отношение към факта, че непосредствено след неговата смърт излиза от печат последната му книга с много показателното заглавие „Новият конформизъм“…

По повод нa разглежданите фрагменти ми направи силно впечатление следния биографичен факт: след като е направил първите си три филма – „Екзитус“ (1989), „Мълчанието“ (1991), „Забраненият плод“ (1994), в трудните години на прехода Красимир Крумов има съзнателен творчески застой от близо осем години, за който никого не обвинява; следващият му филм „Под едно небе“ е чак през 2003 г. В първите три филма, признава режисьорът, образът на интелектуалеца беше моето скрито, друго аз; но след тези филми трябваше да си изясня какво става с мен и със света около мен, защо има липса на идеи, липса на герои. Така, от една страна, той споделя мисълта на Пазолини, че единственият начин да се доберем до истината е чрез поезията, чрез изкуството. От друга страна – започва да се съмнява, подобно на Франц Кафка, дали пък киното не му пречи да вижда и да разбира света. От разказвач на филмови истории се превръща за известен, достатъчно дълъг, период от време в човек на саморефлексията. Това е типично за интелектуалеца: дали мисли чрез художествени образи или чрез философски понятия, той няма право да се откаже непрекъснато да мисли, да търси опора във възможностите на самата човешка рефлексия. (Да си спомним за Рене Декарт: „Аз мисля, следователно съществувам!“) Според Крумов оттук идва и двойственият живот на съвременния автор, на днешния мислител: той има един публичен, външен и понякога конформистичен образ на създател на духовни дейности; но той има и друг вътрешен, таен апокрифен живот, където може да върши морални покушения, без да се бои от морални санкции. Но тук Крумов достига и до свой съкровен изход от двете опасни крайности: „В извънрелигиозно общество, в каквото живеем, да имаш куража да поднесеш смирено именно своя скрит, таен живот на сърцето, е от изключителна важност“. Мисля, че това е творческото верую на нашия склонен към вътрешна рефлексия режисьор.

Такава откровена личност е Красимир Крумов: заклет последовател на Андрей Тарковски, той води полуаскетичен живот, проявява смайващо трудолюбие, проповедник е на висока нравственост – за него доброто е не само нравствена, но още и божествена категория. Последният му филм е под библейското заглавие „Светото семейство“ (2010), а според режисьора всяко свято семейство е това, в което има любов и разбирателство. Всъщност това, което интересува Грец през целия му живот, е драмата на човека, разпънат между земното и небесното, между всекидневното и метафизичното. Точно това ще открием и в неговите фрагменти: те имат личен характер, нямат философски претенции, но аз си позволявам философски да ги оценя. Защото, каквато и различна тема да подхване в отделния фрагмент, в последна сметка излиза наяве неговата основна мисъл: живеем във време, в което е налице огромен конфликт. От една страна, между културата, която предполага разкриване и саморазвитие на всяка човешка личност, а от другата, противоположната страна, е съвременната високо продуктивна цивилизация, която непрекъснато, непосредствено и непринудено чрез вещите, а много често и чрез филмите, ни тласка към стандартизация, към приравняване и деградация. Затова и Грец ще обобщи: когато човешкото се сведе до социално прагматичното, до задоволяване с наличното, до ползата, тогава се появява вътрешният ужас във всекидневното съществуване. Също така ще направи – разбира се, за себе си! – заключения за безсмъртието на душата, но ще се запита и за това – какво представлява душата на съвременния „либерален човек“; ще се замисли за „метафизическата недостатъчност“ на съвременния ни живот и точно ще констатира, че демокрация и капитализъм не са едно и също нещо. А накрая ще спомене още и това, че страданието е истинският подтик към действия за разбирането на другия, което разбиране все повече ни се изплъзва и затова все повече липсва в делничните дни… 

 

* * *

 

НИЩО НЕ ИЗЧЕЗВА

 

СБОРНИК С РАЗКАЗИ, ЕСЕТА, ФРАГМЕНТИ И ЗАРИСОВКИ НА СЦЕНАРИИ

КРАСИМИР КРУМОВ – ГРЕЦ

2020

 

На улицата срещнах живота. И смъртта ще срещна някой ден наоколо. Срещнах гълъба, срещнах моя ангел пазител и хранител, срещнах жена си. Срещнах неприкосновения вик, високосния звън, срещнах утринен плач. Срещах по пътя и камък, и вятър. Срещнах съдбата, унинието. Безпросветния мрак, прозирния ръб – и тях срещнах. Само едно не ще срещна. Само Едно. Едното Аз, моето Тяло.

