БОЖИДАР МАНОВ

 

Този текст е резултат от два проекта на сп. „Кино“: единният е „Кино и литература“ – критико-теоретични анализи за връзката между двете изкуства в практиката на нашето игрално кино. Другият е технологичен – „Дигитализация на архива на списанието“.

Така върху екрана на компютъра ми излезе мой ранен портрет на изтъкнатия белетрист и сценарист Георги Мишев, публикуван преди 48 години в бр. 2/1976 г. Тогава (студент в ІІІ курс) този текст бе мой първи по-сериозен опит, при това отпечатан в най-авторитетното за времето си, а и до днес, издание! Сега долавям известна наивност в някои разсъждения или прекалено внимание към второстепенни подробности. Но това не означава, че се отказвам от текста – напротив, залагам на него плюс допълнителен опит да го развия към днешна дата и разбира се, да допълня важни знаци от продуктивната писателска работа на Георги Мишев през изминалия почти половин век!

 СПИСАНИЕ КИНО БР. 2/1976 г. ПУБЛИКУВАНАТА СНИМКА НА ГЕОРГИ МИШЕВ В МАТЕРИАЛА НА ПРОФ. БОЖИДАР МАНОВ. 

 

Етюд 1 (от 1976 г.)

Георги Мишев е съвременна личност и живее като всички нас. Но за да стигне до листа и перото, първо трябва да има свой свят, осмислен през годините. Събития и спомени, видяно и преживяно, хора и делници са градили критериите на съвестта и морала, възпитавали са сърцето и чувствата, обогатявали са ума. И той споделя, че всичко идва от:

– Бащата бъчвар: „Баща ми и досега е фанатично влюбен в дървото, и миризмата на талаш. За него това е смисълът на живота. Една проста любов, която му дава всичко. Останалото е второстепенно“. По-късно той става герой на една повест за бъчваря. А в „Селянинът с колелото“ има един пронизан с болка кадър по зарязаната „Бъчварница Дъб“ на Манол Чинков.

– Майката: „Винаги ме е поразявал вроденият интелект на мама. Обикнювена, проста селска женица, а с такава безкрайна любов и уважение към книгата“.

– Университетът и след това 9-те кореспондентски години из цялата страна.
– И разбира се, талантът!
Ето какви фактори движат мисълта и насочват погледа на писателя към онази страна от видимия за всички ни свят, която ще се отрази само в
неговото око. За да мине след това през сърцето и се върне отново
като авторски текст върху белия лист.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА СЕЛЯНИНЪТ С КОЛЕЛОТО (1974, РЕЖИСЬОР ЛЮДМИЛ КИРКОВ) 

Георги Мишев внимателно и спокойно наблюдава всичко около себе си. Това е присъщо на белетриста и драматурга. При него внимателното наблюдение и трупане на детайли е необходимо, за да извлече общото и значимото, за да види не само движението на събитията, а и техния неумолим вътрешен двигател. Да види онова, което се зачева дълбоко в душата на човека и раздвижва след това цялото му битие.

Има автори, които реагират на външно-видимото, на яркия факт, на ясния ход на събитията. Такива автори тръгват по талвега на живота, опиянени от неговата енергия. Техният свят и техните теми са от гребена на вълната, от мощния тласък на видимите доминанти, от тезисите и лозунгите на времето. Георги Мишев не е от тях. Той безспорно вижда и възприема същия тътен на публичния живот, но си запазва правото „да спре кадъра“ и с умело „литературно варио“ да фокусира погледа си върху отделно човешко лице, върху незабелязан в кадъра конфликт или едва заченат жест, който скоро ще се превърне в съществено движение. Своеобразието на таланта му, личните пристрастия, неповторимата авторска нагласа определят темите и обектите на неговото литературно творчество. Той слиза само едно стъпало под шумната динамика, но това се оказва достатъчно, за да попадне в своята толкова характерна територия. От този ракурс „вътре в сечението“ той наблюдава, анализира и без да се натрапва, оценява. Така Георги Мишев пренася от живота в литературата делничното битие, света и проблемите на обикновения човек, онова, което е на всяка крачка и във всеки дом.

 КОРИЦА НА КНИГАТА СЪС СЦЕНАРИИТЕ НА МОМЧЕТО СИ ОТИВА, НЕ СИ ОТИВАЙ, ПРЕБРОЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ, ИЗДАДЕНА ПРЕЗ 1978 г. 

