ГАЛИНА ЖЕКОВА
Първоначално се занимаваш с журналистика, как и кога дойде режисурата?
Още докато учех в гимназията, исках да се занимавам с режисура или журналистика. Майка ми е журналист и съм отраснала в тези среди. Когато дойде моментът накъде да се насоча, се колебаех кое да избера – журналистиката или режисурата. В крайна сметка кандидатствах и учих нещо съвсем различно – публична администрация. И честно казано, изобщо не съжалявам, защото тази интердисциплинарна специалност ми помага и до днес – дори и при четенето на Закона за филмовата индустия...
След това все пак започнах работа като журналист, но след няколко години си дадох сметка, че съм изпълнила едната си мечта – журналистиката, и е ред на другата. Записах школа към НАТФИЗ, която се занимава с драматургия, режисура и монтаж на кратки филмови форми. Последва едногодишна програма към UCLA по драматургия. След това буквално от единия на другия ден, без никаква подготовка, кандидатствах „Драматургия“ в НАТФИЗ, но ме скъсаха на последния кръг (смее се). В крайна сметка ме приеха магистратура по режисура към НБУ, където записах и майсторския клас при проф. Георги Дюлгеров. Реално в курса на проф. Дюлгеров реализирах късометражния филм „Пробуждане“, който смятам и за свой дебют в киното.
Знам, че след магистратурата в НБУ заминаваш да учиш в Южна Корея. Как се появи това желание? Защо именно Южна Корея? Беше ли ходила там преди това? Знаеше ли езика?
Бях ходила като турист. С приятели посетихме Южна Корея и Япония. Не знаех почти нищо за културата на страната. Разбира се, бях чувала за Ким Ки-дук и Пак Чан-ук, но нищо повече. Това беше периодът, в който настъпваше силно вълната на корейски сериали. Всичките ми приятелки ги гледаха, а аз си нямах и най-малка представа от тях. И въпреки това, когато отидох там, усетих някакъв магнетизъм. Усетих, че това е моето място. Много е трудно да се обясни тази емоция с думи.
Корея определено е моето място! И когато се върнах след екскурзията, започнах да се интересувам повече. Разбрах, че това е държава, в която хората гледат корейско кино наравно с американско. И не казваш „Отивам да гледам корейски филм“ с някакъв оттенък в интонацията, а просто „Отивам на кино“. И самият факт, че там има киноиндустрия – че има големи частни продуцентски компании, но същевременно работи и техният киноцентър; има сътрудничество между държава и частен бизнес на ниво създаване на филми във всичките му видове, жанрове и форми. Това много ме заинтригува. Започнах да гледам повече корейско кино. Започнах да уча и корейски, първоначално по-скоро като на шега. Уча езици от шестгодишна и за мен да гледам филм на езика, на който той е създаден, е страхотно удоволствие. Да усетиш онези детайли, които остават скрити при превода. И затова започнах да изучавам езика. Искаше ми се да разбирам поне някакви основни неща на корейски. Бях наясно, че няма да е лесен процес и няма да го заговоря като майчин. Но корейският има своите особености и те са отражение и на самата култура.
ЗАЩОТО ОБИЧАМ ЛОШОТО ВРЕМЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА ЛЕКАРСКА)
Дай някакъв пример, за да можем ние, незапознатите, да си го представим?
Например ние на български имаме две нива на учтивост, когато се обръщаме към някого. При тях има три. Представи си го като „ти“, „Вие“ и „супер-Вие“. Има различен оттенък, различно отношение, според това на кое от тези нива на учтивост говориш и то е съобразено спрямо човека, който стои срещу теб. Също така хората се обръщат в професионална среда един към друг с „титлите“ си. На терен, например, никой не се обръща към теб по име, а с титлата „режисьор“ или „актьор“.
Да се върнем все пак към следването ти в Корея…
Тръгвах да завършвам вече магистратурата в НБУ, но ми се искаше да остана още в академична среда, да правя филми и да уча. Тогава разбрах за стипендия, предоставяна от корейското правителство. Тази стипендия е за всякакъв вид специалности – от история, химия, международни отношения, вътрешен дизайн и т.н. до режисура. Кандидатствах. Приеха ме и в трите университета, които бях избрала, но в крайна сметка се спрях на „Чунг-анг“. Програмата изискваше от нас, преди да започнем обучението си, да прекараме една година в учене само на корейски – като в „подготве“ в гимназията. През първата ми година в Южна Корея живях в град Куанджу, на по-малко от 300 км южно от столицата Сеул. Късометражният ми игрален филм „Ноември ще бъде май“ е сниман там и е посветен на този град и на неговата история – Куанджу е люлката на демокрацията в Южна Корея. Цяла година усърдно учих корейски, но при всяка възможност пътувах до Сеул, за да участвам в различни независими продукции, в повечето случаи без заплащане, само за да трупам опит и да създавам контакти.