ХОРА, СЪБИТИЯ

Каквото дойде, това посрещай, каза баба. Разбрах, че става дума за хората. Откъде идваха техните събития? Разбрах, че хората и техните събития идват без предизвестие. Отиваха си също без предизвестие. Каквото дойде, това посрещай. Разбрах, че става дума за хората. Колко са пътували. Колко ще останат. Неизвестно. Трябва да се посрещнат. Каквото дойде, това. Разбрах, че става дума за нас. Хората и техните събития идеха срещу Лицето ни. Посрещнати, остават в нас. Не се завръщат. Разбрах, че става дума за идване. Няма завръщане. Само идване. Каквото дойде, това остава.

БАБА КАЛЯ

Защо постоянно оплакваме себе си, докато изпитваме скръб по някой починал близък? Защо не оплакваме него, починалия? Аз мога да скърбя, да мисля, да си спомням за моята баба, но дали тя може да си спомня за мен, да мисли и да скърби за мен? Ами ако тя е лишена от това?

Тази мисъл ми се струва недопустима. Тъкмо това не е възможно, поради безкрайната доброта и любов на баба към мен. Ето – открит е пътят на религиозното чувство.

И ако все пак това е възможно – тя да не може да си спомня, да мисли за мен? Тогава – не бих ли го усетил? Няма ли да попадна в голямата празнина? Аз обаче го усещам – тя мисли непрекъснато за мен. Безсмъртие на душата или чудотворната сила на любовта? Може би това е едно и също.

ВЪТРЕШНИЯТ ГЛАС

Заминах за чужбина. Бях спечелил творческа командировка. Престоят ми беше два месеца, имах планове за работа. Условията бяха добри – реставрирана воденица край река. Всичко ми бе осигурено. Но не написах нищо. Бях изгубил връзка с вътрешния си глас.

Връзката ми с родината не беше езикът, спомените или снимките, които носех. Връзката не беше в умението да съчиняваш или да фантазираш. Връзката беше един вътрешен глас, който отказваше да проговори. Без него бях оглушал и ослепял. Без него нито езикът, нито спомените, нито фантазията можеха да се появят. Без него снимките не можеха да оживеят.

Какъв беше този вътрешен глас. Къде се помещаваше. В мен или бе глас свише. Опитвах се да го уловя – напразно. Опитвах се да се вслушам и да го чуя – нищо. Без гласът, който диктуваше, не можех да произнеса нищо. Не можех да съчинявам, нито да фантазирам. Пътят назад бе отрязан. Пътят към мен самия бе прекъснат.

Без вътрешния глас нямаше кой да ме пренесе на другия бряг. Без вътрешния глас нямаше кой да ме поведе. Сам, не можех да сторя нищо.

ДВОЙНСТВЕН ЖИВОТ

Съвременният мислител и автор предпочита лицемерното удобство на двойнствения живот – един външен, публичен образ на ерудицията, съчетан комфортно-доходоносно с властта да говориш за духовните стойности и друг, вътрешен, таен, апокрифен живот, където безнаказано можеш да вършиш своите морални покушения и където не се боиш от морална санкция. В извънрелегиозно общество, в каквото живеем, да имаш куража да поднесеш смирено именно своя скрит, таен живот на сърцето, е от изключителна важност.

ВЪЗДЪРЖАНИЕ

Трябва да се откажем от измерване на времето. От разчертаване на квадрати в миговете, във водата. Не са ни нужни вече мерки и теглилки. Мерки и теглилки в квадратите на времето не са ни нужни. Жертвоприношения не са ни нужни също. Саможертви – никак. Кръв в подредбата, прогрес в прогреса – ненужни са. Не са ни нужни и метеорологически прогнози. Овладяването на пазара рано сутрин – още по-малко. Обладанията – никак. Въздържание е нужно. Въздържание от нас самите.

ИНАЧЕ КАК СИ?

Някога, като студент, когато се прибирах на село, връстниците ми, с които дълго не бяхме се виждали, близките ми и познатите ми започваха да ме разпитват как съм, що съм. Като им споделях накратко как съм, що съм, като им споменавах за трудностите и ангажиментите, които имах, или след като просто казвах „добре съм“, те обикновено питаха:

- А иначе как си?

- Иначе съм добре! – отвръщах.

Какво беше това „иначе как си?“ тогава не се замислях, въпросът ми се струваше ясен и аз отговарях, че „иначе“ съм добре.

- Как си, какво правиш, отдавна не си идвал? – питаха ме.

- Много работа! – отвръщах.

- Е, как върви работата?

- Трудно!

- Колко ще останеш в село?

- Утре си тръгвам.

- Много за малко!

