БОЯН ЦЕНЕВ
Празничната треска от наситения с отбелязвания в календара месец декември в по-голяма или по-малка степен плавно се пренася и в първата седмица на януари. Панделката на тържествения дух поставя по-частният празник, празнуван от кинообщността на 13-ия му ден – Деня на българското кино. За да отбележим повода, сме подготвили кратка анкета, която обединява творци и представители, идващи от почти всяка точка на професиите в киното, в чиито отговори посещаваме личните, но и пресечни топоси на миналото, настоящето и бъдещето във филмовия живот в България. Това са Бояна Бъчварова (художник на Заведи ме вкъщи и късометражния И това е за тази Коледа, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в специалността „Филмов и телевизионен дизайн“), Геновева Димитрова (кинокритик, киновед в Българска национална филмотека), Деян Статулов (кинокритик, ръководител на сектор Екранни изкуства в Институт за изследване на изкуствата към БАН), Екатерина Чурилова (юрист, съсценарист на Стадото), Катя Тричкова (основател на „Контраст филмс“, копродуцент на Мъжът, който не можеше да мълчи, носител на Златна палма за късометражен филм в Кан), Калоян Божилов (оператор на филма Стадото), Крум Родригес (оператор на Предупреждението и Триумф), Мартичка Божилова (един от основателите на „Агитпроп“, продуцент на Георги и пеперудите, 2004, награда IDFA, Амстердам, копродуцент на носителя на „Златна мечка“ за 2018 Не ме докосвай) и Станислав Тодоров – Роги (режисьор, съсценарист на Клас 90, председател на „Филмаутор“).
БОЯНА БЪЧВАРОВА
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Първата ми среща с българското кино беше, честно казано, отложена във времето. Като дете и ученик почти не гледах български филми – струваха ми се някак далечни, твърде мрачни и трудни за разбиране. Липсваше онова усещане, че историите имат връзка с моя свят, с това, което ме вълнуваше.
Всичко се промени, когато станах студент по „Сценичен и екранен дизайн“ в НАТФИЗ. Един ден колеги от екранния факултет ме поканиха да им помагам с курсов проект в Кинопавилиона. Попаднах в един напълно нов за мен свят – място, където идеите се превръщат в жива материя. Работата беше трудна, изтощителна, но и някак магическа. За първи път почувствах, че дори да не откривам себе си в съществуващите филми, аз имам шанса да създавам свои светове. Това усещане ме изпълни с призвание, което продължава да ме вдъхновява.
Сега, когато преподавам на студенти в същия Кино-павилион, с радост виждам как това откритие се случва и с тях. Няма по-голямо удовлетворение от това да помагаш на някого да намери своя път в изкуството.
Как бихте определили приключилата 2024 г. за българското кино?
2024 беше година на движение и трансформация за българското кино. Година, в която видяхме по-смели опити за излизане от утъпканите пътеки, в която се усети желанието за промяна и търсене на нови хоризонти. Някои проекти пробиха в международното пространство, други предизвикаха сериозен разговор у нас, а трети останаха незаслужено недооценени, но въпреки това показаха смелост в избора на теми и подходи.
Най-впечатляващото е, че все повече творци започват да работят с позиция и да търсят свой уникален глас, вместо да се съобразяват с „безопасни“ формули. Поздравявам всички, които през тази година успяха да създадат не просто качествени, а запомнящи се филми, които провокират мисъл и емоция.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Пожелавам на българското кино през 2025 да бъде смело, но не хаотично, дръзко, но с ясно изразена идея защо и за кого разказва своите истории. Нека филмите, които създаваме, не просто оставят следа, а предизвикват размисъл и създават стойност.
Искам да видя повече увереност в избора на теми – без страх, че „това няма да се гледа“, или че нещо е „прекалено трудно за разбиране“. Истинското кино не се прави с оглед назад, а с поглед напред – към нови жанрове, форми и идеи. Мечтая да видя български филм, който избягва компромисите. Не е нужно да се стремим да угаждаме на всички – важното е да създаваме филми, които не се подчиняват на всеобгръщата ни посредственост.
И, разбира се, нека 2025 бъде година, в която киното ни да има повече достъп до ресурси, за да реализира този потенциал. Киното трябва да разполага с инструментите, които да позволяват на големите идеи да се превръщат в големи филми, но това не трябва да превръща творците в писачи на проекти по начина, по който се случва сега. Това е, разбира се, обширна тема, надявам се освен да я обсъждаме и анализираме, да започнем наистина да променяме тези неща в системата, които саботират смислените процеси – за сметка на лични интереси и „схеми“, водещи до не дотам убедителни резултати.
