Мартин Даниловски е на 22 години и следва философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Любимото му направление е естетиката. Има подчертан интерес към изкуствата и пише още от ранна детска възраст.
БЯЛА СМЪРТ
МАРТИН ДАНИЛОВСКИ
Яна отвори прозореца и лек освежаващ ветрец влезе в стаята. Въпреки студа, слънцето грееше и създаваше илюзията за по-топло време, отколкото реално беше. Небето бе синьо, нямаше нито един облак. Тя поогледа наоколо, всичко бе затрупано от сняг. Можеше да се усети тежестта на снега върху клоните на дърветата. По същия начин изглеждаше и юргана, под който спеше Николай. Контрастът идваше от топлината, която юрганът генерираше. На Николай му беше топло и приятно, докато дърветата измръзваха, завити под дебелия слой сняг.
– Няма ли да ставаш вече, почти 9 часа е.
Като чу това, той се обърна по гръб, опъна се и се изправи. Погледна тихия зимен пейзаж през прозореца и това му вдъхна щастие. Така бе чакал тази добре заслужена почивка. Повечето пъти, когато отидат на почивка, винаги очакването за нея е по-силно и въздействащо, отколкото самото осъществяване. Този път обаче беше различно. И двамата много обичаха зимата и съпътстващия я сняг. Харесваше им суровата и тежка обстановка, която тя докарваше. Климатичните условия на лятото са благоприятни за живота, но зимата не е толкова мекушава. Сезон, който не е предназначен да опазва живота, в който всеки живот бива изпитан, сега е подвластен на човешката сръчност. Нищо не пречи да се облечеш добре, да използваш кола или друг вид превоз, за да се качиш в планината и да утолиш жаждата за съзерцаване на зимата. Планината винаги е била трудна за покоряване и сурова в условията си. Даже и днес, колкото и да сме интегрирали по някакъв начин планината за човешките желания и нужди, тя остава буйна и непредвидима. Никога не знаеш какво може да стане на поход, особено през зимата. И двамата знаеха това, но точно този факт ги привличаше още повече.
Климатът в последно време също беше доста непредвидим. На дали Николай някога ще забрави миналата Коледа, беше 18 градуса плюс! За него това не беше естествено, климатът, особено в града, не трябваше да бъде такъв. Един ден е студено и вали сняг, след два дни, пък, температурите се вдигат до 10 градуса. Той не обичаше тази фалшива непредвидимост, тя не беше присъща за града. Истинската такава се намира в планината, там беше оригиналът. Непредсказуемостта на климата в града беше направен от човека, липсваше му органичност и Николай беше много чувствителен от тази гледна точка. Заради това двамата бяха направили една малка тяхна традиция – всеки месец да ходят поне за един уикенд в планината. Можеше ли да прекарат и повече време, правеха го.
Бяха отседнали в малка и уютна хижа. Имаше всичко нужно за един комфортен престой – вкусна храна, баня, в която можеш да се изкъпеш и много прилични стаи. Освен материалната обстановка, и духовната беше на много високо ниво. Хората в планината винаги са били по-мили и дружелюбни – до такова заключения бяха достигнали и двамата от опита им. Веднъж бяха тръгнали на поход с малко храна. Яна се оказа по-гладна, отколкото очакваше. Срещнаха по пътя една двойка, изглеждаха доста стари. Поздравиха Яна и Николай и седнаха до тях да отпочинат. По това време завързаха лек разговор, когато чуха къркорещият от глад корем на Яна. При чутото възрастните хора веднага попитаха дали двамата имат храна и дали им е нужна. Яна срамежливо отказа, но двамата бяха много настойчиви и накрая Яна се съгласи и прие храната. Това породи удоволствие у всички. У възрастната двойка за помощта, а пък у младата за дружелюбното поведение, с което се отнесе възрастната двойка. С един куршум два заека.