В неговите разкази и повести е спокойната, дори ленива провинция, с развълнувани от дребни проблеми хора, в плен на малки приключения и малки страсти. Но да не се подлъгваме! Това „малко“ е само привидно. Защото погледът на Георги Мишев е насочен винаги дълбоко в душата на героите му, за да долови с най-тънък психологизъм неизказани директно мисли и външно незабележими емоции. Той оголва, привидно небрежно и ужким непретенциозно, най-скрития пласт от психиката на героя, за да се изненадаме след това колко очевидно ясни и съвсем естествени са логиката и характерът на този или онзи персонаж. И колко дълбоко мотивирани са наглед съвсем обикновените му делнични прояви. Впрочем за това, какво можем да подозираме зад тази лекота, ни провокира много често и сам авторът. На една от книгите си е поставил набрано с дребен шрифт подзаглавие „Прости провинциални разкази“. За Георги Мишев обаче всички подобни „дребни“ неща у хората и между тях са решаващите белези на голямото. Това е неговото категорично верую!

 СБОРНИКЪТ РАЗКАЗИ ДОБРЕ ОБЛЕЧЕНИ МЪЖЕ, СРЕД КОИТО Е И ПРЕБРОЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ С ПОДЗАГЛАВИЕ ПРОСТИ ПРОВИНЦИАЛНИ РАЗКАЗИ 

И най-сериозен мотив за творчество:
„У мен се натрупват впечатления, мозаечни и разпокъсани. Много пъти такива, за които можеш да махнеш безразлично с ръка. Но
идва моментът, когато вече чувствам необходимост да реагирам на набъбващия проблем, той да намери отдушник. И тогава някой конкретен факт възпламенява огъня. Така е например в „Преброяване на дивите зайци“. Много дълго ме дразнеха маса глупости, които се вършеха от хора и се понасяха от хора. И тогава един конкретен случай ме подтикна да напиша този разказ“.
Време е от „литературния свят“ на Георги Мишев, който малко или много се асоциира по-лесно с неговата белетристика, да отделим кинодраматургията му. А това е трудно. Не толкова защото „чисти“ сценарии са само половината от филмите му („Момчето си отива“, „Вилна зона“, „Не си отивай“), а защото всичко казано дотук важи еднакво както между кориците, така и на екрана.

И в сценариите продължава да го интересува преди всичко „не това, което се случва, не неочакваните ходове в сюжета, а как именно става и защо е така?“  
В сценариите си Георги Мишев има два жанрови погледа към света, два филтъра, всеки от които трябва да задържи „своя“ си материал. И разбира се, две авторски позиции за неговата оценка. От една страна застава незначителният, ограничен, дребнав периметър на еснафа, неговата отблъскваща прекомерна грижа за себе си, застрахована пресметливост, провинциална леност, усмихнато хищничество, най-долна проба снобизъм, егоизъм, цинично демонстрирано безразличие към всичко извън собствения му уют, простащина, вбесяваща самоувереност и тъпа житейска рутина. Към този полусвят Георги Мишев е ироничен и саркастичен. Той познава много добре неговата изгаряща неподвижност, ненавижда го и не го щади, разсъблича го докрай. Сценариите от този кръг изграждат творческата биография на режисьора Едуард Захариев: „Ако не иде влак“ (1967), „Преброяване на дивите зайци“ (1973), „Вилна зона“ (1975).

 РЕЖИСЬОРЪТ ЕДУАРД ЗАХАРИЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ВИЛНА ЗОНА (1974) 

С любопитна ритмичност и последователност между тях застават филмите от другия сценарен „полукръг“, осветен от „втория поглед“ на Георги Мишев. Тук в предния план е съвсем различен персонаж, пак човек от всекидневното битие, пак с обикновен делник, но чист, със съхранена чувствителност и богата земна душевност (Йордан от „Селянинът с колелото“, 1973). Или с откровения поглед на юноша, с открити за света очи и сърце (Ран от „Момчето си отива“, 1971, и после „Не си отивай“, 1975). Тези хора са с вярна и честна философия за живота, с оптимизъм и ведра искреност (художникът от „Момчето си отива“). Това са все филмите, създадени от Людмил Кирков. При тях вече доминира определен лиризъм, любов към героя и уважение към поривите му. Тук има истински нравствени ценности и те ни покоряват.

