КАЛИН НИКОЛОВ

 

ГРАФИКИ ОТ КОЛЕКЦИЯТА НА НАЦИОНАЛНАТА ГАЛЕРИЯ. ИЗЛОЖБА: 20/12/2024 – 18/05/2025, „КВАДРАТ 500“

 

„Постоянството, с което той преследваше красотата, промени тогава всичко в изкуството.“

Гийом Аполинер

 

В края на 60^-те години на миналия век колонките на няколко любопитни издания издирват и публикуват цялото име на Пикасо, което е Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомучено Мария де лос Рамидиос Киприано де ла Сантисима Тринидат Мартур Патрицио Клито Руиз и чак тогава идва вече ред на прочутото Пикасо. Фактически това е родовата фамилия на майка му, която е звучала по-различно в Испания, защото родът на майка му са преселници от Италия.

Помни се, че когато се появил на света, го припознали за мъртъв, а и състоянието на майка му също изглеждало фатално. Акушерката дори отстранила бебето без признаци на надежда за живот и се заела да спасява родилката. Фактически Пабло дължи живота си на свой чичо – лекар, комуто хрумнала идеята да му духне в лицето дима от цигарата си. Семейната легенда също така разказва, че първата дума, която бъдещият художник произнася, била „piz“, което е съкратено от „lapiz“, испанската дума за молив.

 ФОТОГРАФИИ НА ПИКАСО КАТО ДЕТЕ (1886) 

Пикасо е син на художник, Хосе Руиз, преподавател в местната школа за изобразително изкуство и ангажиран да подрежда изложбите в музея на Малага. Едва на петнайсет години, Пабло, отличен ученик на баща си, вече притежава блестяща техника на живописец. Неговите картини демонстрират необикновен талант и доказват, че е достигнал и надминал уроците, които от този момент е получил и би получавал от баща си. Младежът притежавал мощ, което го сродявало с гения на испанската живописна школа Диего Веласкес, факт, който Пикасо сам съзнава и коментира по-късно: „Трябваха ми поне двайсет години работа, за да изляза от принципите на класиците и да заработя непосредствено като дете“.

 ПЕТНАЙСЕТГОДИШНИЯТ ПИКАСО СНИМАН ОТ НЕИЗВЕСТЕН ФОТОГРАФ В БАРСЕЛОНА (1896) 

Често, когато определят собствените си принципи, художниците са неточни. Защото едва двайсетгодишен, Пабло съзнателно нарушава академичните принципи, на които е учен в живописната школа на Сан Фернандо или Академията за изящни изкуства в Мадрид. Той смело започва работа с чисти цветове и подсилва психологическите моменти в портретуваните от него модели, рисува ги последователно напълно реалистично, а после и като призраци или карикатури. Спомнят си го като бунтар още в „тийнейджърска“ възраст, когато отстоява новаторските си възгледи в среди от интелектуалци. Философията и силното желание за индивидуалност, непреклонността пред обикновеното и меркантилното го вълнуват. Потресен е от самоубийството на поета и художник Касагемас, с когото са били особено близки – събитието преследва въображението му заради трагичността в живота на творците от края на ХIХ и началото на ХХ век.