Днес закуската беше стандартна – яйца с бекон, сирене и хляб. Николай изяде шест яйца, а Яна две. Той я попита дали не иска повече яйца, но Яна въздържано отказа. Нямаше апетит. Той беше наблюдателен и съобразителен и като видя малкото храна, изядена от Яна, реши да направи импровизирани сандвичи от шунка и кашкавал и взе два банана. Трапезната зала на хижата имаше големи прозорци, през които пейзажът отвън седеше като картина. Затрупаните дървета, заледеното езеро и пътят към върха. Вече нахранили се, двамата нямаха търпение да започнат похода. Планът беше да минат по централната пътека, докато не стигнат разклона за връх В. Оттам щяха да тръгнат към заслона, като там ще починат и ще се върнат обратно в хижата. Този маршрут не бе толкова тежък, колкото пътят за върха. Нямаше толкова много изкачване. Според изчисленията на Николай този проход не би трябвало да им отнеме повече от 6 часа – 3 на отиване и 3 на връщане. Това означаваше, че щяха да се приберат малко преди да мръкне. Поради това не си взеха челници или фенер. И двамата взеха раници – Николай взе две бутилки с вода, сандвичите, бананите и един дебел шал, в случай, че задуха. Яна забеляза как Николай вкара в раницата си храна и реши и тя да вземе. Имаше останали от закуската три ябълки и малко пържени филийки. Чудеше се дали да не вземе още една бутилка с вода, но реши, че две бутилки би трябвало да са напълно достатъчни.
Видя тънката шапка на Николай и му се скара, че може да настине с нея. Той беше силно уверен в имунната си система и не му трябваше по-дебела шапка, с която да се изпоти, а просто такава, която да пази главата му от вятъра. Тя не обичаше да спори и просто не продължи темата, но взе една ушанка за всеки случай. С това багажът бе спретнат и бе станало време за така желаната разходка.
– Накъде мислите да се разходите? – попита ги човек от персонала на хижата.
– Ще минем през главната пътека към върха, като при разклона ще продължим към заслона и после ще се върнем. – отговори Николай.
– Разумен маршрут сте избрали. Днес дават времето да се влоши към 19 часа.
– Хм, така ли? Изобщо не сме обърнали внимание. Това е още една причина да поемем този маршрут. През повечето време пътеката е равна и лесно проходима, даже при наличието на толкова много сняг.
– Прав си, но все пак не подценявайте природата. Много добре знаете, че в планината времето се променя внезапно и непредсказуемо.
– Така е, но това значи, че може прогнозираното влошаване да се окаже всъщност едно спокойно и приятно време – обади се Яна.
– Не искам да ви давам акъл, просто се притеснявам за вас. Опитът ви никак не е малък, но това не означава да играете на тото.
– Много ти благодаря Краси, но няма нужда да се притесняваш. Не сме глупави, ако видим, че времето се влошава, просто ще обърнем и ще се приберем.
Времето действително беше много хубаво. Нямаше ни един облак на небето, слънцето грееше заслепително и имаше лек полъх, който беше даже приятен. Температурата бе нормална за сезона. Нямаше нито един признак, че времето ще се влоши, но планината наистина имаше буен и непредвидим характер и можеше по всяко време нещата да се преобърнат.
