Йордан Д. Радичков е автор на четири сборника с разкази: „Малка човешка мелодия“ (съпътстваща награда, „Южна пролет“ 2016), „Игра на гъски“, „200 линейки на час“ (номинация Годишни награди Портал Култура 2019) и „Навалица! Или 25 часа в град София“. Носител на международна награда за къс разказ UBUD 2013 г., награда за принос към българската литература и книгоиздаване на фондация „Васа Ганчева“ (2019), награда за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2021).

 

4 СЕПТЕМВРИ

 

  ЙОРДАН Д. РАДИЧКОВ

 

То едно нищо и никакво градче, в което се случи събитието, за което ще стане дума и може би именно това ме накара да обърна внимание на тия двама души, да ги подпитам за това и за другото, да видя как консервират риба и се молят в малките си църкви, пък след това по най-безотговорен начин да припомня съдбите им на многоуважавания читател. А като си спомним, и аз, и Вие, скъпи читателю, може да седнем и да изпушим по една лула с датските рибари, и да погледаме морето, където може и да видим нещо, дето никога преди не сме го виждали.

Бьорн таман се прибираше от пристанището, дето беше пуснал котва с оная лодка, с която вече толкова години излизаше в морето и се оставяше на милостта на вълните му, пък нито веднъж досега не се беше разбивал – нито далече, нито близо до пристанището на Есбер.

Всеки път той излизаше с една и съща нагласа. Може да се е прекръствал – никой не го е гледал, Бьорн точно като си стъпва на лодката, пък и всеки има достатъчно много работа и сериозни приготовления преди влизането си в това неопитомено все още от човека, безкрайно сериозно море – пък може и да не се е прекръствал. Ама качваше ли се на лодката Бьорн, все си мислеше за жена си и малкото огнище, дето го бяха стъкмили с нея, в тяхната още по-малка къща.

Много обичаше жена си Бьорн, пък и какво да не ѝ обича? Толкоз добра и кротка жена не всеки има късмета да си намери. И работлива беше неговата Елзе, и на мравката път ще стори, пък и винаги като го посрещаше от лодката, вечерята вече ще е готова, и всичко ще е, както си му е редът – не го тормози с излишни въпроси, нито му дрънка на главата врели-некипели. Тя винаги нейната работа си е гледала, както Бьорн неговата работа си е гледал.

Те може другите рибари нещо на подбив да го вземаха, че все сам се мъкне с тая лодка и му казваха, че е стиснат, задето не си наема малко помощ. За деца те пред него не говореха и добре, че поне дотам стигаше уважението им, защото Елзе деца нямаше да има никога. Просто така беше направена от бога и от нейните родители, и тя никога нямаше да дари Бьорн с наследник.

Може би и тоя факт толкова много усили любовта на Бьорн към Елзе. Може би именно оттука идваше още по-голямата и напълно безусловна обич, и нежност, с която той гледаше жена си, че въпреки всичко тя оставаше до него, па може и от него да беше по-силна, защото ако Бьорн бе изпуснал една-две сълзи, то жена му никога не се сломи, ами продължи да робува на тоя пусти живот със същата упоритост и неуморима усмивка, с която се славеха жените от Есбер.

А Бьорн не си позволяваше да наеме помощ, тъй като добре съзнаваше каква треска представлява неговата лодчица в пастта на тоя студен и врящ едновременно морски ад, дето им беше дадено на датчаните да се препитават и да ловят своята риба, да я осоляват и консервират, и да поддържат организма си с най-чистия улов на нашата планета. Как тъй с лека ръка някой би викнал напълно непознат и чужд за него човек, и би му казал: айде, с тебе не се познаваме, ама качи се на моята нищо и никаква треска, и заповядай на това пътуване в бушуващото море, дето не се знае дали ще се върнем, пък ако се върнем – дали ще сме хванали няколко риби, колкото и днес да сложим на масата!

Може би твърде голямо уважение имаше Бьорн към неродените си деца и към човешкия живот изобщо, че така да измами някого, само и само повече риба да хване, и повече да изтегли на брега. Пък то риба – колкото щеш под тия разпадащи се дървени корита. Ама човешкото око алчно, няма засищане  –  като види една риба, представя си сто риби, всичките лъскави и дъхащи на море, представя си мрежите пълни, и недобър пламък се запалва в това ненаситно око, и може би именно тоя пламък някой ден ще ни изгори всички нас. Ама може и да не ни изгори, ако успеем да променим нещо.

– Лека, Бьорн! – викнаха рибарите след тоя умислен, не много едър, малко кривокрак и с клатушкаща се походка човек, докато се отдалечаваше от пристанището.

– До утре, момчета! – не се обърна Бьорн, но се усмихна. Пък и другите рибари се усмихнаха, изплюха се в морето и продължиха да пушат своите цигари и лули, и нещо да се смеят и обсъждат – може би някоя история за русалка или за някой и друг воден дух, дето е бил забелязан недалече от Есбер. Пък те и водни духове, и русалки, и сигурно още много неназовани от човека същества щъкат по морското дъно, но то още не е изучено и разкрито докрай, та да го види в целия му блясък ненаситното човешко око. А може и никога да не ни е дадено да го видим, пък и това също може да е за добро. Сигурно на тоя свят има неща, които е много по-добре никога да не узнаваме и да не виждаме; може да има и такива, които само като ги зърнем – завинаги да ослепеем, защото нашите очи никога не са били пригодени за такава красота или такъв ужас.