Пабло Пикасо не е просто едно от най-великите имена в историята на изобразителното изкуство, но остава загадка и повод за безбройни тълкувания творческият му процес... Поставят го сред най-успелите хора на всички времена, сравняват го с всички големи на неговия век – Чаплин, Айнщайн, Пеле... А славата му е повод и все повече да го подлагат на критични преоценки. Преди време, през 1988 г., когато българският изкуствовед Кирил Кръстев написва книгата си за художника, тя бива определена от Петър Увалиев в беседите му по ББС, за дело „на най-добрия познавач върху Пикасо от Желязната завеса нататък“. Но в разговорите ни, самият Кръстев е споделял, че би мечтал да види второ издание на своя текст, в който редица от възклицанията да бъдат смекчени. Изкуствоведът дори твърдеше че: „Руските милиардери направиха от художника инвестиция, с която умножаваха парите си“. В друго време телеграфната агенция „Балкан“ разпространи, че имало българин, който бил работил поне десетилетие при Пикасо. Спомените се основаваха на разкази, които този човек бе правил пред художника Петър Доев. Намерих го и разговарях с него и фактите се оказаха по-различни. Срещата ми бе с напълно сляп човек, който ме помоли да не го безпокоя повече и ми каза, че бил емигрант във Франция без проблеми в зрението. И как един единствен път е бил при знаменитата личност, за да го помоли да преподпише картина на друг художник, за да му осигурят средства за закупуване на лекарства против туберкулоза. Ще добавя още подробности от разказите на Доев, които представяха различни ситуации от връзката на този човек с великия художник: Пикасо вижда от влака замък и решава неговият асистент, българина, да преговаря със собствениците му, за да го купи. Или че Пикасо плаща сметките си с рисунки върху покривките на ресторантите. Наивно? Не! По-скоро трагично. Защото когато Петър Доев занася на този българин вестници от 8 април 1973 г. със съобщението за кончината на Пикасо, от слепите очи на неговия „асистент“ закапват напълно истински сълзи.  

 ПИКАСО И ОЛГА ХОХЛОВА – МУЗЕЙ ПИКАСО 

„Доминантата“ на художника в изкуството на неговото време, не е необичайна фраза. Условията на пропаганда и популяризация, пазар и маркетинг, превръщат Пикасо в марка на огромен успех, емблема на феномен и легенда, воля за обновление.

Случката с преподписване на картината (Камий Коро, прочутият пейзажист го е правил наистина – преподписвал е чужди платна на закъсали колеги, дори е купил къща на ослепелия Оноре Домие), не ми се струва в стила на Пикасо. Той често демонстрира студенина към околните. Когато синът му Пол изпраща телеграма до баща си през 1954 г., че е в болница с възпаление на дробовете и лекарите му дават минимален шанс за оцеляване, изобщо не получава отговор, нито пари за лекарства. На следващата година в болницата на град Кан умира от рак бившата му съпруга Олга. Пикасо не отива на погребението ѝ. Бил зает да готви експозиция от импровизации по картината на Дьолакроа „Алжирски жени“. Фактически когато Олга го напуска, омерзена от скандалните му изневери, следва дело и подялба на имуществото му, но не се стига до развод – официално тя остава негова съпруга до своята кончина. Лекарите не обичали да посещават дома на художника. Трябвало да изтърпяват как разярено спори за цените на лекарства и визити. Когато самият той умира, се самоубива неговият внук Паблито, като изпива флакон декодоран, с който изгаря вътрешностите си. Самоубиват се още Мари-Терез, непризната наследница и последната му съпруга Жаклин, която крие, че има дъщеря и я праща при роднини, за да спечели чувствата на 79-годишният художник. Казват, че рядко правел жестове към приятелите си. Но дори разделени, плаща лечението на първата си парижка приятелка Фернанд Оливие. Картините, които подарява на приятеля си, поета Сабартес, последния завещава на Барселона и въпреки франкисткия режим, там е построен музей...

Богат и известен, Пикасо държи да се знае, че няма да забрави периода в Монмартър, когато много от близките му колеги се самоубиват или изпадат в умопомрачение. Казват, че говорел френски комично, без да признава падането на нямото „е“ пред гласните и казвал винаги „б“ вместо „в“, но това не му пречи да има сетива за сложната поезия на Аполинер и Макс Жакоб? Всъщност винаги се е изказвал положително за творци, в които открива майсторство. Той нарече Йозеф Лада, илюстраторът на Швейк „един лидер сред световните художници“. А пред кинокритика Георги Стоянов – Бигор, определя виртуозността на Васил Иванов (показани му били космическите графики на художника в редакцията на Les Lettres Françaises при Арагон) за любопитна и впечатляваща. Художникът Дечко Узунов с ирония към себе си, разказвал как бил представен на испанеца с пълния си набор от титли и държавни награди. Пикасо малко нервно, но със самочувствие просто изрекъл името си...