Главният път бе отъпкан. Това им позволяваше да знаят къде точно се намират, защото, като снега натрупа и закрие маркировката, ориентацията е трудна, особено при по-лоши условия. Ходенето по пъртината също е в пъти по-лесно от ходенето по-неотъпкан сняг. Лесно е да минеш по вече познат път, новостите поставят трудности на индивида…
Стигнаха по-рано от плануваното. Времето не се бе развалило, както ги бе предупредил Краси. Не искаха още да се връщат, това щеше да е обидно и към тях самите, че ще пропилеят ценното си време в хижата, вместо да се поразходят още, а също така и към времето, което им предостави толкова благоприятни условия точно в почивните им дни. След кратка почивка за по глътка вода, решиха да тръгнат към едно езеро в близост до заслона. Чудеха се колко ще бъде затрупано и дали ще могат да се попързалят малко на него. Това е обичайна практика на гостите на хижата, без значение от сезона. Понякога почти цялата хижа даже отиваше на поход към езерото. В тази област има едно определено отношение към водата – тя е първоизточникът на живот, подхранващ и пазещ всички живи същества. Още от архаични времена по тези земи хората са почитали водата. Те са забелязали огромната прилика между цвета на небето и на водата, като с това са заключили, че водата е небесното, божественото, дошло на Земята, за да ги закриля и да дава живот. Една доста разумна обосновка за поддържането на това вярване са минералните извори в планината. При смяната на сезоните хората изоставяли къщите си и се прибирали в пещери, в които са копали минерални басейни, служещи за отопление. Така водата ги предпазвала от суровите условия на зимата. Заради това в наши дни, когато до такава степен сме овладели природата, вместо да живеят по пещери, хората се пързалят на замръзналото езеро, като това се смята за съединение между божественото и човешкото – прекия достъп до замръзналата вода ни дава възможност за едни иначе невъзможни движения, които притежават удивителна грация и хармония.
Не мина много време, докато стигнат до езерото. Поради прогнозите за лошо време нямаше никой, но това даже ги зарадва. Не беше натрупал много сняг на него. Това позволяваше да се пързалят, без да го чистят. И двамата не можеха да се пързалят особено добре, но пък им беше забавно. Ту си играеха, като тази игра беше в най-различни форми – единият дразнеше другия, като с това вторият започва да гони първия, ту правеха разни акробатични движения, които пораждаха неудържим смях, ту танцуваха. Нито един от двамата не беше добър нито в пързалянето, нито в танцуването. Наричаха това танц, поради своите грациозни и синхронизирани движения помежду им. С този танц цялата картина загубваше своите части, за да се образува едно единство. Вече нямаше Яна, Николай, замръзнало езеро, а всичко беше единно. Те загубваха себе си в танца, но с тази загуба идваше и неразличимостта на частите от цялото. Когато ти си някой, ти си определен, поставил си ясни граници между себе си и останалия свят. Когато обаче изгубиш този „някой“ и станеш никой, границите изчезват, ти вече не можеш да се разглеждаш като нещо отделно от света, нещо различно, ти ставаш част от този свят, ти си неразличим от него. Това беше съвсем естествено за тях, на това се дължеше и разбирателството, което имаха. Обичаха да се впускат в подобни ритуали.
Ясна беше тяхната любов към естественото и органичното. Бягаха от града поради неестествените промени в температурата и поради цялото това механично устройство, в което не виждаха живото. Ако имаха възможност, без да се замислят, биха се преместили да живеят в околността. Една сближена общност с дълбоки традиции и ценности – не им трябваше нищо друго. Животът бликаше от всеки ъгъл, картината не беше фрагментарна, състояща се от отделни различаващи се помежду си части, а едно органично цяло, един истински организъм. Всичко допълваше всичко останало, всичко беше определено и определяше всичко останало. Само в такава обстановка и двамата се чувстваха у дома.
Вятърът постепенно се бе усилил, но те забелязаха това чак когато ритуалът им свърши. Бързо се запътваха към тях черни и злокобни облаци. Внезапната поява на толкова силен вятър значеше, че скоро ще завали. Виждайки всичко това, двамата бързо стегнаха раниците и закрачиха обратно към хижата. Времето обаче нямаше ни най-малко намерение да ги чака. Малко след като тръгнаха, започна да вали. Снегът още не беше толкова силен, но се усещаше как всеки момент ще се засили. Николай извади шала и го даде на Яна, а пък тя му даде ушанката. Комбинацията от силен вятър и снеговалеж пречеше на зрението им, но нямаше как да предпазят очите си. Дори и да можеха да седят с изправени глави и да гледат към хоризонта, това нямаше да им помогне, снеговалежът бе станал толкова силен, че едвам се виждаше нещо пред тях.
