ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

Голямата филмова премиера на януари е новата версия на Носферату. Филмът е четвъртият пълнометражен проект на режисьора Робърт Егърс и третият високопрофилен филм за вампира Орлок, макар и, разбира се, екранизациите по първоизточника на Брам Стокър да са много повече. Обикновено причините за правенето на поредна версия на толкова добре позната история са ясни и творчески съмнителни, но този път ситуацията е различна – да направи филм за прочутото чудовище е дългогодишна мечта на Егърс, който използва натрупаната слава от предишните си филми, за да убеди студиото на финансира вампирския му епос. Следователно въпросът е какъв е личният прочит на режисьора към тази история и с какво той се различава от предишните? Отговорът не би трябвало да е труден, стига зрителите да са запознати с творчеството на Егърс. От Вещицата (2015) той се слави с изключителна отдаденост към достоверното представяне на периодите, за които разказва, изразявано и чрез езика. Английските заселници от Вещицата говорят на ранен модерен английски, а за Фарът режисьорът внимателно проучва диалекта и жаргона на новоанглийските моряци. Само че този исторически реализъм сякаш отстъпва паралелно с нарастването на бюджетите, с които Егърс работи. Следващият му филм е Викингът, който се развива в Исландия през Х век, но въпреки това героите говорят почти изцяло на съвременен английски. Егърс неведнъж споменава как това не е нищо повече от творчески компромис, който да му позволи да събере предвидените финанси за филма. Несъмнено вниманието към автентичността на костюмите и реквизита, включително материалите за изработка, остава ключово за Егърс, но моето усещане е за режисьор, който се бори да запази личните си специфики и фасцинации, докато работи над все по-голямо платно.

 НОСФЕРАТУ (2024, РЕЖИСЬОР РОБЪРТ ЕГЪРС) 

Въпросът е дали тази степен на историческа достоверност е достатъчна, за да оправдае още един Носферату? Отговорът е – донякъде. Подходът на Егърс към езика или декора не е самоцелен, а част от цялостната му естетика, която се стреми да наподоби истинския живот на хората от дадено време и място.  И това в най-голяма степен се изразява във визията на филма. Реализмът на Егърс, освен всичко друго, е и стилистична простота, основана върху аскетична атмосфера и тъмно осветление – експресионистична употреба на сенки, но все пак се въздържа от максимализма на Дракула на Франсис Форд Копола или поетизма на Носферату на Вернер Херцог. Ако Носферату, развиващ се в сравнително близка апроксимация на реалния свят (доколкото позволява присъствието на безсмъртен кръвопиец), Егърс придава достоверност и чрез засилен фокус върху географската обстановка. Режисьорът обръща внимание на ромските обичаи и вярвания, практикувани около Трансилвания, както и връзката им с вампира. Също така, макар и филмът да е предимно на английски, в определени сцени езикът се сменя, най-вече когато самият граф Орлок говори на дакийски. Така Егърс кара позната история да се усеща повече като поредното преразказване на фолклорна легенда, отколкото като адаптация на произведение от литературния канон.

Егърс си позволява да бъде по-експлицитен от останалите режисьори, екранизирали материала, в показването на психосексуалния начин, по който Орлок обладава своята млада жертва, както и отказа ѝ истински да се противопостави. Всяка версия на Носферату винаги се оказва  нетрадиционна окултна любовна история, а филмът на Егърс несъмнено постига този ефект. Дали сюжетните му и стилистични изменения са достатъчни за нова версия на произведение с толкова различни прочити, е въпрос, на който всеки зрител трябва сам да си отговори. Но ако погледнем  филма като самостоятелна творба, със сигурност по-лесно можем да видим качествата му.

Макар и да няма вампири, съвременна Румъния може да се окаже дори по-страшна от тази, представена в Носферату. Това ни казва Раду Жуде с филма Не очаквай твърде много от края на света – близо тричасова сатира за късния европейски капитализъм. Филмът е разделен на две части. Първата е значително по-дълга и проследява Ангела – преуморена асистентка в международна корпорация, на която има задача да намери кандидат за записването на клип на тема безопасност на работното място. Освен с нелепи срещи с различни пострадали служители, ежедневието на Ангела е изпълнено с всякакви задачи, включително да посети снимачната площадка на новия филм на Уве Бол (в ролята на себе си в една от най-запомнящите се сцени на филма) и да шофира австрийската си шефка из града. Във всеки удобен момент Ангела записва клипчета, докато използва филтър (силно наподобяващ облика на бившия кикбоксьор и настояща звезда в социалните мрежи Андрю Тейт), в които прави изключително смешни и безкрайно груби монолози, оплаквайки се от всичко, което види.

 НЕ ОЧАКВАЙ ТВЪРДЕ МНОГО ОТ КРАЯ НА СВЕТА (2024, РАДУ ЖУДЕ) 

Жуде често запълва филмовия екран с още екрани – тикток филтри, зуум фонове и какво ли още не, придавайки на филма крайно модерна и съзнателно неприятна текстура. Междувременно вкарва и кадри от Ангела продължава напред, румънски филм от 1981 г. на режисьора Лучиан Брату. Редувайки кадри от филма на Брату със собствения си филм, Жуде показва колко бързо Румъния е преминала от соцреализъм към капиталистическа действителност, която е толкова абсурдна, че е отвъд реализма.

Втората част на филма е статичен кадър, който трае близо четиридесет минути и обхваща самото записване на видеото. Избраният говорител е човек в инвалидна количка, събудил се от кома, причинена от работен инцидент. Сред най-силните решения на Жуде е да вземе за тази роля Овидиу Пирсан, който преди няколко години се прочу именно с активизма си, след като е претърпял инцидент. Героят му, който също се казва Овидиу, съди корпорацията, но спешно се нуждае от пари, заради което се съгласява да участва в записа. Тази безкрайна сцена е едно от огромните постижения в киното за последните няколко години – хем формално радикална в своята простота, хем перфектно оркестрирана в постоянното нарастване на абсурда. Лъжите на екипа, който чуваме, но никога не виждаме, стават все по-очевидни и все по-нелепи, а Овидиу няма избор освен да се съгласи да прави каквото му кажат и да приеме твърденията им, че всичко е в негова полза.

Във финалните надписи Жуде благодари на хора, които цитира във филма, включително документалиста Ерол Морис, философа Славой Жижек и автори като Дон ДеЛило и Томас Бернхард. Само че най-ключовата референция в произведението се оказва клипа на песента на Боб Дилън Subterranean Homesick Blues, в която певецът държи табели с текста на песента и ги пуска една по една. След непрестанни повторенията на разказа на Овидиу, всеки път с наложени от корпоративните работници промени, екипът му дава няколко зелени табели, които бавно да пуска, досущ като американският певец. Единственият проблем е, че табелите са празни. Екипът го уверява, че ще добавят текста в постпродукцията и ще пише точно това, за което са се разбрали. Какъв по-точен кадър да се обхване съвременната реалност за човек, на когото най-буквално му слагат думи в устата (или ръцете), докато го лъжат в очите, а той е безпомощен да направи каквото и да е. Толкова е ужасно, че можем само да се смеем.

„Носферату“ тръгва по кината от 3 януари. Любопитните да видят и друг прочит на историята могат да гледат и класиката на Фридрих Вилхелм Мурнау, която ще бъде прожектирана преди филма на Егърс на 9 януари.

„Не очаквай твърде много от края на света“ може да се гледа по МАХ.