Призракът на Пикасо ходи из съзнанието на някои наши художници, сякаш насън и наяве: „Ти създаде крайната грозота в името на кроткия и милостив Демон, неоспоримия господар на тоталното унищожение на Красивото и Истинското. Цяло столетие ще трябва да измине, за да се възроди отново добрия стар ред на всички неща. Но този час ще удари, за бога!“ е написал Васил Стоилов върху албум на великия си колега. Има да чака… А за „Госпожиците от Авиньон“ отбелязва: „Госпожиците: къде е красотата, наложена от Ботичели в неговата Венера? Каква шега...“.

Пикасо разбира цената на славата и се възползва от нея, но не подозира, че не винаги може да я управлява. Филмите за него, както и мемоарните книги на негови близки, го представят като готов да нарича жените: „богини и изтривалки пред вратите“, да се подиграва с творчеството им и да вярва на физическата си власт над тях, като мислел, че ги озарява с присъствието си. През творчеството му се пресичат еволюцията на изкуствата и новата ера на медиите. Сигурно поне милиард от живеещите на планетата са видели поне една репродукция от негова творба.

И все пак версията, че Пабло Пикасо е геният на разрушението, модна и настъпателна, е наивна. Пикасо има изкуството и изкуството има Пикасо. Егоизмът му е насочен да запази силите си за работа, разнообразие и нови пластични идеи. Хората, които го познават и са могли да наблюдават твореца, са разбрали дълбокото му сърце и сложната му чувствителност. Известно време в България работеше Фернандо Ривуелта, кореспондент на агенция „Пренса Латина“, който бе живял в дома на Пикасо и бе провел интервюта с него за няколко испански вестника. Журналист от много голям ранг, познат и на Давид Сикейрос, той бе видял напълно погълнатия от творчеството си великан, и неговите отворени сетива към света.

Пикасо е обсебен от идеята за пълна свобода и не понасял порива му към нея да бъде провален сред житейското ежедневие. Някои от изказванията му разкриват разбиранията му за света на изкуството. „Всички искат да разбират от живопис. Защо например никой не обяснява песента на птиците“. Или че „художник – това е човек, който рисува онова, което върви на пазара на изкуството. Добър художник е този, на който му се отдава да продаде онова, което е нарисувал.“ Не вярвам да е бил толкова сигурен в последното...

 ПИКАСО НА ПЛОЩАД РАВИНЯН, МОНМАРТЪР (1904) 

От 1904 г. Пикасо се премества в Париж. Младият художник не се чувства чужденец на новото място – открива колко дълбоко испанската живопис е въздействала и продължава да влияе върху новите направления, значението, което Веласкес оказва на Мане, например. Принципите на Пол Сезан или картините на Ван Гог, на следимпресионистите, на новия прочит на направеното от класици като Пюви дьо Шаван го вълнуват, а изследователите му анализират периодите в неговото развитие. „Синият“ се характеризира с атмосфера на самота и меланхолия, героите му са проститутки и нещастници, просяци, улични музиканти, алкохолици. „Розовият“ му период се отличава с повишаване камерността в нюансиране на цветовете, те стават по-жизнени и богати на движение. Пикасо, съвместно с Жорж Брак, поставя началото на стила „кубизъм“, в който методите на Пол Сезан за изчистване структурите на формите до техния символ, биват доведени до краен предел. В него художникът демонстрира нещо, което е направил още като студент в Мадрид – отхвърлил е да нарисува гипсовата маска на Аполон Белведерски, защото му се е сторила твърде зализана и театрална. Примитивите от Африка, маските и грубите скулптури с техните неочаквани деформации привличат вниманието му. В тях Пикасо открива друг, много по-естествен и реален свят. Методите на работа в естетиката на кубизма между Брак и Пикасо били толкова сходни, че в следващите десетилетия, те не могли бързо да идентифицират кое платно на кого е. Тайно ги наричали Олвил и Уилбър, по имената на братя Райт, извършили първия в историята на човечеството полет с моторен летателен апарат „Флайер“. Сравнението обаче крие и асоциация за божествата от персийска митология Ормузд (Христос) и Ариман (Сатана).