Вървеше Бьорн, слънцето още не беше напълно паднало от небето, ама застрашително вече увисваше над спретнатите полета и църквиците на Есбер, гледаше тоя човек градчето, дето се беше родил, и сигурно нещо за него си мислеше, а може и за неродените си деца да е мислел, понеже неволно ръката му леко се раздвижи, сякаш милваше детска главица.

Като стигна до къщата си, звездите вече закичваха небето и Бьорн видя тънката струйка дим, дето се извиваше над комина; прозорците светеха и малко бяха запотени, значи Елзе пак е пекла нещо – м-м-м от тука се усеща, само дъх да поемеш и разбираш, че жена ти пак е надминала себе си с някоя гозба, дето да ѝ се чудиш как с толкоз еднообразните храни е успяла да приготви.

– Здравей, Елзе! – поздрави Бьорн и седна на стола в кухнята, дето беше всичко толкова уютно и топло, че усмивката веднага издайнически се появява на човешкото лице, и признава пред жена ти, че толкова много я обичаш, че и днес е бил нелек ден, ама и днес морето те е пощадило, за да се върнеш при нея, да ѝ дадеш тая риба, дето миризмата ѝ никога няма да падне от ръцете ти – дръж я, не ща да я ям аз, ама знам ,че такова нещо ще направиш с нея, че пръстите си ще оближа, пък и да имахме една дъщеричка и нея да нахраним, ама макар да нямаме, аз толкова държа на тебе и те уважавам, знаеш, че до самия край ще съм тука.

– Здравей, Бьорн! – поздрави Елзе и съвсем скришно му се усмихна, пък нейната усмивка толкова по-малко каза от мъжката, че, може би за миг, Бьорн се учуди. Защото Елзе, пък и всяка жена, независимо дали ще е от Есбер или от Катманду, знае как така да се усмихне, че нищо да не разберем, ние, глупавите мъже, ами само да се чудим – брей, гледай я ти, аз толкова да ѝ се радвам, а тя пет пари да не дава за тая моя радост.

Ама не пет пари, ами всичко дава твоята Елзе, знаеш го това, скъпи Бьорн, и живота си би дала за тебе, ама няма да седне и да те занимава с нейните мисли. Знае твоята мила колко много и днес си се борил с водните духове и таласъми, знае, че си капнал от умора и искаш само да вземе тя тия миризливи риби, а пък ти да седнеш, да пиеш една чаша и да изпушиш една цигара, пък да погледаш тъпо в стената, и там да видиш картините от целия ви съвместен живот, да се унесеш, тя да те побутне и да каже:

– Искаш ли още да ядеш, Бьорн?

Пък той вече толкова изморен беше, че не можеше даже да отговори. Елзе веднага разбра, целуна го по челото и му помогна да стигне до малкото легло. Скърцат пружините, скърцат, ама отгоре юргани и одеяла – и тая вечер ще се стоплят двамата като се прегърнат и в миг заспят, и започнат да сънуват; може и Катманду да сънуват, дето двамата си играят с децата си и минава един воден дух, ама такъв, добронамерен, и той започва да си играе на топка с тях, и всички се смеят и смеят, додето не започне слънцето да се катери по небето.

И днес е ден, Бьорн. Ставай! Елзе откога е станала, по тъмно още, да оправи рибата, да започне да готви и да шета, където трябва да пипне. Ето ти кафето, скъпи, малко нещо за хапване, преди да отидеш пак на тая безмилостна борба, с тоя пусти живот, в това безкрайно море. Пък той, животът ни, като морето се оказва и ние се носим на една треска върху него, опитваме се да откраднем по някоя троха от него, отдолу духове и таласъми ни заплашват, а ние мислим за нашата Елзе – дано и днес да се върнем при нея, да можем да я помилваме с грубите си рибарски ръце, и пак да заспим, и да сънуваме онова далечно Катманду.

Бьорн погледна жена си и ѝ се усмихна. Рядко рибарят си позволяваше такива нежности сутрин преди риболов.

– Знаеш ли, Елзе, аз още те обичам, както в първия ден, дето се запознахме.

Елзе се изчерви цялата и му каза да не се разнежва рано сутрин, че морето като види един разнежен рибар, на пух и прах ще го направи! И почват да се смеят двамата. И се смеят, и пият датското си кафе и датския си чай, примесени с датската си захар.

Пък над къщата минава голям самолет. Гледай, Бьорн, колко е голям! Е с такива самолети хората и по-далече от Катманду могат да стигнат! Минава самолетът, кротко пърпори и плава по небето, отваря се една врата в търбуха му, и с едно тихо и мелодично „фиу“ – пада бомбата в Есбер, дето на 4 септември 1939 година разруши една къща и отне живота на двама души.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.