- Работа, много работа, проблеми... Нали знаеш, все няма време.

- А иначе как си?

- Иначе съм добре!

Полека-лека, с течение на годините, този последен въпрос „иначе как си“, който прозвучаваше, след като споделях за проблемите и за ангажиментите си, изчезна. Моите връстници, близките, познатите ми престанаха да ми го задават.

- Как си, какво правиш, отдавна не си идвал? – питаха ме.

- Много работа! – отвръщах.

- Е, как върви?

- Трудно!

- Колко ще останеш в село?

- Утре си тръгвам...

- Много за малко!

- Работа, много работа, проблеми... Нали знаеш, все няма време!

- Така е, така е... – поклащаха глава моите връстници, моите близки или познати и невям отминаваха.

НОВО ЯВЛЕНИЕ

Работех на компютъра. Исках да изпратя съобщение по електронната поща. Написах писмото, след това го адресирах. Взех „мишката”, сложих курсора върху бутона „изпрати“ и натиснах левия бутон, за да изпратя писмото. Едва тогава забелязах грешката, която бях допуснал в писмото.

Държах показалеца си и натисках бутона на „мишката“. Съобщението не потегляше, защото не вдигах показалеца си от бутона, а продължавах да го натискам надолу. Исках да спра изпращането на писмото, но това вече бе невъзможно. Писмото все още не тръгваше, то щеше да тръгне в мига, в който отместех показалеца си от бутона на мишката. Още не го освобождавах, а продължавах да натискам, докато съобразявах какво мога да направя. Въпреки че писмото още не бе потеглило, не можех да спра процеса на неговото изпращане. Стоях така с напрегнат показалец, в това междинно състояние, когато бе вече късно да върна нещата назад, макар че писмото все още не бе тръгнало.

Помислих си, че това е ново явление.

Като натискам спусъка на пушката например няма такова междинно състояние. Изстрелът се произвежда в мига на дръпването на спусъка, той представлява единичен акт. Има съвпадение на времето на дръпването на спусъка и произвеждането на изстрела.

Появяването на междинното състояние, когато вече си натиснал бутона на мишката, но още не си го освободил – е ново явление. И аз стоях така, натисках бутона, писмото бе готово да замине, но не тръгваше, чакаше да освободя бутона. Стоях в тази пауза, когато нещата бяха предрешени, но аз ги задържах. Нещата, които трябваше да се случат, вече бяха неизбежни, макар още да не се бяха случили.

В мига на тази пауза аз знаех какво ще се случи, когато вдигна показалеца си и освободя бутона на „мишката“. Но не го правех и така задържах събитието. Контролирах събитието, но само в рамките на една несигурна пауза. Беше ли се случило събитието в тази пауза или още не се бе случило – това мислех, докато стоях с напрегнат показалец върху левия бутон. Къде беше събитието по време на паузата? Ако тази пауза можеше да продължи безкрайно, какво щеше да стане с това събитие? Все трябваше да дойде момента, когато щях да вдигна показалеца си и да отприщя пътя на събитието. Но зависеше ли то от мен?

Природата на вечността беше заключена в този момент, който можеше да продължи безкрайно. Времето съществуваше, но и не съществуваше. Тук, в тази пауза, в тази липса на време, беше заключена същността на вечността – лишеност от време, изчезване на времето. За първи път аз можех да наблюдавам практически вечността, за първи път се докосвах до нея.

ЕДНИ И СЪЩИ ВРЕМЕНА

Под носа ни се смени цяла епоха. Колкото по-грандиозни са събитията, толкова по-малко вътрешно време обемат. Губиш представа за тяхното вътрешно време. Но онези, които запомних като духовни несретници, си останаха такива, въпреки че смениха прическата. Онези, които бяха натикани в ъгъла, сега пак са натикани, но в срещуположния ъгъл. Онези, които живуркаха без дъх, отново живеят без дъх. Онези, които бяха посредствени, си останаха посредствени, въпреки че се събудиха като шефове на ограбените от тях фирми. Убиецът на време почна да цени времето, но остана убиец. Крадецът на чужди надежди сам започна да раздава надежди, но си остана крадец.

Времената са едни и същи. Хората са еднакви, въпреки прическите. Изпод лицата лъха същия дъх на полумъртва, недородена плът.

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

За да спаси себе си, западната либерална демокрация разчита на глобализацията (мондиализма). Единственият начин за спасение днес е обединението, разширяването. Така болестта временно бива туширана. Но тя всъщност се разпространява, превръщайки се в епидемия.