След Първата световна война, Пикасо се връща към класическата форма и експериментира в съчетания между изящната рисунка с практиката на модерните школи. В редица от циклите си на теми от гръцката класика, художникът сякаш се извинява за младежkата си невъздържаност спрямо елинистичния дух, роден на средиземноморието и съдържащ истинската красота на морето, небето и страстта на номадите. Влиянието на темите от митологията, борбите с биковете и стремежът на майката да опази живота на своето потомство, става център в изобразената от Пикасо драма на град Герника. В тази, може би най-прочутата му картина, са отразени бомбардировките от 26 април 1937 г. над испанския град по време на Гражданската война там. Платното не отразява пряко историческото време и въпреки редица спорове, се превръща в ярък пацифистичен манифест. Не се възприемат така творбите му, когато, станал член на комунистическата партия, отразява събития от войната в Корея. Идеята на негова композиция е, че американските военни са използвали отровни газове срещу беззащитни, което не е потвърдено.

Събитията в Испания и молбата на републиканските власти Пикасо да бъде назначен като символичен директор на музея Прадо в Мадрид, са илюстрация за огромния авторитет на художника в очите на света. Художникът се заема с тази кауза и въпреки, че публично никога не се изказва срещу режима на Франко, завещава картината си „Гуерника“ на Прадо. За гордостта му от дейността на републиканците са доказателство личните му разговори с отговорни дейци на движението, като тези с генерал Урибе, комендантът на Мадрид, чийто син Висенте Урибе живееше в България. Така или иначе демократично мислещата световна интелигенция диалектично се отнася към политическата му ориентация: Пикасо е повлиян от личността на Йосиф Сталин и не веднъж подчертава подкрепата си за каузата му.

От 50^-те си години нататък, та до края на живота си, се занимава с пластически експерименти и емоционална аналитичност на собствените си чувства, често еротични, диви, освободени от условности... Почитан както никой друг художник, през 1971 г. музеят Лувър открива негова изложба – събитие, което не е било посветено никога на жив творец.

 ИЗЛОЖБАТА ПОСВЕТЕНА НА ДЕВЕТДЕСЕТ ГОДИШНИЯ ПИКАСО В ЛУВЪРА (1971) 

Но колкото и феноменологията на живописеца да се поставя под въпрос, подобни съмнения не издържат пред впечатлението от творбите му. Съвременния свят демонстрира, че не се бои от разнообразието на Пикасо, от мащабите му да се обновява, винаги интересен и изключителен майстор. Оприличават художника на Минотавър (той често рисува митичното същество) от платно, който е построил лабиринта си от хартия. Това не е така. Пикасо успя да докаже, че един художник може да побере сред работите си образи на страдания и безмерна, дива любов, екстази, старческа вулгарност и най-хуманна лирика, вяра в човека и разкриване на неговата тъмна страна, сериозността и несериозността на битието...

Без него развитието на модерното изкуство, както и завършването етапите на класическото, биха били невъзможни и непълни.

Колекцията на Националната галерия съдържа двадесет и един графични листа от Пикасо, тематично свързани с негови и на други автори литературни текстове, с лични преживявания и прозрения. В тях е разкрита страстта и виртуозността на големия художник към рисунката, постигнати с възможностите на литографията, офорта, гравюрата и акватинтата в свободно изявявяне на материала, на черните и бели пространства и щриха.

Между януари 1957 и август 1959 г., Пикасо създава поемата „Погребението на граф Оргаз“ (El entierro del conde de Orgaz). Заглавието препраща към едноименната картина на испанския художник Ел Греко. През 1966 и 1967 г. в имението си в Мужен, Франция, Пикасо създава към текста дванайсет медни плочи за офорт. Книгата, която започва с пролог от Рафаел Алберти, излиза през 1969 г. в ограничен тираж от 263 екземпляра, от които 220 са придружени от оригиналните гравюри. В настоящата изложба са представени 6 от тях.