Белезите, които разделят този кинематографичен свят на Георги Мишев в две линии, трябва да отчитаме само като безспорни тематични ориентири и определена от тях авторова позиция. Но именно доминиращи! Защото във всички сценарии тези два ракурса винаги присъстват заедно и едновременно, и се дообогатяват взаимно. Във филмите на Едуард Захариев (ето как името на режисьора с неговите лични предпочитания става категоризиращ фактор) в първия план е по-горе обрисуваният разсъблечен еснаф. Но до него Георги Мишев поставя обезателно и един друг персонаж, който ако не с активното си поведение, то поне с мълчаливото си неодобрение се противопоставя на монотонния и скучен житейски ритъм.    

А във филмите на Людмил Кирков „ролите“ са разменени. Тук вече централният герой е носител на авторовите оценки за чистота и висока нравственост, заобиколен от ерозията на неумиращия еснаф!

 РЕЖИСЬОРЪТ ЛЮДМИЛ КИРКОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ НА ФИЛМА НЕ СИ ОТИВАЙ (1976) 

Така между двете линии, да ги наречем за краткост „изобличително-сатирична“ и „лирично-пристрастна “, се установява своеобразна огледална симетрия.
„За мен най-важното в сценария си остава образът, характерът, достоверният човек. Ако той е истински, реален, точно почувстван от автора, дори още много преди да е започнал писането, то после
и сценарият ще стане. Героят ще действа правилно, ще има истински език, диалогът ще е верен. Това е най-важното – да има характери.“

Затова и в белетристиката, и в сценариите му винаги присъстват цялостно изградени, убедително запомнящи се образи. Колко истински са Жела, Щипана Бона, Ганета от „Матриархат“. Или онези „добре облечени мъже“ от едноименния разказ, издебнати във всекидневието. 

 ЛЮДМИЛ КИРКОВ, КАТЯ ПАСКАЛЕВА, ГЕОРГИ МИШЕВ И НИКОЛА РУСИНОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА МАТРИАРХАТ (1976) 

И вниманието неволно се концентрира изключително върху персонажите, тяхното поведение се следи с интерес и в заснетите филми е трудно да отделим сценарната „заявка“ на героя от актьорското изпълнение. Неслучайно образите на Георги Мишев са станали и едни от най-добрите роли във филмографията на изпълнителите им. Именно Ран утвърди Филип Трифонов като изключително талантлив актьор със собствена физиономия и своя тема в киното ни, а образът на Момчето стана един от най-интересните и цялостно разработени на нашия екран. Ицхак Финци и Георги Русев „заковаха“ на екрана с бляскава ирония своите мижитурки. А за да видим Георги Георгиев-Гец изведнъж и неочаквано съвсем друг – топъл, лиричен и то в момент, когато неговият стандартен „героичен персонаж“ беше пред изчерпване, заслугата е на Георги Мишев и Людмил Кирков.
За да излязат в първия план на сценариите именно образите, решаващо е умението на Георги Мишев да пише „кинематографично“. То идва още от белетристиката му. В неговите разкази и повести фразата е къса и стегната. Описанието (където го има) е лаконично и пестеливо. Повествованието е уплътнено с много действие и примамващо само с един жест да бъде пренесено на екрана.

Но Георги Мишев не би бил той, ако не се съсредоточим специално върху иронично-мъдрата му усмивка между редовете и на екрана:
„Смехът е черта в характера ми. Винаги с огромно удоволствие
и уважение съм чел Елин Пелин, Чудомир, Михалаки Георгиев. А
„Бай Ганьо“ е любимата ми книга. И считам Алеко за най-големия
наш писател. Той с великолепно познаване на времето, с изящен хумор и ирония решава да се надсмее над героя си и до голяма степен над нацията, но с болка, а не с нихилизъм. За това са необходими ярък талант и много смелост. И то в години, когато опиянението от извоюваната национална свобода още не е отзвучало.“

В творчеството на Георги Мишев смехът присъства винаги в широкия диапазон от незлобивата весела глума през шаржа, пародията и гротесковата деформация, до безкомпромисния сарказъм. Негово дълбоко лично убеждение е, че смехът е начин на изразяване на отношение и оръжие за отстояване на позиция с „най-масово поражение“. В „Ако не иде влак“ героите са смешни със самочувствието си за пълноценност и удовлетвореност, измамно поради провинциалната им ограниченост. В „Преброяване на дивите зайци“ вече самият факт на преброяването е смешен. Отделен въпрос е, че тук сатирата на глупавото начинание е плътно преплетена със сатира на типажа Асенов, който е в основата на неговото осъществяване. Във „Вилна зона“ героите от новобранската вечер са смешни с анахронизма на мисленето си. В „Преброяване...“ смехът идва от ситуацията с пиянски откровения  („Хубав край, хубави хора“), заменила неправдоподобно сериозната до преди това акция. Неслучайно тези примери са от филмите на Едуард Захариев. Именно в тях смехът на Георги Мишев е основен заряд в реализирането на темата и защитата на авторовата идея. И съвсем естествено води до тяхното определяне като сатирично-изобличителни. Докато във филмите, създадени от Людмил Кирков, същият смях отстъпва в определено подчинена позиция.