Също така, иска ми се българското кино да стане по-достъпно за младите творци, защото те са носителите на новите идеи. Нека индустрията подкрепя експериментаторите, дори когато техните проекти изглеждат рисковани. Няма как да очакваш голям пробив или ново явление, ако системата ти не позволява да опитваш, да експериментираш, дори и да се провалиш.
Българското кино има шанса да бъде значимо. Надявам се през 2025 да го видим точно такова.
ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Първият ми ударен спомен за български филм е Бялата стая (1968) на Методи Андонов. Какво ли съм разбрала тогава като дете, но бях зашеметена от Апостол Карамитев. И замечтах да стана актриса…
Как бихте определили приключилата 2024 за българското кино?
Стабилна година от художествена гледна точка. По-точно – равнина с няколко възвишения. Иначе – поредната със съдебни дела и отложени проекти, заради служебните точки.
Тъжно е, че се разделихме с Николай Волев и Радослав Спасов, светла им памет.
В началото на годината Крум Родригес бе номиниран за наградата Spotlight на American Society of Cinematographers за черно-белия Гражданинът светец (Грузия/Франция/България) на Тинатин Кайришвили. В Кан разтърсващият късометражен филм Човекът, който не можеше повече да мълчи (Хърватия/България/Франция/Словения) на Небойша Слиепчевич, с български продуцент Катя Тричкова, получи „Златна палма“, а през декември – и ЕФА. В краткия списък е за номинация за Оскар за игрален късометражен филм.
На 42-ия Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна (19 – 26 септември) беше отново изнурително, а присъстващите 15 кинокритици, се оказахме за пореден път черноработниците. Сред 15-те пълнометражни, 19-те късометражни филми и 5-те сериала броени изпъкнаха, но повечето показаха израстване на режисьорите им. Абсурдният Триумф на Кристина Грозева и Петър Вълчанов получи 6 награди, включително „Златна роза“ и на публиката. С четири си тръгна храбрият Клопка на Надежда Косева, с три бе отличен нахъсаният Безветрие на Павел Веснаков. Голямата изненада бе прекрасният костюмен Сватба на Магдалена Ралчева по разказа на Николай Хайтов със сценарист Юрий Дачев и оператор Емил Христов (награда на гилдия „Критика“ към СБФД и диплом на Ивелина Минева още за Триумф и Клопка).
Ще запомня 2024 г. и с феноменалния зрителски успех на частно финансирания Гунди – Легенда за любовта на Димитър Димитров.
И все пак събитието на годината за мен е третият филм на Милко Лазаров Стадото – пленителна притча с политическо внушение. Той откри мощно Киномания, а в Калкута получи Голямата награда и тази на FIPRESCI.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Да е в по-добра кондиция. Да се поправи най-сетне Правилникът за прилагане на ЗФИ. Чакам с нетърпение да гледам новите филми на Ивайло Христов, Иван Павлов, Стефан Командарев, Станислав Тодоров – Роги. Да дойдат талантливи дебютанти.
ДЕЯН СТАТУЛОВ
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Първият ми по-ярък спомен е от един черно-бял български филм, в който играеше любим актьор от сериала На всеки километър. Беше мрачен и потискащ. Тогава не успях да разбера разказа, но помня баща ми да казва, че е важен филм, който чак сега (1988 г.) излиза на екран, въпреки че отдавна е направен. Все още имам ясен спомен как вървеше Георги Георгиев – Гец по тъмните учрежденски коридори в Прокурорът.
Как бихте определили приключилата 2024 за българското кино?
Бих определил 2024 г. като проблематична. За поредна година несъвършенствата в Закона за филмовата индустрия продължиха да препъват нормалното функциониране на филмовото производство в България. Все още няма сформиран Национален съвет за кино, а вътрешни междуособици в киногилдията и политическата нестабилност допълнително усложняват ситуацията. Продължават да се блокират решения на художествени комисии в съда, а с това да се поставя прът в колелото на кинопроизводството. Мисля, че трябва и да се вдъхне нов живот на националните фестивали „Златна роза“ и „Златен ритон“, които линеят и се движат по инерция – липсва добра организация, отсъстват колеги, няма празник. Въпреки това имаме малки, но важни успехи. На първо място това е европейската копродукция с българско участие Човекът, който не можеше повече да мълчи Небойша Слиепчевич, който спечели „Златна палма“ в Кан и наградата на Европейската филмова академия за най-добър късометражен филм. Приносът на продуцента Катя Тричкова и българския екип на филма е много важен и безспорен. Другото събитие е впечатляващият комерсиален успех на Гунди – Легенда за любовта с боксофис от над 700 000 зрители. Мисля, че тепърва ще се анализира причината за успеха, но тя не е свързана толкова с художествените качества на филма, колкото с черти от народопсихологията на българския зрител, както и с добрия маркетинг, реклама и разпространение, каквито заслужава всяка наша творба.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Надявам се да се намери воля за промяна в нормативната уредба и своеобразно джентълменско споразумение между колегите, така че да започне един здравословен и активен процес на нормално функциониране на филмовия процес. Бих искал да се увеличи не само производството на филми, но и тяхното разпространение, така че да достигне до повече зрители. Би било много хубаво най-после да се намери възможност анимационното и документално кино да имат по-широк показ, за да бъдат видими. И накрая пожелавам филмовата общност да стане по-сплотена, а повечето творци да превъзмогнат егото си, за да успеем да се обединим около общи идеи, а киното ни да стане по-видимо извън страната.