Какво ти даде обучението в Южна Корея различно от това, което вече беше получила тук?
Реално моето обучение в Южна Корея е още една магистратура, т.е. не сме имали базисни курсове. Основните курсове бяха свързани със снимане. А и аз самата предпочитах практическите курсове, тъй като си давах сметка, че нивото ми на владеене на корейски не е достатъчно, за да се чувствам комфортно в по-теоретични направления. Като сравнявам двете обучения, може би по-специфичното е, че в класовете на проф. Дюлгеров обсъждахме абсолютно всичко с него. Имаше диалог между преподавател и студенти. И я няма преградата – можеш да се противопоставиш на преподавателското виждане и да си защитиш тезата. Докато в Южна Корея е по-различно – преподавателят си казва мнението и ти си записваш и мълчиш. И това отново идва от тяхната култура. Те просто така са възпитани. Така е прието. Аз, а и останалите чужденци в курса, нарушихме тази традиция. За щастие моите преподаватели са космополити. Единият е завършил във Франция, другият в Англия, а третият – в Русия, така че не гледаха с лошо око на нашия ентусиазъм, а се опитваха да ни подкрепят. Още първия семестър трябваше да снимам късометражен филм и ако нямах предварителната подготовка от майсторския клас на проф. Дюлгеров, не знам дали щях да се справя.
Всъщност ти не спираш да се учиш и да надграждаш. Магистратурата и последващото обучение в Южна Корея сякаш не са ти достатъчни – следват „Токио талънтс – 2017“, два уъркшопа в самата Корея, после „Сараево талънтс – 2018“, „Филм+ 2019“ и Берлинале талънтс – 2020“. Какво ти дадоха те?
Участието в тези и подобни уъркшопи е естествен и необходим процес, защото освен допълнителното знание, което натрупваш, това са и места за създаване на контакти, трамплин за по-нататъшната ти кариера. Създадох си и много приятелства, които поддържам и до днес. Също така някои от уъркшопите, които съм посещавала, са на проектен принцип. Например по време на „Филм+“ в Румъния мой ментор беше румънският сценарист и режисьор Тудор Кристиан Джурджу, който много ми помогна по сценария на „Защото обичам лошото време“. Интересна беше и срещата ми с Пол Тайлър, който прави деконструкция на сценария ти с помощта на LEGO конструктор. Бяха избрали моя сценарий и беше много интересно да видя деконструкцията на мотивацията и отношенията на героите с помощта на парчета LEGO и визуализация на конфликтите.
ЗАЩОТО ОБИЧАМ ЛОШОТО ВРЕМЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА ЛЕКАРСКА)
Притичахме набързо през образователния ти бекграунд. Да се насочим към пълнометражния ти дебют – „Защото обичам лошото време“. На последното издание на СФФ видяхме филма премиерно. Той беше селектиран и в Международния конкурс в рамките на фестивала и получихте наградата на публиката. Какво е за теб тази награда?
За мен това е основното – да видя, че проектът, над който сме работили толкова години, предизвиква реакциите, които съм се надявала; че стопля сърцата на хората; че ги кара да изпитват емоции, да плачат и да се смеят, да се замислят. След първата прожекция в кино „Люмиер“ дойдоха разплакани хора и ми казаха „Благодаря ви! Имах нужда именно от такъв филм.“ Това осмисля цялото усилие. Не омаловажавам по никакъв начин успехите на големите филмови фестивали, защото те също са изключително важни, но това, че киното, което правя, успява да стопли хората, значи за мен много.
Не знам как ще прозвучи, но „Защото обичам лошото време“ е филм, който може да се гледа повече от веднъж (вече има хора, които го правят!). Защото на прима виста се съсредоточаваш върху уж любовната история между главните герои, но всъщност не това е основното във филма. Често се шегувам, че вероятно освен мен само група учени в Аляска ще видят всички метафори и пластове, но в действителност съм работила много, именно за да постигна дълбочина, която обаче да не пречи филмът да се възприема леко, като „пролетен дъжд“, както сподели една зрителка.