Дотук не стана дума за документалните филми на Георги Мишев. От тях той помни „25-годишните“, създаден през 1969 г.: „В този филм бях
водещ в кадъра, като при повечето от интервютата в полугръб към камерата. И когато след това гледахме заснетия материал, с ужас установих, че съм започнал активно да оплешивявам“.

Самоиронията му е присъща, защото е част от таланта на автора. Нали още Волтер казва: „Постоянната сериозност е белег за посредственост!“. Неоспоримо и безапелационно точно!

 ГЕОРГИ МИШЕВ, 2016 г. СНИМКА: © ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ 

 

Етюд 2 (от 2024 г.)           

Възниква един резонен въпрос: как и защо доказаният талантлив белетрист Георги Мишев преди 50 години някак много бързо и с „летящ старт“ влезе в киното ни и се утвърди като изключително успешен сценарист. А тъкмо през 70^-те години (най-доброто десетилетие на игралното ни кино) за общия подем определено допринасят и неговите филми. Всеобщо признатите и неоспорими успехи поне в две много важни тематични линии: миграционните процеси от селото към града и изключително достоверното експониране на новото поколение млади персонажи, са свързани с най-зрелите заглавия по сценарии на Георги Мишев и с режисьорска защита от Людмил Кирков и Едуард Захариев! Разбира се, не подценяваме ни най-малко друг силен драматургичен талант като Станислав Стратиев, например - дори само неговият „Оркестър без име“ (1981, пак с режисьор Людмил Кирков) е достатъчен аргумент. Но това не измества „центъра на тежестта“ с драматургичното присъствие на Георги Мишев през този период.

Но този въпрос има и още едно интересно допълнение. При безспорния талант на Георги Мишев да създава силни сценарии, които споменатите режисьори превърнаха в прекрасни филми, защо той – роденият с драматургичен усет писател (заложен „тайно“ още в някои от разказите и повестите му) не направи същите успешни и безспорни стъпки в театъра, макар че пак по онова време има няколко опита? Най-запомнен е „Хипотезите около подпалването на ловчанския мост на 3 август 1925 година“, постановка на Гриша Островски в Сатирата (1972) с Георги Калоянчев в главната роля. Но пък другите му театрални пиеси не се „качиха“ трайно на сцената и не оставиха запомнящи се следи. Четири от тях са поместени в сборника с пиеси и сценарии под вкусното заглавие „Първични суровини“ (2017) – много точен надслов, защото в драматичните изкуства (театър и кино) литературният текст винаги е само „първична суровина“ за бъдещия филм или спектакъл. А дори само заглавията на четирите пиеси носят аромата на писателското мастило и авторското чувство за хумор: „Сапун“, „Качамак“, „Левурда“ и „Лой“. Докато във втората част на книгата четирите сценария са вече коментираните „Момчето си отива“, „Не си отивай!“, „Преброяване на дивите зайци“ и „Самодивско хоро“. Да ги сложим на кантар и да видим накъде ще натежи паланзата? Не ще и питане – към сценариите!

 ГЕОРГИ КАЛОЯНЧЕВ И ТАТЯНА ЛОЛОВА В ПОСТАНОВКАТА НА ГРИША ОСТРОВСКИ „ХИПОТЕЗИТЕ ОКОЛО ПОДПАЛВАНЕТО НА ЛОВЧАНСКИЯ МОСТ НА 3 АВГУСТ 1925 ГОДИНА“ (1972) 

Въпросът изглежда шегаджийски, но при малко съсредоточаване възможният отговор е очевиден и дори убедителен. И той е в добре известната специфика (или ако щете естетическа природа) и произтичащата от нея разлика между екранния и сценичния език! Казано като за „първолаци“, киното (в общия случай) живее и се храни от максималната възможна житейска достоверност, а театърът винаги се съобразява с неизбежната условност на сцената и приспособява драматическото действие към ограниченото сценично пространство, което априори е изолирано от реалната среда. Тези разсъждения може и да не обясняват на 100 процента безспорния сценарен успех на белетриста Георги Мишев и несиметричния резултат по отношение на театралните му пиеси, но мисля, че са във вярна посока. Защото ако сравняваме еднотипните драматургически компоненти (събития, конфликти, персонажи, диалози) разликата няма да е очевадна. Но въпреки това априорната (не)достоверност на театъра работи в полза на екрана!