Вече ходеха от сравнително доста време, но не бяха стигнали заслона. Това ги притесни. Опитаха се да се спрат, за да огледат дали се движат по маркировката. Поогледаха се, повъртяха се наоколо, но маркировка нямаше. Бяха се изгубили. Паниката се прокрадваше все повече. Започнаха да текат едни мисли, които споделяха помежду си – бурята е прекалено силна, ами ако не намерим подслона? Загубиха всякаква представа за мястото си в пространството, не знаеха дали изобщо се движат нанякъде или се въртят в кръг. Яна паникьосано започна да тича напред, доколкото можеше. Николай напразно я викаше, гласът му не можеше да стигне до нея. Всичко беше затрупано със сняг и не бяха сигурни къде точно се намират. В истеричното си тичане, Яна се спъна на един затрупан камък и падна надолу по хълма. Николай веднага се затича и слезе при нея.
– Какво правиш, по дяволите? Защо изобщо тръгна да тичаш, като и без това нищо не виждаме?
– Исках да видя дали се движим в кръг, вече от поне 30 минути ходим, без още да сме стигнали до заслона, а това е единственият ни шанс да оцелеем – плахо се обади тя.
– Не го казвай! Времето е много тежко, но все ще стигнем!
– Не бъди глупак! На идване към езерото от заслона ходихме само 15 минути, и то без да бързаме. Сега за двойно повече време не стигнахме, даже не знаем къде се намираме!
В тези викове Николай започна да осъзнава в каква гибелна ситуация се намираха. Като мълния го втресе казаното от Яна – да оцелеем. Животите ни са застрашени? Ние можем да умрем? Тази мисъл седеше заглъхнала в ума му, докато тя не я извади наяве.
– Хей, какво правиш, не затваряй очи! Да не се предаваш? Какво ти става, ще се справим, само трябва да стигнем до заслона, там ще се стоплим и ще ядем, ще ядем!
С тези възклицания Николай се сети за малкото храна, изядена от Яна на закуска. Мина много време от закуска, а тя нямаше никаква енергия. Искаше да извади един банан, за да може тялото ѝ да приеме някаква енергия. Бананите обаче бяха замръзнали. Като видя това и той започна да се паникьосва.
– Яна, хайде, трябва да ставаш, защо не ставаш, лежането тук с нищо няма да ни подпомогне.
Тя вече беше изгубила съзнание. Николай я буташе, за да може да се съвземе, но без никакъв резултат. Трябваше да стигнат до заслона, каквото и да им струваше. Николай свали раницата от гърба си и я сложи на предната част на тялото си. Вдигна Яна от земята, хвана краката й и я държеше на гръб. Устремено тръгна напред. Ходеше много бавно, но беше по-добре, отколкото да седят на едно място. Ходеше и ходеше, но заслонът все още не се виждаше. Времето никак не се подобри, даже му се струваше, че се е влошило. Мина известно време и той падна от умора. Яна още не се бе съвзела. За момент всичко стана толкова тихо в главата му, той съзерцаваше буйния пейзаж пред него и го съпоставяше с пейзажа на техния ритуал. Контрастът беше огромен. От едната страна цареше мир, спокойствие, тишина, от другата пък точно обратното – виелицата бумтеше толкова силно, че едвам можеше човек да си чуе мислите, за спокойствие да не говорим, какво спокойствие би могло да има което и да е живо същество при такива условия. Но изненадващо Николай не бе притеснен. Погледът му обхващаше цялата картина и мислеше. Тези мисли хвърчаха в съзнанието му толкова бързо, за него времето сякаш се бе забавило. Въпреки жестокостта, тази картина бе също толкова красива, колкото и тази на езерото. Двамата, лежащи на земята, сгушили се, чакащи своя край. На езерото времето беше изчезнало, имаха чувството, че винаги са живели така и винаги ще живеят така. В сегашната ситуация бе същото. Кога успяха да се родят, да изживеят живота си до този момент, че да им се отнеме? Спомените избледняваха, пейзажът пред тях беше единствената действителност. Това сигнализираше за сломения им дух. Отново загубили себе си, превърнали се в „никои“, те гледаха на смъртта като на нещо естествено, нещо, стояло до тях през цялото време.