Много често има спор по отношение на това за кого трябва да се правят филмите. Спорът между т.нар. авторско и мейнстрийм кино. Какво е твоето отношение по темата?
Трябва да ги има и двете. И не трябва да има конфликт. Самата аз се опитвам да ги съчетавам. Публика и критика ще кажат доколко съм се справила. Наясно съм, че имам още много да уча, но ми се иска филмите ми хем да са достъпни за хората, хем да не отстъпват от определени естетически критерии, а и да носят моя личен отпечатък. Аз съм си аз. Но когато се появи автор, който прекроява границите на изкуството, той трябва да се насърчава. В същото време е необходимо и масовото кино, което обаче да не е принизено и пошло.
В „Защото обичам лошото време“ ти си и сценарист на филма. Откъде тръгна идеята?
Още от „Пробуждане“ се занимавам с изборите в живота и за опита да разкъсаш омагьосания кръг, в който се движиш в своето ежедневие; да излезеш от руслото, в което тече реката на живота ти. Най-логично след всички късометражни филми, в които повече или по-малко тези въпроси и теми са засегнати, реших да ги вплета и в моя пълнометражен дебют. Исках той да бъде по някакъв начин синтез на моите търсения. И същевременно го имаше и това, че исках да ми е познато. Дори чисто на драматургично ниво. Защото като структура отново имаме в центъра на историята двама души и голяма част от филма преминава през диалозите между тях. Няма кой знае какъв „екшън“ (смее се). Това го има и в късометражните ми филми, които още повече са изградени на база диалог и са още по-безсъбитийни.
ЗАЩОТО ОБИЧАМ ЛОШОТО ВРЕМЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА ЛЕКАРСКА)
Филмът е подкрепен от НФЦ още през 2018 г. – за развитие на сценарий. През 2022 г. вече получавате и финансиране за реализацията на проекта. Как успяхте да съхраните ентусиазма си толкова дълго?
Трудно! През цялото време се опитвах да не съм свръхвглъбена във филма, да си оставям периоди, в които да не мисля за него, доколкото е възможно. Занимавах се с другата моя страст – преводите. Основно преводи на художествена литература и субтитриране. Дори веднага след първата вълна на COVID заминах на шестмесечен курс по субтитриране в Южна Корея, където ми преподаваше Дарси Паке, изключителен специалист по корейско кино и преводач на „Паразит“ на всички корейски филми по международните фестивали, заемащи първите места в бокс офиса на Корея. За мен субтитрирането е неразривна част от процеса по създаването на един филм. Да създадеш субтитрите е като да напишеш наново диалога на филма! Изключително сериозна и отговорна работа, а често подценявана. И нископлатена.
Понеже тръгнахме все пак от продължителността на процеса по създаването на един филм в България, какво е твоето наблюдение по отношение на финансирането на филми в Южна Корея?. Какви са механизмите на финансиране на киното там и толкова продължителен ли е процесът от идеята до нейната реализация?
Времетраенето на целия процес от идея до реализация е много индивидуално според проекта, екипа – както в България, така и в Корея. Но там за разлика от България съществуват големи частни студиа. Те са тези, които правят блокбастърите и високобюджетните продукции, макар че Корейският филмов съвет също ги подпомага с различни програми. Едновременно с това има много независими филми. Те, както навсякъде, разчитат или на приятели и самофинансиране, или на финансиране от държавен или местен фонд. В Южна Корея има регионални филмови комисии, които също подпомагат снимането на филми.
Като човек с опит в късометражното кино – имаш шест късометражни филма, какво е усещането да се заемеш с по-голям проект? Когато получихте одобрение за „Защото обичам лошото време“ имаше ли притеснение?