* * *

Споменахме, че в началото на драматургическата си практика Георги Мишев е сценарист и водещ (в кадър) на документалния филм „25-годишните“. Но това е само пробен опит с добри намерения, без да предлага изненадващи наблюдения и да достига до съществени заключения. Несравнимо по-ангажиран, цялостен и убедителен е документалният филм „Черна легенда“ (2004) на реж. Дочо Боджаков, който иска да изчисти клеветата за набедения в предателството на Левски ловчански свещеник поп Кръстьо Никифоров. С цялостен арсенал от екранни възможности (документи, свидетелства на съвременници, логически съпоставки на различни събития, не на последно място и оборващи аргументи по пътя на отрицателна логика) авторите страстно защитават чистотата на честния, но безсилен да се справи с клеветата свещеник. А ние си даваме сметка за жестокия, безкомпромисен клеветнически зъб, който повече от 150 години заклеймява завинаги един невинен човек, та дори целия му род, уви с помощта и на гениалните стихове от Вазов: „Той биде предаден, и от един поп! Тоя мръсен червяк, тоя низък роб“.

Дори да приемем, че филмът е недостатъчно аргументиран, то драматургичната енергия плюс режисьорската прецизност вършат своята работа, като обръщат погледа на безпристрастния зрител срещу отдавна посятото и вкоренено съмнение.

Това малко изненадващо публицистично включване на доказания писател и сценарист Георги Мишев в късния опит за оневиняване на несправедливо набедения поп Кръстьо, не е чак толкова неочаквано, ако вземем под внимание гражданската позиция на писателя в тоталните промени у нас след 1989 г. Той беше един от голямата група интелектуалци, които попаднаха в VII. Велико Народно Събрание, имаше своeто конкретно участие в публичните събития от онова време. Заложената в цялата му дотогавашна писателска работа контестация и неприемане на изкривената социална и политическа практика, намери пряко отражение и в новата му сценарна работа, и в чисто писателското съсредоточаване върху няколко нови книги.

И ако в кипящите страсти от онези години седемсерийният телевизионен филм „Дунав мост“ (1999) на реж. Иван Андонов получи разнопосочни оценки и в определена степен се запомни повече като „идейна заявка“, а не зрителски хит, то обяснението можем да търсим в непрекипелите страсти на промяната и всички свързани с този еуфоричен процес деформации – както в реалния живот, така и в цялостното негово медийно отразяване. А производствената анотация на сериала звучи съвсем адекватно за времето си: „Сериалът разказва история за морала на три поколения между две епохи – недоизживянато минало и неустановеното бъдеще. В това мътно междувремие плуват „силните“ и хитрите, и се давят „слабите“ и честните. Има и „трети“ – подведени наивници с мечти и амбиции, скочили в реката на живота с чужда „помощ“. (Да не забравяме, че тогава и игралното ни кино се увлече в създаването на цял „каталог“ мутренски филми. Като че ли пред снимачните камери бяха поставени еднотипни деформиращи обективи и повечето сюжети изглеждаха като извадени от „сезонно – модна“ матрица.) Тези редове не са, разбира се, ненужно закъсняло оправдание, още повече, че при подобен тв сериал „сценарният дивидент“ в крайния резултат е съществено деформиран от много други обстоятелства.

 ГЕОРГИ МИШЕВ, ТОДОР КОЛЕВ И МАРКО ГАНЧЕВ – ДЕПУТАТИ ВЪВ ВЕЛИКОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ 1990 – 1991 г. 

Но след като стигнахме до своеобразна хронологична рекапитулация на писателския труд на Георги Мишев, няма как и би било непълноценно, ако пропуснем мемоарната му книга „Мир на страха ни“ (2014) със същественото авторско подзаглавие „Бележки под линия“. Не се подлъгвайте, че то е някакво оправдателно авторско омаловажаване на богатата фактология. Напротив, то е хитроумно намигане, че трябва да се четат с особено внимание „малките подробности с дребен шрифт“, както правят в подробните си договори комуналните монополисти (топлофикация, ток, вода, телефони и т.н.).

Когато ви го казва писател със специфична „авторска оптика“, насочена към ужким маловажните и недоловими детайли от света и живота около нас, бъдете особено съсредоточени! Нали и талантливият поет Иван Цанев написа още през 1973 г.: „Значителното е край нас, размесено с подробности!“.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.