МОНОТОННОСТ

Виртуалният свят е логическият край от едно дълго отказване от ближния, от едно дълго взиране в Егото. Новите измерения, които предлага виртуалният свят, ще изместят старата физическо-метафизична реалност. Дошло е това време. Основна характеристика на виртуалния свят е монотонността. Въпреки сгъстеното време и обилието от менящи се образи, този свят е загубил тишината, загубил е паузите, които дава небитието и е обсебен изцяло от звучаща монотонност.

ДЕМОКРАЦИЯ И ИРАЦИОНАЛНОСТ

Проблемите на съвременното демократично общество са не само в допотопната му прогнила политическа система. Демокрацията не тръгва срещу самата себе си. Тя тръгва срещу ирационалното. В съвременото пазарно ориентирано общество почти цялата съвкупност на живота и на битийстващото се свежда до социалната, икономическата и политическата сфера. Демокрацията е отсякла достъпа на човека до метафизичните небета, до ирационалните начала, до етическато, разбирано като отказ от егото и Посвещаването. В същото време ние като човешки същества чувстваме дори с последните фибри на нашата все още човешка норма и мяра, че собствената ни първозданност е изтъкана и от ирационалност, и от идеал, и от трансценденталност. Угасването, потъпкването на тези нагони се оказва главният недостатък на съвременната либерално-демократична цивилизация.

Тя настоява на „правата“ на човека и в същото време потиска неговите изконни пра-стихии, лишава го от собственото му нагонно лице. Освен това човешкото същество има потребност от „задължения“, „забрани“ и „жертви“, породени тъкмо от трансценденталната сфера. То има нужда както от „права“ в социално-икономическата и политическата област, така и от „права“ в трансценденталната област (където тези „права“ съществуват под преобърнатата форма на „отказ от права“, т.е. на жертвоготовност, от себеограничаване и себеотрицание, на инициации и любов, на метафизичен унес, транс и забрава).

Наистина ние в много по-голяма степен копнеем да бъдем призовани за определени „неземни дела“ (не от мира сего), отколкото да призоваваме към охрана на собствените ни „земни дела“. Ние в много по-голяма степен очакваме да се иска от нас, за да даваме, отколкото да искаме за нас, за да вземаме за нас. Ние в еднаква степен желаем (тайно) да бъдем „незащитени“ в метафизичното, както желаем (открито) да бъдем „защитени“ в социалното.

Така могат да се обяснят всевъзможните болестни синдроми, избуяващи в съвременната душа на „либералния“ човек. Така се обясняват например култът към музиката, към транса и наркотиците при младите, депресията, непълноценността и объркаността от битието в средна възраст, туристическото мнимо подвизаване, нелепото желание за удължаване на живота, следвано от истинското отчаяние и сенилност в заника на биологическия живот. Когато многопримесната и многослойна логосно-плътска, трансцендентално-психологическа, ирационално-разумна и просветено-безумна природа на човешкото се сведе единствено до плоскостта на социално-прагматичното начало, започват пред очите ни да се въртят сенките на необяснимия вътрешен ужас, на монотонната постна бедност на житието-битие, на скучната потискаща трезвост на наличното, превръщащо се в непоносимо насилие.

РАЗБИРАНЕ

Не можеш да се „опитваш да разбереш другия“. Човек или разбира по начало себеподобния си, или не. Опитите „да разбереш“ другия човек могат да означават само две неща – или неяснота вътре в себе си, или обладаване-похищение на другия. Този тип „разбиране“, към което обикновено призовават философи и богослови, е просто маскиран опит, съзнателно или не, за властване, за обсебване и в крайна сметка отново е израз на вездесъщия егоизъм и херметизъм.

Защото да разбираш другия човек не е усилие, не изисква никакъв напредък, не означава да извървяваш път. Същинското разбиране е съчувствие в същия миг на срещата, любов от пръв поглед. Същинското разбиране не се нуждае от време, от разум, от аргументи. То е проява на вече съединената с другите хора душа, то е полъхът на предварителното наше сродство.

Онези малцина, които съм видял истински да разбират другите хора, не проявяваха никаква загриженост за себе си, те сякаш бяха вътре в другия човек отначало, априорно, преди всичко друго, дори преди различието.

ПРОБУДЕНИ

Буда, Лао Дзъ и Питагор са били съвременници. И тримата са били приближени до Господаря. Питагор получил препоръчително писмо от местния тиран; Лао Дзъ завеждал архивния отдел при самия императорски двор; Сидхардха Гаутама пък бил дори принц. И тримата напускат отвесното гнездо на властта, оттеглят се. Лао Дзъ като видял смутовете в държавата и угнетението срещу хората, напуснал поста си и „отишъл на запад“ – повече никой не го видял. Питагор, притиснат от злоупотребата на местния тиран, основал школа-секта за нравствено усъвършенстване край далечно градче. Гаутама напуснал два пъти разкошния си дворец, първият път случайно, вторият път завинаги.