 ПИКАСО И СИНЪТ МУ КЛОД РУИЗ НА LА GAROUPE, AНТИБ (1955) 

Серията „Подвижни пясъци“ (1965), от която галерията притежава четири листа, включва десет творби към стихотворение със същото заглавие на поета Пиер Реверди (Бретон го определя за „най-големия поет на ХХ век“.). С участието си в този проект Пикасо изразява почитта си към паметта на своя голям приятел и ярко име в модерната литература на ХХ век. Графичните плочи са били унищожени от художника след отпечатването на тиража. Приятелството между Риверди и Пикасо започва още през първото десетилетие на ХХ век, когато ранните стихотворения на поета с експериментални думи и особена подредба, му спечелват репутацията на „кубистичен“ поет. Той работи заедно с художници през целия си живот и близката му връзка с Пабло Пикасо, Жорж Брак и Хуан Грис до голяма степен обяснява този етикет. Всички тези творци заедно са оприличавани от критиката като един вид кубистичен натюрморт, възприемащ се от много ъгли едновременно: „От 1910 до 1914 г. научих урока по кубизъм“, казва Пиер Риверди. Дългата поема на Реверди „Carrés“ („Квадрати“) илюстрира това в най-сардоничния ѝ вид:

„Тъй като

вали, каза другият, има плюнка

на моите обувки. Побледнях и зъл съм.

И той целуна маската, която го ухапа, докато се подиграваше“.

Свързана с поезията е и литографията „Жаби“, която е по поемата на Тристан Цара, създателят на термина „Дада“ и движението дадаизъм. През 1949 г. поетът моли Пикасо да илюстрира поемата му „В живата памет“. За да създаде своите изображения, Пикасо експериментира с нова техника, използвайки пръста си, а не литографска четка или креда като инструменти за рисуване. Използва три вида маркиране: пръстов отпечатък или петно и линия, „нарисувани“ с пръст, което намира за директна аналогия между писмения и изобразения знак. Както думите са създадени от ограничен набор от букви, неговите илюстрации са създадени от ограничен набор от знаци.

Връзката между двамата също е знакова и отбелязва общи естетически идеали. Интересът на Цара към африканското изкуство и поезия е попътен с интересите на много европейски художници, естествено и на Пикасо, интересуващи се от така нареченото примитивно изкуство като начин за откъсване от дългогодишната западна традиция. Включването  на африкански песнопения и танци в неговите изпълнения добавя елементи, непознати за европейската публика и насърчава връзката сред дадаистите между примитивните изкуства и подсъзнанието.

Цара използва особен стил, който той нарича „разфасовки“, както за своето визуално, така и за литературното си творчество. При този метод текст (за стихотворение), или изображение (за рисунка или печат) се нарязва на парчета и след това се композира отново. Крайната творба е резултат от случайност и съпоставяне. Тази техника е перфектна, когато, повлиян от Андре Бретон, художникът започва да изследва сюрреализма, което му позволява да разшири по-ранни идеи към нови приложения, подкрепящи изследването на съновидни състояния, скрити реалности и несъзнаваното.

 ПАБЛО ПИКАСО ПРЕД КАМЕРАТА НА ТЕОДОР АРЕНБЕРГ В АТЕЛИЕТО СИ NOTRЕ-DAMЕ-DE-VIE (1965, МУЖЕН) 

Цара си сътрудничи с много художници, включително Соня Делоне, Пол Клее, Анри Матис и Пабло Пикасо. По-голямата част от над 50^-те му публикувани книги съдържат изображения; някои книги включват илюстрации, а в други текстът е напълно интегриран с изображенията, а една от тях съдържа 72 литографии на Миро. Изданието „В живата памет“, отпечатано в 300 екземпляра с вградени оригинали на Пикасо, се намира в сбирките на всички водещи музеи в света.

