ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Следите на „Добри момчета“ на Мартин Скорсезе се забелязват почти във всеки кадър от „Моторджии“ на Джеф Никълс, най-вече заради енергичния ритъм на филма, постигнат чрез френетичен монтаж (дело на Джули Монро, монтажист на всеки филм на Никълс от 2012 г. насам) и засилен чрез постоянната употреба на песни от края на 60-те години на ХХ в. Отвъд чисто стилистичните прилики, и двата филма са групов портрет на определена общност, което неизбежно води до въпроса: с какви очи двамата режисьори гледат на тази общност? 

 МОТОРДЖИИ (2024, РЕЖИСЬОР ДЖЕФ НИКЪЛС) 

Обвиненията към Скорсезе, че поема имплицитно аморална гледна точка към експлицитно неморална група хора, дори че разкрасява и възхвалява гангстерския начин на живот, пропускат смисъла на филма, но са напълно верни на най-повърхностното ниво — животът на добрите момчета може да се опише с много различни думи, първа сред които вероятно е „вълнуващ“. Подходът на Скорсезе естествено е по-сложен — вълнението и луксът са временните върхове на един несигурен живот, които неизбежно ще се срутят рано или късно. 

Подходът в „Моторджии“ е подобен, но още по-парадоксален. Никълс осъзнава, че всяка субкултура е преди всичко група хора, и режисьорът гледа към тези хора със смесица от уважение и насмешка. Моторджиите на Никълс са самотни позьори, които жадуват за собствена общност. Техният клуб е едновременно нелеп и красив сборен пункт за взаимна подкрепа, за намиране на мястото, където да принадлежиш. Проблемът е неспособността на тези хора да контролират създаденото от тях. 

В центъра на филма е Джони (Том Харди), създател и лидер на моторджийския клуб, който наблюдава как малко по малко клубът се изплъзва от ръцете му, как пораства в нещо по-голямо, отколкото той може да поеме и се отдалечава от първоначалния си вид. Така „Моторджии“ е не само портрет на група хора с общ интерес, но и на неизбежната девалвация на тяхната субкултура, разкривайки и някогашното ѝ абсурдно достойнство. 

 МОТОРДЖИИ (2024, РЕЖИСЬОР ДЖЕФ НИКЪЛС) 

„Моторджии“ е първият филм на Джеф Никълс от 2016 г. насам. За този период Кентан Дюпю, известен също с музикалния си псевдоним Mr. Oizo, успява да направи осем филма, като “направи” означава, че е режисьор, сценарист, оператор и монтажист на всеки от тях. Тайната на плодовитостта му изглежда е краткостта — най-дългият от тези 8 филма е 85 мин. Това времетраене не е случайно, а почти изцяло ключово за успеха на тези филми, всеки от които е като една абсурдистка шега, която достига (не)логичния си завършек, без да трае нито секунда по-дълго от нужното.

 ДААААААЛИ! (2023, РЕЖИСЬОР КЕНТАН ДЮПЮ) 

„Даааааали!“, един от двата му филма от миналата година, е привидно необикновена комедия за откъс от живота на Салвадор Дали. Също така е и за правенето на филм за Дали, който понякога се превръща във филма, който гледаме, а понякога не. Освен това е и филм за безкрайния сън на един свещеник, който включва Дали и негови картини. Комедийният талант на Дюпю е в това да прави привидно случайни неща, просто защото са му се сторили смешни, да подхожда към всяка сцена като към отделна късометражна комедия, и накрая чрез разнообразни структурни усложнения и все по-завъртяни мета отклонения да придаде цялостна форма на шегите си и да ги обхване в един дадаистки пакет.

Потенциално изневерявайки на името на списанието, финалното заглавие на месечния културен афиш е телевизионно, и то не от скорошните авторски минисериали на хора като Парк Чан Ук. Сезон 3 на „Мечката“ продължава структурата на предишните два сезона, като спазва традиционния маниер на епизодично разпределение, но и се опитва фино да експериментира с него. Всеки епизод на „Мечката“, повечето от които са режисирани от Кристофър Сторър, е допълнение в цялостната арка на героите готвачи и ресторанта, в който работят, но Сторър и колегите му си позволяват чести отклонения, всяко от които служи или да разкрие даден герой чрез по-директен фокус, или да се заиграе със самата епизодична форма. 

 МЕЧКАТА (2024, РЕЖИСЬОР КРИСТОФЪР СТОРЪР) 

Търпение и „Мечката“ звучат като несъвместими думи, защото ритъмът на сериала често е забързан, а желаният ефект на много от епизодите е постоянното напрежение, което е типично за творчеството на братята Сафди. Но истинската сила на сериала е грижата, с която подхожда към развитието на героите, както и емпатията, с която обрисува всеки от тях. Сериалът на пръв поглед е готварски и поражда удоволствие от постоянното присъствие на апетитна храна, но преди всичко е за взаимоотношенията и атмосферата в работната среда. Всеки конфликт или момент на сътрудничество в „Мечката“ е вълнуващ и въздействащ, защото на всеки от героите се гледа с любов и уважение, въпреки присъщите им недостатъци. Така сериалът се превръща в портрет на една достойна общност, която винаги е на ръба да се разпадне, но по един или по друг начин продължава напред. 

 

„Моторджии“ и „Даааааали!“ могат да се гледат по кината.

Всички сезони на „Мечката“ са налични в Disney+.