ГЕРГАНА ДОНЧЕВА

 

Сборникът „Властта на киното: Антология на българската филмова мисъл между двете световни войни“ (Росен Спасов – съставител, Александър Донев – редактор, София: ИИИзк-БАН, 2024) е радостен пир за душата на истинския киноман, изкушен да хвърли поглед към развитието на киното и филмовата критика преди приблизително сто години. Изданието е резултат на огромна и упорита работа в различни архиви и е осъществено в рамките на научния проект „Кинокултура, изкуства и национални образи в България (1920 – 1940)“ към Фонд „Научни изследвания“, МОН (договор № КП-06-Н60/6 от 16.11.2021 г.). В проекта участват водещи изследователи от Института за изследване на изкуствата, БАН, както и от Българската национална филмотека. В съответствие с политиката на ФНИ антологията в електронен формат е предоставена на свободен достъп на сайта на проекта: www.bgkino.com.

Сборникът разкрива богато съдържание, което двамата автори са структурирали тематично в три обширни рубрики: 1) Кинопублицистика, 2) Кинокритика, 3) Кино и естетически идеи, като всяка от тях включва и съответни подкатегории.

Основното впечатление, което веднага провокира „Властта на киното“ е умелата подборка на рецензиите и дописките (тяхното реално количество е много по-голямо, но в изданието не е било възможно да намерят място всички интересни находки). Селектираните текстове, адаптирани съобразно съвременната книжовна норма на българския език, конструират специфичния културен пейзаж в България от 20^-те и 30^-те години на ХХ в. Най-ярките имена от интелектуалния елит от онова време: Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Петър Увалиев, Ангел Каралийчев, Сирак Скитник, Антон Маринович, Александър Балабанов и други, ентусиазирано пишат отзиви за „кинематографа“ – новото явление, което към онзи момент вече е надраснало „панаирджийския период“ от своето съществуване и започва все по-осезаемо да демонстрира своя потенциал на изкуство, способно да покори многобройна публика по цялото земно кълбо.

 ЕДНИ ОТ ПЪРВИТЕ КИНОКРИТИЦИ: АНТОН МАРИНОВИЧ, АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ, ГЕО МИЛЕВ, АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ, АНА КАМЕНОВА, ПЕТЪР УВАЛИЕВ, СТЕФАН ГЕНДОВ, СИРАК СКИТНИК, ЧАВДАР И ФАНИ МУТАФОВИ, СТОЯН АНДРЕЙЧИН 

Няма как читателят да не забележи, че темите, които са вълнували тогавашните киноанализатори, са почти идентични на темите, които коментираме и днес, през 20^-те години на ХХI век: равнището на българското кино спрямо европейските и американските образци; има ли бъдеще българската филмова индустрия; до каква степен държавата трябва да бъде ангажирана с производството на родни филми и каква политика да провежда; какво е значението на частната инициатива във връзка с развитието на националната кинематография.

Авторите на рецензии предизвикват заслужено възхищение, заради високата си ерудиция и впечатляваща осведоменост по отношение на процесите в европейското и световното кино, а техните постоянни усилия да поставят българските творби в европейски и глобален контекст, е причината за очевидната им критичност, понякога дори суровост в преценката за реалната стойност на конкретен филм.

 ВАСИЛ ГЕНДОВ В УЛИЧНИ БОЖЕСТВА (1929) 

Пионерът Васил Гендов, който активно снима именно през 20^-те и 30^-те години на миналия век, често е обект на остра критика и хапливи нападки. Немалко страници са посветени на неговия своеобразен „дуел“ с Борис Грежов, когато по едно и също време – 23 септември 1929 г. – на голям екран излизат Улични божества – в „Модерен театър“ и След пожара над Русия – в „Одеон“^[1]. Преобладаващото мнение е, че дебютантът Грежов се е справил далеч по-добре в сравнение с опитния Гендов. Нещо повече, Антон Маринович концептуализира историята със „съвпадналите“ премиери в понятията на нелоялната конкуренция и съперничеството между „Модерен театър“ и „Одеон“, като открито порицава втората институция за нейното решение, зад което недвусмислено личи мотивът да бъдат отклонени зрители от широко рекламираната прожекция на Улични божества.

 АНТОН МАРИНОВИЧ Е СЪТРУДНИК НА СПИСАНИЕ „ФИЛМ И КРИТИКА“ И „НАШЕТО КИНО“. 