Не. Бях готова. Знаех, че това е версията на сценария, която искам да снимам. Слава Богу, емоционално все още се чувствах свързана с историята, въпреки дългия период на чакане. Единственото ми притеснение беше дали ще издържа физически на целия период на снимките. В този момент продуцентите ми братя Калинови започваха снимки на новия пълнометражен филм на Атанас Христосков „Оста на живота“ и аз влязох в проекта като част от продуцентския екип с доста активна работа на терен. Имах нужда да изпитам сама себе си. Оставих режисьорското си его на закачалката, за да почувствам изцяло процеса на това да си на снимки ден след ден, седмица след седмица. Макар че не е същото като да си на режисьорския стол, все пак беше много добра подготовка. Всъщност, по време на тези снимки се доуверих, че изборът на Владимир Михайлов да изиграе Борис в моя филм е правилен. Той изпълняваше една от ролите в „Оста на живота“. Вече си го бях набелязала, но той не подозираше и едва след последния снимачен ден на „Оста на живота“ му дадох сценария с молба да го прочете. Както се казва – останалото е история (смее се).
Казваш, че искаш филмът ти да е позитивен, да създава лекота. Филм за търсене на личното щастие и връзката със себе си. Но поставя и сложни въпроси – преработването на травмите от детството, поемането на отговорност за собствените ни избори.
Да. Абсолютно точно.
Направи ми впечатление, че филмът е тук и сега. Няма ретроспективи, въпреки че работи с темите за миналото. Защо се реши така да представиш миналото – като фиксиран, но невидим образ, който има нужда от ревизия?
Защото именно това е миналото ни. В нашия ежедневен живот ние нямаме ретроспекции. Всичко е през нашите спомени и през нашето възприятие. В „Защото обичам лошото време“ имаме двама герои, които имат различно усещане за едни и същи събития. И ако покажем ретроспекция, то ще трябва да са от неговата, но и от нейната гледна точка. Това не е в стилистиката на филма. Няма обективност в живота! Всичко е субективно!
Докато гледах филма, а и доколкото имам поглед върху филмите ти, усещам едно по-източно влияние. Имаш ли усещането, че си привнесла духа и философията на Южна Корея във филмите си?
Със сигурност, но ми е трудно да конкретизирам. Има обаче неща, които съм попила, но не съм съгласна с тях и се опитвам да ги оспоря.
Например, това да приемаш някого за авторитет, само защото той е по-висшестоящ или по-възрастен от теб. Това е силно разпространено в Южна Корея и то носи своите последствия в обществото. Защото един човек може да е авторитет, без да заема определена длъжност и без да е на определена възраст. Затова трябва да минаваме отвъд тези външни атрибути и да видим какъв всъщност е човекът.
Филмът представя житейската философия, без тя да бъде дидактична и нравоучителна, без да дава готови сентенции и изводи. Липсва грандиозност на събитията. Всъщност събитийността почти отсъства. Всичко е много изчистено и семпло. Усеща се и в късометражните ти филми. Това ли е стилистиката, която най-силно те привлича?
За момента, да. Но в късометражните си филми си позволявам да са малко по-артхаус, да го наречем. Докато тук исках да е една идея по-... мейнстрийм? Бях наясно, че няма да мога да работя както в „Тук и сега“, който е изграден в черно-бяла стилистика, в седем сцени, със седем диалога, заснети в седем кадъра. Не знам дали бих могла да удържа подобна стилистика в пълнометражен филм. Не че не бих искала да опитам, но не исках да рискувам с дебюта си.
Филмите ти, особено тези, снимани в Корея, са много интимни, интровертни и нежни. Но имаш и два филма, отново късометражни, които са с по-бунтарска насоченост – „Пробуждане“ и „Ефектът на доминото“. В тях има гняв, има агресия. Работиш много и с визията – търсиш и архитектурни кодове, но и връзката с природата. Как подхождаш към изображението? Как протече работата ви с Младен Минев? И защо се спря на него като избор за оператор?
С Младен се познаваме още от практиките, които имахме от НБУ на Варвара. Много пъти се е случвало след това да работим заедно. Харесвам работата му като професионалист, а и него като човек, като приятел. Ценя много нагласата му към света. Съвместната ни работа мина през гледане на определен брой азиатски филми, но без да прекалявам (смее се). Някои от заглавията бяха „Изпепеляване“ на И Чанг-донг, както и „Пепелта е най-чистото бяло“ на Дзя Джанкъ. Във филма на Дзя Джанкъ има точно това присъствие на природата и на архитектурата, за което споменаваш като отпечатък в моите филми. Припомнихме си и трилогията на Ричард Линклейтър – „Преди изгрев“, „Преди залез“, „Преди полунощ“, както и „Мостовете на Медисън“ на Клинт Истууд. Гледахме обаче и жанрово кино, като например корейския ILLANG: The Wolf Brigade на друг мой любим корейски режисьор, Ким Джи-ун.