ЕКАТЕРИНА ЧУРИЛОВА
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Първият български филм, който помня, че силно ме впечатли, беше Мера според мера. Гледала съм го като дете, вероятно някъде в края на 80-те години. Дилбер Танас, блестящо пресъздаден от Руси Чанев, представяше за мен един поразителен, нетрадиционен образ на героя-революционер – френетичен, подвластен на слабостите си, уязвим, дори малко комичен, но все пак неустоимо очарователен. Гледането на този филм беше вълнуващо изживяване, което остава ярко в паметта ми и до днес.
Как бихте определили приключилата 2024 за българското кино?
Струва ми се, че 2024 беше добра година за българското кино. Вече има няколко български режисьори, за които може да се каже, че са развили свой собствен, отличителен стил – и като визуална естетика, и като тематични търсения. Радващо е, че те стават все по-разпознаваеми и извън България. Тази година техните филми отново успяха да достигнат до световна публика, което е много положителна тенденция.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Българското кино традиционно е насочено към социално натоварени истории. Пожелавам си през 2025 да има повече новаторски филми, които повдигат философски въпроси, изследват екзистенциални теми и навлизат в неизследвани творчески територии.
Надявам се също българското кино да намери своя път напред, преодолявайки напрежението между срещи с публиката и създаването на смело, експериментално кино.
КАЛОЯН БОЖИЛОВ
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Срещите с българското кино винаги са вълнуващи и носят голямо удоволствие. Първият ми ярък спомен, който изниква в съзнанието, е срещата с филма Куче в чекмедже с режисьор Димитър Петров и оператор Атанас Тасев. Като дете в началото на 90-те, тогава 6-7 годишен, мечтаещ да имаш собствено куче, този филм грабна вниманието ми и ме потопи в магическия свят на киното. Накара ме да мечтая още по-силно, да се вълнувам и да имам спомен до ден днешен за приключенията на Миташки.
Как бихте определили приключилата 2024 за българското кино?
Според мен годината беше силна за българското кино откъм показ на премиерни заглавия. С първи показ на голям екран видяхме редица заглавия както с държавно, така и с частно финансиране. Наблюдавахме засилен интерес и търсене на български филми, което е добра мотивация за повишаване на качественото съдържание. През ноември тази година, на откриването на фестивала Киномания, бе показан и филмът Стадото с режисьор Милко Лазаров, на който имам щастието да съм оператор. За съжаление, откъм заснемане на нови заглавия, 2024 според мен не е от силните за страната ни. Наболелите проблеми в сектора, блокирани сесии и редица други причини държат много проекти на „трупчета“ и много професионалисти без работа, а най-често задаваният въпрос в средите относно българското кино бе „А сега накъде?“.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
За 2025 г. пожелавам на българското кино да има повече приемственост. Надявам се все по-често да чуваме за успехи на български филми и производственото колело отново да се завърти с пълна сила, а на всички колеги – да са здрави и да не губят вдъхновение.
КАТЯ ТРИЧКОВА
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Филмът Време разделно на Людмил Стайков. Бях още дете, когато го гледах, но отделни сцени се запечатаха толкова силно в съзнанието ми, че и до днес ги помня отчетливо. За щастие, в онези години в малкия град, в който израснах, имахме кино, и за мен това остава предпочитаният начин да гледам филми. Щастлива съм, че години по-късно имах възможността да уча режисура тъкмо при Стайков.
Как бихте определили приключилата 2024 за българското кино?