Яна изгуби съзнание преди много време. Дали още е жива? Николай нямаше силата да провери това, но нямаше и защо да го прави. Това бе краят. Прегърна я силно, обви тялото си в нейното и затвори очи. Шумът започна да изветрява, всичко стана по-тихо, докато изведнъж не чу виенето на вълци. Това даже го зарадва. Нямаше просто да умрат без полза, а животните щяха да се нахранят с телата им. Щяха да допринесат за оцеляването на нечии живот. Виенето се усилваше все повече и повече, докато не започна да чува и ходене по снега. Реши да отвори очи, за да види вълците. Имаше само една бяла вълчица. Беше сравнително голяма, с остра муцуна и ледено бели очи. Тези очи пронизваха Николай. Бяха изпълнени с емоция, но каква точно му бе трудно да познае. Дали интерес, или пък щастие? Гледайки ги, вълчицата се приближи. Като стигна до тях, започна да ги лиже, искаше да усети дали са живи. Заблиза ръката на Николай, което го накара леко да помръдне. Студът беше сковал крайниците му и усещайки топлината на езика, рефлексът му се включи. Тя започна да вие. Сигнализираше на другите от глутницата, че е намерила храна. Той протегна бавно ръка и я погали. Вълчицата изобщо не бе притеснена, знаеше какво точно беше намерението му. Козината й бе толкова мека и пухкава. Ако те също имаха такава козина, без проблем щяха да оцелеят в подобни условия. Николай и вълчицата се вгледаха един друг. Нямаше ни вербална, ни жестова комуникация. Всичко им беше ясно само при този обмен на погледи. Николай се усмихна, благодари на вълчицата и затвори очи…
Остра болка разклати цялото тяло на Яна и от шока тя се събуди. Намираше се в много горещ басейн. Тръгна да излиза, но Николай се обади:
– Хей, не излизай, трябва да седим още, за да може крайниците ни да се стоплят. Нали не искаш да ти ампутират крак или ръка?
– Но къде сме?
Основателен бе въпросът на Яна. Те бяха в пещера, в която имаше минерален басейн. Тази пещера обаче изглеждаше дива. Нямаше никъде и следа от човешка намеса. Басейнът беше целия с оръфан под и стени. Те бяха от грубия камък, от който беше самата пещера.
– Какво е това място, как се озовахме тук?
– Когато припадна, аз загубих надежда. Помислих си, че това е краят ни. Нямаше какво да се направи и приемането на този факт бе най-лесното и рационално решение. Но изведнъж се появи една вълчица. Тя дойде да провери дали сме живи и повика другите вълци, които ни донесоха дотук.
– Вълци са ни докарали до тази пещера?
– Точно така.
Това наистина звучеше абсурдно, но бе факт. Вълчицата нямаше намерение да яде двамата скитници, никога не го е имала. Още със самото им намиране целта бе да ги спаси. Ако можеше ти, драги читателю, да видиш с какъв поглед гледаше вълчицата на Яна и Николай, щеше всичко да разбереш, нямаше да звучи така налудничаво и фантастично. Поглед, изпълнен със състрадание и симпатия, с любов и загриженост.
– А къде са сега тези вълци? – попита Яна.
– Не знам. Откакто ни оставиха тук, не са се появявали.
– Разбирам желанието ти да смекчиш ситуацията ни, но мислиш ли, че ще повярвам на такава шега?
– Това изобщо не е шега, няма значение дали го вярваш или не, точно това се случи.