Актьорите в главните роли – Неда Спасова (Ирина) и Владимир Михайлов (Борис) си избрала без кастинг, но след месеци наред ходене на театър, гледане на съвременно българско кино, а вероятно и на сериали. Как работи с тях?
Действително, след като се върнах от Южна Корея през 2018 г., започнах да гледам неуморно театър и кино. Включително и на фестивала „Златна роза“, и на СФФ. Исках да си възстановя представата за пейзажа в родната кинематография. Постепенно сред всички актьори се откроиха Неда и Владо – като възраст, физически данни за персонажите, но и като чисто човешка душевност. Те двамата притежават тази многопластовост, която исках да я има в моите герои – Ирина е и малкото момиченце, което иска да пече чушки в края на ваканцията, и жената, която един ден решава да се бори за щастието си такова, каквото го разбира. А Борис крие под студената си въшност мъж, който страда от загубата на обич от страна на отишлите си вече родители. И има развитие в „дебелината“ на тези пластове, в съотношението помежду им.
ЗАЩОТО ОБИЧАМ ЛОШОТО ВРЕМЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА ЛЕКАРСКА)
Това си пролича и на чисто символно ниво в прическата на Ирина.
Да. Може би е по-първосигнално средство, но е мислено да бъде по този начин: първоначално Ирина е със стегнат кок, защото тя самата е много напрегната. След това е детето с плитките, което се завръща към своите спомени, към радостта от детството. И накрая – когато успява да се освободи – разпуска и косите си. На метафорично ниво беше важно за мен да ги има тези елементи.
Прочетох в интервю на Владимир Михайлов, че той е изненадан, след като прочита сценария, защото образът на Борис има общи биографични елементи със самия него – в действителност умее да рисува, говори френски и е дете на зъболекари, загубил е баща си.
Това е моята интуиция. Не знаех тези факти предварително. Но понякога така се случват нещата в живота ми. Например, с оператора на „Като захарен памук“ се запознах на парти по време на фестивала в Бусан. Оказа се, че той е от Куанджу, където аз живях една година. По-късно с него заснехме и „Ноември ще бъде май“. На същото това парти в Бусан ме запознаха с актьор, когото като погледнах, знаех, че искам да изиграе ролята на ангела-пазител в „Като захарен памук“. Заговорихме се и се оказа, че е бил в България и много харесва страната ни. И когато му предложих да участва във филма ми, се съгласи. Подобно е и съвпадението с Владо Михайлов, защото когато го поканих, образът на Борис вече беше изграден.
Как работиш с актьорите? До каква степен им позволяваше да дават идеи и да импровизират?
Снимките започнаха в края на месец май, а от октомври предходната година, с различна степен на интензивност, започнахме да четем и да обсъждаме сценария. Беше един непрестанен процес и заедно анализирахме какво движи образите.
ЗАЩОТО ОБИЧАМ ЛОШОТО ВРЕМЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА ЛЕКАРСКА)
Т.е. не си от режисьорите, които стриктно се придържат към своите идеи и представи?
Те двамата казват, че съм един от най-диалогичните режисьори, с които са работили. Просто съм наясно с това, с което съм наясно, и с онова, с което не съм наясно (смее се). И съответно нещата, които твърдо бях заложила в образите, ги обяснявах и „защитавах“ , а други ги обсъждахме и „доизграждахме“ заедно. И следователно имаше детайли, които се избистриха в процеса на работа с Неда и Владо. А и с останалите актьори – и с Боряна, и с Елени. Този процес беше много ценен, защото те допринесоха за пълнокръвността на образите си и разбираха каква е тяхната вътрешна мотивация. Защото героите се променят – има развитие в психичното им състояние, както и в отношенията помежду им. Първоначално Борис вижда в Ирина детето от едно време. И при нея го има същото – това за нея е батко Борис, принцът на бял кон, който тя е харесвала като дете. Постепенно тези отношения се развиват и в един момент дори си разменят местата – Ирина е зрялата, а Борис все още се лута.