Бих определила 2024 г. като неспокойна, но въпреки това успешна за българското кино. Станахме свидетели на голямо разнообразие от филми – със значителни успехи както по фестивали (Триумф на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, Безветрие на Павел Г. Веснаков, Стадото на Милко Лазаров, копродукцията със „Златна палма“ от Кан – Човекът, който не можеше повече да мълчи, и копродукцията с награда за най-добра женска роля за Безсрамните на Константин Божанов), така и сред родната публика (Гунди – Легенда за любовта на Димитър Димитров). Имаше дебютни филми (Защото обичам лошото време на Яна Лекарска и Клас 90 на Бойко Боянов), независими продукции (Отговор на всички въпроси на Димитър Коцев – Шошо), исторически заглавия (Сватба на Магдалена Ралчева) и такива, които разглеждат проблеми от нашето съвремие (Клопка на Надя Косева), както и документални филми (Желанието на Гери на Тонислав Христов, Тихи наблюдатели на Елица Петкова, Училище за надежда на Яна Алексиева), както и много други.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Повече размах, смелост и повече зрители.
КРУМ РОДРИГЕС
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Първите ми ярки спомени са свързани с детското кино и телевизионните сериали от 70-те и 80-те като Неочаквана ваканция, Таралежите се раждат без бодли, Децата на капитан Грант, Рицарят на бялата дама, Рицар без броня и много други.
Как бихте определили приключилата 2024 за българското кино?
Сравнително слаба година с няколко филма, които продължават да бъдат блокирани, близо 20 милиона върнати обратно в бюджета на държавата, защото не са използвани, и един исторически боксофис рекорд на филм с частно финансиране.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Да си припомним, че киното може да бъде и изкуство, което, освен че обединява технологиите и въображението, трябва да носи нашата идентичност и общ генетичен дух, да ни прави различни от света, а не негово лошо копие.
С други думи, желая му крепко здраве и творчески успехи!
МАРТИЧКА БОЖИЛОВА
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
Филмът на Въло Радев Осъдени души и сериалът На всеки километър са сред първите, които изскачат в паметта ми от телевизора като дете. Също ярък спомен имам от Мозайките на Джеки, Джони и Чарли като се стъмни в киното. В по-осъзната възраст – филмите с Иван Иванов.
Как бихте определили приключилата 2024 година за българското кино?
В личен план, през 2024 г. излязоха две международни копродукции на „Агитпроп“ с подкрепата на ИА „Национален филмов център“: филмът Берлингуер. Голямата амбиция, който откри фестивала в Рим и спечели Награда за най-добра мъжка роля, и сериалът Операция Сабя, който донесе телевизионна палма за най-добро ансамблово актьорско изпълнение. Вярвам в развитието на българското кино чрез международни партньорства и копродукции, които ще ни направят конкурентни, добри и надскочили локалния периметър професионалисти. Стартирането на подкрепата на ИА НФЦ по схемата за възстановяване на разходи е сред положителните промени през 2024 г. Комерсиални филми като Гунди – Легенда за любовта заслужават да се възползват от нея. Това ще промени нагласите и ще доведе до вълна от подобни опити с елемент повдигане на националното самочувствие и в бъдеще. В сегмента на художественото ни кино, два дългоочаквани игрални филма на майстори-режисьори от моето поколение излязоха по фестивалите – Стадото и Триумф. Моята страст, документалното кино, все повече навлиза във фаза на маргинализация, заради ниското и буквално подценяващо значението му финансиране, и генералното усещане за неглижирането му. Документалното кино все още се крепи предимно на единични усилия, което е изключително трудоемко и времеемко за малкото професионалисти, които имат амбициозни и смели проекти и ги предлагат на международния филмов пазар.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Българското кино има нужда от смелост и самочувствие. Пожелавам дързост, находчивост и визия, вперена в бъдещето. Трябва всички да поискаме да погледнем отвъд строго личния си интерес или следващия фестивал. Има нужда от повече солидарност и уважение един към друг в цялата гилдия.
СТАНИСЛАВ ТОДОРОВ – РОГИ
Кога и какъв е първият ви ярък спомен от среща с българското кино?
В детството ми си спомням, когато даваха Козият рог по телевизията и майка ми и баща ми ме изкараха от стаята за началната сцена. След години разбрах коя е „цензурираната“ сцена – с изнасилването. Иначе сцените, дето ги намушкваха с козия рог, си ги гледах. Като тийнейджър ме разтърси филмът Всичко е любов, между другото, и до ден днешен смятам този филм за огромен връх в българското кино.
Как бихте определили приключилата 2024 за българското кино?
Тази година е вододелна за българското кино, защото, както смятат някои, киното ни е разделено на два периода: преди и след Гунди. Не знам какво предстои, може би Триумф на Стадото или Фабрика за кокошки. Усеща се насочване към животинските теми, но Без крила, защото има Безветрие.
Какво пожелавате на българското кино за 2025 г.?
Пожелавам съсловието ни да е по-сплотено и единно в отстояването на истинското, качествено хубаво кино. Също така пожелавам зрители, повече зрители да влизат в салоните. Темите са около нас и в миналото, и в настоящето, само трябва качествено да ги разработим и заснемем.