През април 1949 г., според биографите на Пикасо, художникът получава покана от поета Луи Арагон да създаде плакат за предстоящия в Париж Световния конгрес на мира. Така се ражда емблематичният гълъб – един от най-ярките символи на международното движение за мир в следвоенна Европа. В изложбата  е показана цветна литография, с изображениe на гълъба на мира, създадена през 1952 г. Но на следващата година умира Сталин и Арагон отново моли Пикасо да реагира. Той рисува портрета на доскорошния съветски лидер в своя стил. Реакциите не закъсняват. „Секретариатът на Френската комунистическа партия категорично не одобрява публикуването в Les Lettres Francaises (12 март) на портрета на Великия Сталин, нарисуван от другаря Пикасо.“ Това е публикувано на първа страница на Humanite под черното заглавие „Съобщение от секретариата на Френската комунистическа партия“. Идеалистичен, наивен младеж с мустаци гледа от страницата към читателя.

Дълго време г-н Арагон се опитва да преодолее пропастта между вкусовете на френските леви интелектуалци и тези, които Кремъл би искал да бъдат спазвани. Хармонизирането на уважението към Пикасо с това с кремълските доктрини винаги е било трудно. Да се ​​отрича, че той е голям артист, означава да се лиши партията от рекламния потенциал на неговата репутация. Но никой не би могъл да си позволи да счита, че последователите на изкуството му са добре дошли за нормативната идеология. Какво иска тя? Нарисуваните да бъдат копипейст на снимките от официозните коридори на властта, макар че този израз тогава все още не съществува.

Изложбата представя и още един Пикасо – негова версия на Проспер Мериме „Кармен на Кармен“, пълната книга, 1964 г., включваща една литография, отпечатана в черно и охра, която Националната ни галерия притежава. Творбата препраща към темата за бикоборството и коридата, която Пикасо носи в сърцето си през целия си творчески път. Изложбата представя темата в няколко от литографиите на испанския художник. Една от творбите му е била предназначена за авторски албум от негови графики и рисунки, обединени от темата за бикоборството. Осъществен е през 1961 г., а тореадорът Луис Мигел Домингин, си спомня: „Пабло ми се обади от Кан. Искаше да напиша нещо за предстоящо излизане на негова книга. Попитах го за живопис ли говорим или, примерно, за Полярната звезда. Той ми отговори, че всяка от тези теми ще му свърши работа“.

Близка на Пикасо е и темата – цирк, заради идентифицирането на художника с образи на акробати и клоуни, което го кара да преосмисля незабравими емоции свързани с първата му романтична любов към цирковата артистка Росита дел Оро.

Показани са и творби, носещи обобщението на огромното му майсторство: „Спящият“, „Старият цар“, „Два матадори и жена“, „Чаша с цвете“.

Изложбата на графиките на Пикасо е първото представяне на всички творби на великия художник от колекцията, която Националната галерия притежава.    

 ПАБЛО ПИКАСО (1881 – 1973), ОБЛОЖКА НА КНИГА, 16. IV. 1950, ЛИТОГРАФИЯ II – 1г – 1226 

 

 ПАБЛО ПИКАСО (1881 – 1973), ИЗ СЕРИЯТА ПОДВИЖНИ ПЯСЪЦИ, 1965, АКВАТИНТА II – 1г – 1237 

 

 ПАБЛО ПИКАСО (1881 – 1973), СТАРИЯТ ЦАР, 1949, ЛИТОГРАФИЯ II – 1г – 1240 

 

 ПАБЛО ПИКАСО (1881 – 1973), СПЯЩИЯТ, 1942, ЛИТОГРАФИЯ II – 1г – 2166 

 

 ПАБЛО ПИКАСО (1881 – 1973), ЦИРКЪТ, 1960, ЛИТОГРАФИЯ II – 1г – 1241 

 

 ПАБЛО ПИКАСО (1881 – 1973), ЦВЕТЕ В ЧАША, 1947, ЛИТОГРАФИЯ II – 1г – 1238