Филмът прави препратки към емблеми в българската литература и кино. Главните персонажи носят имената Борис и Ирина като главните герои в романа на Димитър Димов „Тютюн“. Самото заглавие на филма пък е алюзия за „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на режисьора Методи Андонов. Всъщност самата сцена, в която Ирина (Неда Спасова) изрича тази реплика, която остава като заглавие на филма, много ми напомня на сцената от „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, в която Едит и Морис, изиграни от Елена Райнова и Георги Георгиев – Гец, по същия безгрижен начин се радват на дъжда. Това търсени препратки ли са или са по-скоро случайности?
При тази конкретна сцена е абсолютна случайност, но е поредното доказателство, че няма нищо случайно (смее се). Запозната съм със сюжета на „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, но не съм го гледала. Донякъде умишлено! Ако започнем от имената на персонажите – Борис и Ирина, те дойдоха в съзнанието ми съвсем естествено. Обожавам „Тютюн“. Бих казала, че Димитър Димов е любимият ми български автор. Но не съм го мислила, не е било преднамерено. А относно заглавието – то просто отговаря на посланието на филма. Изведено е от реплика на Ирина. Но бях сигурна, че всички ще направят връзката с Богомил Райнов. Първоначално имах съпротива, но след като помислих, си дадох сметка, че в този филм говорим за миналото и за неговата роля за настоящето ни. И донякъде се зарадвах на тази връзка, защото е някакъв вид препратка на, да го наречем, изкуствоведско ниво. И е добре да се замислим до каква степен изкуството, което е създадено преди нас, ни влияе, трябва да ни влияе и какво трябва да вземем от него. Така че за мен е плюс, че има такава аналогия. Но не беше преднамерено. Умишлена препратка, която правя към българското кино, е сцената с вечерята на свещи. Тя е повлияна силно от филма на Гриша Островски и Тодор Стоянов „Отклонение“ по сценарий на Блага Димитрова. Говоря за сцената, в която Невена Коканова и Иван Андонов също вечерят на свещи.
Борис Карадимчев е композитор на десетки български филми, сред които „От нищо нещо“, „Куче в чекмедже“, „Момчето си отива“, „Матриархат“, „Селянинът с колелото“, „Оркестър без име“… да не ги изброяваме всички. Музиката в „Защото обичам лошото време“ също е свързана с името на Борис Карадимчев. Разкажи ни повече?
След прожекцията на филмите от майсторския клас на проф. Дюлгеров, сред които беше и моят „Пробуждане“, Борис Карадимчев ми каза, че ще напише музиката за първия ми пълнометражен филм. За съжаление, когато започнахме снимките, него вече го нямаше на този свят. Но исках да изпълня по някакъв начин неговото обещание. Покойният вече Владо Трифонов, когато разбра, че искам да използвам за филма песни от Борис Карадимчев, ми изпрати списък. И се почна едно слушане и преслушване. Така подбрах внимателно точните песни, защото исках музиката, заедно с текста към нея, да не бъдат просто фон, а участник, герой във филма.
Филмът носи сантимент – и към българската естрадна музика, но и към българското кино. Споменахме вече „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. Но има директна препратка и към „Дами канят“ с репликата на Владо Михайлов (Борис) към Елени Декидис (Мария) – „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи“ и то, когато Боряна Пунчева е зад гърба му. Много закачлив момент. Има и символика от отминалата епоха с прахосмукачката „Ракета“ или пък чушкопекът. На мен това деликатно намигване много ми допадна. Но мислиш ли, че младото поколение може да разчете тези кодове?
Има ги тези кодове, но и без тях основната идея се предава. Така че би трябвало и по-младите да успеят да ги разпознаят. Убедена съм, че поне тези, които са 30+, ще ги разчетат. Това е филм, за който заставаме с имената си. Заставаме зад това, което сме заснели като краен резултат. Не можеш да си играеш на шикалки, особено когато знам колко много други колеги кандидатстват и се борят за тези средства. За мен това е отговорност! И ми се иска повече колеги да мислят по този начин.
Посланието, което отправяш, е чудесно! Вярвам, че много от колегите съзнават това. Но като заговорихме за отговорност – до каква степен ти дадоха свобода на действие продуцентите „Братя Калинови“?
Аз съм практичен режисьор. До този момент винаги сама съм си била продуцент и съм работила с нулеви бюджети, така че не сме имали конфликти в това отношение. Продуцентите ми винаги са ме поощрявали да направя това, което е най-добро за филма, и са давали максимума, за да успеем да го реализираме. Но те си имат работа с режисьор, който е наясно и с продуцентската страна на нещата и има ясна представа какво е възможно с бюджета, с който разполагаме. Затова не е имало и нужда да ме ограничават по някакъв начин.