– Ай сиктир! Не мога да повярвам, че вместо да поемеш славата за такъв велик подвиг, ти лъжеш и го преписваш на някой друг. Знам колко обичаш природата, но не е нужно всичките ти успехи да са нейна заслуга.
Тази забележка бе основателна. Николай не обичаше да бъде хвален за постиженията си, но не защото не ги имаше за постижения, а защото смяташе, че не са негови. Не скромничеше, просто това беше неговото убеждение. За да постигнеш нещо значимо, трябва обстоятелствата да са напълно в твоя полза. Единственото, което трябва да направиш в такъв случай, е да разбереш тези обстоятелства и да се възползваш от тях. Точно това си мислеше, че прави. Не вършеше кой знае какво, просто с малко разум анализираше ситуацията и вземаше максимума от нея. Яна винаги си е мислила, че заради това Николай се малоуважава, че не се цени толкова, колкото трябва. В неговите очи това не беше така. Той съзнаваше напълно способностите си, но ги приемаше като нещо нормално и присъщо за всеки човек. Всеки човек, развил достатъчно природните си заложби, можеше да постигне същото.
– Гладна ли си, стоплих малко храната, защото всичко беше замръзнало, сега вече трябва да се е отмразила.
– Да, бих хапнала.
В пещерата беше доста топло. Тя бе малка, а водата гореща. Тази горещина се пренасяше в целия въздух наоколо, което сравнително го затопляше. Но все пак най-умно бе да седят във водата, за да могат да се възстановят напълно и да изсъхнат дрехите им. Изядоха цялата си храна. Тя много им се услади, беше едно от най-хубавите яденета някога. Ядоха в басейна, за да стоят на топло. Цареше смях и щастие. Смъртоносната ситуация, в която се намираха само преди моменти, сега изглеждаше далечна и смътна, а това пребиваване в пещерата възприемаха като спа хотел. Водата бе толкова топла, храната бе вкусна, а настроението оцветяваше с още по-пъстри и ярки цветове картината. Говореха си, смееха се, беше уютно. Изобщо не бяха гъбясали, имайки предвид колко време седяха във водата. Погледнаха навън, за да видят дали вече могат да тръгват. Нямаха представа колко време са седели вътре, но това нямаше значение. Самият въпрос не беше релевантен. От ритуала им на езерото досега времето не течеше по нормален начин. Трите етапа на тяхното преживяване се смесваха един в друг и бяха трудно различими. Заради това и не осъзнаваха в каква опасност се бяха намирали, но и какво чудо бе станало, за да се измъкнат. Дрехите им бяха сухи и топли. Облякоха се, сложиха раниците и потеглиха. Небето отново бе кристално чисто, вятър почти нямаше, точно както когато тръгнаха от хижата. Когато вече се бяха отдалечили сравнително от пещерата, чуха виене на вълк. Обърнаха се и видяха вълчицата. Стоеше гордо и изглеждаше непоклатима. Тримата се гледаха. Само с поглед всичко се разбра. Яна вече беше уверена в тази приказка, разказана от Николай. Самата тя видя с очите си и разбра. Очите на вълчицата бяха толкова богати на смисъл и емоции, думите не биха могли да изразят напълно погледа ѝ.
Те продължиха по пътеката към хижата. Сякаш всичко това не се бе случило, небето, вятърът, даже се оказаха на правилния път, без дори да мислят на къде отиват. Всичко бе досущ както при тръгването им. Но те знаеха какво се е случило. Погледът на вълчицата бе единственото и най-силно доказателство. Как може човек да си измисли, да си представи такъв поглед? Това беше немислимо. Нямаше с какво да го сравнят и нямаше как да го опишат. Но и това не беше нужно. Те го преживяха. Даже и да не можеше да го опишат, го разбираха напълно. Очите на вълчицата пронизваха всичко, нямаше как да не достигне до сърцето им, нямаше как да не се запечата в душата им.
* Проектът на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“ се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