И тримата видели, сблъскали се и не приели социалната неправда, броженията, смутовете, от които страдали хората. И тримата се отделили от смутовете, вглъбили се и се „пробудили“, но не като се опитали да променят света, а като се оставили да бъдат проникнати от висшите духовни истини и като се стремели към тях. Достигнали до Единното и го нарекли с различни имена, като казали, че имената не могат да зоват това Единно. Дали това било Число, дали това бил Дао или Не-битие, дали била безличната Пустота или Покоят – всички тези дръзновения не само били помислени, а били достигнати от цялото им духовно-и-телесно същество. 

Тримата „пробудени“ са живели в трите различни краища на света по едно и също време. Независимо до какви истини достигнали, в началото на техния дълъг път стоял винаги един и същи мотив – страданието на хората. От него се зародила и жаждата за проникване в Същината. Социално-етическият подтик стои в началото на всяко велико деяние – така било по-късно и при всички следващи „пробудени“, и при Иисус, и при Мохамед, и при Рамакришна.

При днешните Учители обаче това не се забелязва.

МИГ И ВЕЧНОСТ

От работата ми в киното разбрах, че мигът съдържа вечността, но вечността не съдържа мига. Като заснемеш едно събитие в неговата съвършена неповторимост, случайност, уникалност – тогава то става (тъкмо заради своята конкретност) категориално (вечност). Обратно, ако заснетото събитие е очистено от уникалната си форма, то престава да е категориално и по този начин се саморазрушава. Вечността не съществува освен в мига, в неговата неподатливост; мигът е уникален, защото всеки път избликва из небитийните бездни – нов и неподозиран.

ИГРАТА

Канонът е условие за творчество, а не негово ограничение. Канон е например, че топът в шахмата се движи по права линия, а офицерът – по диагонал. Без този Канон няма Игра.

НЕВЪЗМОЖНОСТ

Слънцето и неговата светлина са тъй силни, че за да ги заснемеш, трябва да затвориш блендата, но при това действие небето става черно и слънцето изгубва светлината си.

ИСТИНАТА

Истината винаги оставя незаличими следи. Както и да е преправяна историята, както и да са потъпквани или забравяни фактите, истината прозира. Тя е най-търпеливото явление на света. Би дочакала дори Второто пришествие.

ПОСЛЕДЕН АРГУМЕНТ

Кой има нужда от свобода, освен онзи, който не знае нищо за себе си? За да бъдеш честен, не ти е необходима свобода. За да бъдеш справедлив и да прощаваш – също. Силният или познаващият себе си съвсем нямат нужда от нея. Свободният не тъгува за свободата.

Но обществото на хората е лицемерно. То разпръсква свободата като висша своя ценност, за да плени неукротимата човешка екзистенция. Свободата е договорът на хората срещу съдбата. Тя е заветът на самоунижението. Така свободата се превръща за нас в първо основание на същността ни и служи като последен аргумент в защитата на нашето съществуване. Свободата става условие на живота, препарирайки самия живот. Тя е алфа и омега на комичния ужас. Какъв паритет на безсилието, какво съзаклятие на нищетата!

* * *

Веселието намалява в нашия живот. Някога хората са се веселили, играли, пели. Това не е някакъв маловажен факт, достоен за присмеха на постмодернистите. Това е конститутивен за човешките начала акт, ръкуване с извънземните сили, противодействие на ентропията. Днес веселието се е изродило в забавление.

* * *

Човекът днес все повече се отдалечава от природата, от материята, от тялото си. Всички съвременни информационни и дигитални технологии говорят за това, че човекът вече е готов да напусне емпирията и да се устреми, да се превърне в чиста мисъл, в съзнание.

ЧОВЕШКИЯТ РУДНИК

Което е натрупано в душата и помислите – това излиза навън. Поведение, жестове, ритъм и строй на речта – това са видимите прояви на човешкия рудник. Но навън нещата излизат видоизменени – под влияние на пряката слънчева светлина и под влияние на контрола. И все пак – първичните форми и енергията на скритото са адекватни на видимата им проява. И с това човекът е открит, донякъде достъпен, просветлен.

ТЯЛО

Тялото на всички хора, мъртви и живи, родени и неродени, е Едно. Няма значение в коя епоха си живял, няма значение върху кое място си действал. Тъкмо това Тяло ще възкръсне. За да се прочетат значенията.