ЗАЩОТО ОБИЧАМ ЛОШОТО ВРЕМЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА ЛЕКАРСКА)
Дебютът в пълнометражното кино си е малко или много сериозно изпитание. Какви са уроците, които научи и поуките, които си направи, за да се чувстваш още по-подготвена за следващия проект?
Научих се, че няма нищо, да го наречем, срамно в това да кажеш, че имаш нужда от пет минути да помислиш на терен, да признаеш, че сега откриваш някаква слабост дали на сценарно, или друго ниво, и дали сам или с помощта на екипа ти да се опитате да намерите решение. Научих и че трябва да съм по-твърда за някои решения, но в същото време се убедих, че трябва да приемаш случващото се на терен такова, каквото е, и да „работиш“ с него – да се нагодиш, но и да извлечеш максималното. Полза от тръшкане „ама аз исках слънце, пък то е облачно“ – няма. Просто има ситуации, които са извън контрола ни, извън бюджета ни, извън възможностите ни.
Следиш ли проблемите, с които се сблъсква българската филмова общност и какво мислиш за тях?
Разбира се, че ги следя. Мисля, че трябва да водим истински диалог, и то конструктивен. Не е въпросът просто всеки да си говори от своята камбанария, а да слезе от нея и дори може би да се покачи на тази на другия, за да види нещата от неговата гледна точка. Ясно е, че сме различни, но защо това трябва да означава нещо лошо?! Иска ми се да опровергаем онази приказка защо около казана с българите в Ада няма никой, който да ги пази, за да не излязат от него...
Китайският късометражен филм „A Summer's End Poem“ на режисьора Лам Кан-жао спечели Специалната награда на Международното жури на секцията „Дженерейшън“ на Берлинале. Каква е съдбата му и по какъв начин името ти е замесено в този проект?
Неотдавна филмът беше представен по време на фествила в Шанхай, предстоят му и други участия, а също така работим и по новия късометражен филм на Лам. С него се запознахме преди няколко години на фестивала в Ханой, Виетнам. Оттогава си помагаме с проектите, по които работим. За „A Summer's End Poem“ той ме покани да съм част от продуцентския екип и сме работили заедно на различните етапи от създаването на филма – особено когато става дума за проект, тясно свързан с култура, която не е толкова позната в Европа, е ценно да имаш в екипа си европеец. Така още на сценарно ниво могат да се изяснят и предадат по подходящ начин сцени, послания, чийто контекст е непознат за широката световна публика, а са важни за автора на филма.
Има ли нещо друго, което ти се иска да опиташ в сферата на киното…?
Засега ще продължа да си копая в моята градинка – като сценарист и режисьор искам още много неща да създам, а и като продуцент заедно с братя Калинови имаме проекти, по които работим. Продължавам и работата към Международния фестивал в Дака, където съм както част от програмния екип, така и от сценарната работилница за проекти от региона (Бангладеш, Индия, Непал, Бутан, Шри Ланка).
Какви са темите, които напоследък те занимават и те провокират творчески?
Много си мисля за агресията, която се шири особено в интернет пространството. Не разбирам хората, които изливат буквално помия под формата на коментари. Какво е това желание да нагрубиш? Да обидиш? Всеки път се питам дали тези хора биха се държали така и при лична среща и при мисълта, че може би да, изтръпвам от ужас. Откъде идва тази злоба, тази нападателност... Също така много си мисля за това, колко първосигнално сме започнали да възприемаме заобикалящата ни информация – липсва критическо мислене, липсва желание да се задълбочиш и на педя под поднесеното на готово твърдение. Абсурдно е как въпреки че информацията е буквално навсякъде около нас, ние знаем все по-малко и все по-малко усилия полагаме, за да научим нещо ново. Въртят ми се в главата идеи за това как мога да разкажа история, която е свързана с тези проблеми, но още са в зародиш.
Пиша и нов сценарий, в който отново разглеждам въпроси от ежедневното ни битие, за изборите, които правим, за значимостта на думата „приятелство“, за отношенията между поколенията. Също има доза хумор и опит за оптимистично послание, и лекота в поднасянето на сериозните теми. Но този път излизаме извън границите на България.