 

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА СЛЕД ПОЖАРА НАД РУСИЯ (1929, РЕЖИСЬОР БОРИС ГРЕЖОВ) 

Неидентифицираният автор П. Веж.^[2] дискутира обстойно друго произведение на Васил Гендов – Бунтът на робите (1933), формален повод за което става забраната на Министерството на просвещението филмът да се показва пред публика в киносалоните. Текстът е изключително критичен и безжалостно громи опита на режисьора да пресъздаде посредством визуални средства историята на Васил Левски и възникналия в резултат на художествената несполука скандал. Този скандал обаче има и международно измерение, за което в рецензията не се споменава: изострените българо-турски дипломатически отношения заради въпросната творба. Турската държава официално изразява възмущението си относно начина, по който са представени турците в Бунтът на робите. От своя страна, критиката в България също е силно резервирана към филма и за да избегне потенциална дипломатическа криза, министърът на образованието Атанас Бояджиев забранява неговия обществен показ.^[3]

 ВАСИЛ ГЕНДОВ В РОЛЯТА НА ЛЕВСКИ В БУНТЪТ НА РОБИТЕ (1933, РЕЖИСЬОР ВАСИЛ ГЕНДОВ) 

Разбира се, Васил Гендов не остава длъжен на своите опоненти и в две кратки статии („За българското киноизкуство“, с. 29 – 32, и „Васил Гендов за новия си филм Човекът, който забрави Бога“, с. 32 – 33) изразява позицията си, в която ясно прозира натрупаната през годините горчивина и разочарование, че тежкият му труд не е оценен в степента, която заслужава.

Българските критици информират своите читатели за значимите творби на други национални кинематографии. Например Чавдар Мутафов и неговата съпруга Фани Попова-Мутафова, като немски възпитаници, не крият своя интерес към немския експресионизъм: Чавдар Мутафов анализира Кабинетът на доктор Калигари^[4], а Фани Попова-Мутафова прави съпоставка между Метрополис и Дамата с камелиите^[5], и в крайна сметка, нейната аргументация не е в полза на произведението на Фриц Ланг. Писателката възприема с особен възторг Наполеон на Абел Ганс и с интуицията си вярно долавя дарбата и значимостта на френския режисьор, дръзнал да възкреси една от най-противоречивите личности в историята на Франция. 

 ЧАВДАР МУТАФОВ И ФАНИ ПОПОВА-МУТАФОВА 

Важно е да се постави акцент и върху обстоятелството, че още на този ранен етап от развитието на киното българските дописници осмислят неговите възможности да служи като визуален архив за историческото развитие на обществото – идея, която ще бъде сериозно теоретизирана и ще придобие по-голяма популярност няколко десетилетия по-късно. В допълнение, различните автори страстно коментират образователната и възпитателната функция на филмите, тяхното въздействие върху подрастващите и доколко е необходимо определени заглавия да бъдат цензурирани въз основа на морални съображения. Публиката и нейният масов вкус също не са пощадени, част от авторите посочват още тогава започващата да се очертава разделителна линия между типа елитарно и популярно кино.

 ОТЗИВ ЗА ФИЛМА НА ВАСИЛ ГЕНДОВ БУНТЪТ НА РОБИТЕ (1933) В СПИСАНИЕ „БЪЛГАРСКО КИНО“ 

За специалистите в областта на кинокритиката обаче, е изключително любопитно да проследят как дейността, свързана с ритмичното отразяване в периодичния печат на най-новите и нашумели кинотворби, постепенно се професионализира. През 20^-те и 30^-те години на ХХ в. терминологичният апарат все още не е стандартизиран, например приоритетно се използва понятието „ателие“ вместо „студия“; паралелно се срещат „режисьор“, „филмов поставач“ и буквалния превод от френски „реализатор“ (réalisateur); „сценарио“ се конкурира със „сценарий“, филмите се „проектират“, „играят“ или „прожектират“, а думата „монтаж“ често е заменяна от френската заемка „декупаж“.

Сборникът „Властта на киното“ е не само полезно и ценно четиво, но и голямо удоволствие за всеки, който би желал да се потопи в събитията и ожесточените спорове в една от най-ключовите за българската история епохи, когато българският културен елит притежава оправданото самочувствие, че познава добре европейските постижения и съзнателно се родее с духа на европейската култура и цивилизация.

 

Бележки под линия:

^[1] Виж: Карасимеонов-Пук, Пантелей. За новите български филми, с. 151 – 153; Скитник, Сирак. След пожара над Русия, с. 157 – 158; Немиров, Добри. Два български филма, с. 158 – 160; Маринович, Антон. Две български премиери, с. 160 – 165.

^[2] Да не се бърка с писателя Павел Вежинов, който също пише рецензии за филми, но това става едва през 1934 г.

^[3] Йолджу, Дженгиз. Потушаването на Бунтът на робите: българо-турските дипломатически отношения и забраната на един филм (1933 г.), В: Балканските култури: Диалог, трансфер, метаморфози (Орлин Събев, Лора Тасева, Антоанета Балчева, съст.), София: ИБЦТ-БАН, 2023, с. 222 – 236.

^[4] Мутафов, Чавдар. Доктор Калигари, с. 123 – 126.

^[5] Попова-Мутафова, Фани. Едно съпоставяне, с. 140 – 142.