ИРИНА ИВАНОВА
* Парафраза на репликата „Плувай, коньо, плувай по зелената вода на моите спомени“ (Последно лято, 1974, режисьор Христо Христов).
Че Северозападна България днес е най-непривлекателният, най-бедният район в България и на Балканите, в Източна и въобще в Европа, света и Вселената, го знаят всички. Преувеличавам малко ядосано, защото това сякаш е единственото, което политиците, статистиците и журналистите виждат в този край. Истината е, че той никога не е бил кой знае колко богат и проспериращ, дори и по времето на комунизма, но един писател прозря със сърцето си сърцето му – отвъд неговата неугледност и суровост, припозна го и му посвети словото си. Роденият в село Калиманица, област Монтана, Йордан Радичков е голямата гордост на Северозапада. „Ние пък си имаме Радичков“ – казват хората там, когато им подвикват, че са „северозападнали“ – защото знаят, че той, Радичков, по-добре дори от тях самите разбра и разказа за невидимите богатства на своето и тяхното родно място – романтиката на старите дебелоснежни зими, в които огънят в печката, виното в бъчвата и кръстословицата са най-добрите, че и единствените ти спасения, за вълчия вой, заскрежените ямурлуци, шейните, теглени от коне, чудатите селяни с вечните им истории, кавги, мъдрости, мърморения и смешки… Ами клюводръвците, спешените врани, свраките или пък козодоите? Ловът. Мъглите. Бесните лисици.
Пренаселеното с фантастични същества подземно царство на Северозапада – тенци, караконджули, верблюди, които дебнат нощем и хич не се шегуват. Вероятно в Англия, а може би и в Америка около Коледа хората все още четат прочутата „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс с чичо Скрудж и призраците на миналите Коледи. Вероятно в Германия все още прелистват малко страшните приказки и коледни истории на Е.Т.А. Хофман. А пък ето, ние в Северозападна България, около Коледа си четем Йордан Радичков. Задължително! Пием си червеното вино, седим си до огъня, убедени, че на тавана на старата ни къща гъмжи от тенци и караконджули (откъде иначе се чува това трополене нощем, кажете де?) и си четем Радичков. Той е толкова близък до душата ни, колкото никой друг. Дори понякога ни се струва, че не Радичков е роден в Северозапада, а Северозападът е роден в Радичков. И нищо чудно да е точно така. (Не важи ли същото и за Хайтов и Родопа планина, Йовков и Добруджа, Смирненски и софийския Ючбунар?)
Когато напишете „Йордан Радичков“ в google, първо, разбира се, виждате статията за писателя в Wikipedia. Дори без да отваряте линка прочитате още в първото изречение на текста – „български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм“. Фолклорно-фантастичното начало в творчеството на Радичков, дълбоко вкоренено в иначе напълно битови, делнични житейски сюжети често се асоциира с магическия реализъм – стил, който обичайно свързваме с латиноамериканската литература от 60-те и 70-те, с Маркес, Борхес, Марио Варгас Льоса и др. Според редица изследователи обаче тези асоциации не само не са точни, но дори ограничават творчеството на българския писател, насила му поставят този „екзотичен“ етикет, опростяват го. На един по-късен етап – през 90-те години на миналия век, т.е. след промените в България – формулировката „магически реализъм“ по отношение на Радичковата белетристика и драматургия се трансформира в „балкански постмодернизъм“ като вече значително по-често се упоменава и анализира една много съществена и до този момент сякаш относително игнорирана черта на неговия стил – вкусът към абсурда.
Абсурдисткият пласт или абсурдистките елементи в произведенията на Йордан Радичков, най-вече в драматургичните му такива, често са заобикаляни мълчаливо от литературната критика по времето на комунизма Не че изследвания в тази посока изобщо липсват – в средата на 80-те Дина Манчева пише студия, в която прави сравнителен анализ между театъра на абсурда и драматургията на Радичков, но все пак именно този аспект на Радичковото творчество в годините на социалистическия реализъм е най-малкото пренебрегван. Отчетливо се набляга на реалистичната тенденция и на неоспоримия факт, че писателят „възпява“, както е прието тогава да се казва, малкия човек и българското село с всичките му чудатости и в цялото му многообразие. След промените обаче сякаш точно абсурдистките мотиви в творчеството на Радичков допринесоха в най-голяма степен за успешното му адаптиране към новото време – може би и защото постмодернизмът, така актуален през 90-те, пък и в първото десетилетие на ХХI век, също има отношение към абсурда и парадокса.
ЙОРДАН РАДИЧКОВ
И е факт, че Радичков „оцеля“ без драскотина, преминавайки границата на милениума и стъпи на територията на ХХI век, без да изгуби автентичността си и без да бъде обвинен в стилов анахронизъм (както се случи с класици като Иван Вазов, Елин Пелин и др., чието творчество през последните години многократно е коментирано като труднодостъпно за съвременните млади хора поради своите езикови и стилови особености ). А актуалността му? Тя дори не подлежи на коментар. Можем да я открием в констатацията на един от селяните във филма Привързаният балон – „От магарето европеец не става“. Или пък в отчаяния и изпълнен с презрение и горчивина вик на Иван Ефрейторов от Последно лято към неговия шурей от града: „Лимонададжииии! Бягай да учиш детето ми да слага боя във водата!“. И не просто актуално, а болезнено актуално е това последното, защото не правим ли всички ние малко или много през по-голяма част от времето си точно това – слагаме боя във водата?
КАДЪР ОТ ФИЛМА ГОРЕЩО ПЛАДНЕ (1965, РЕЖИСЬОР ЗАКО ХЕСКИЯ)
Първият опит на Йордан Радичков като сценарист е през 60-те години на миналия век с филма Горещо пладне (1965) на режисьора и тогава също дебютант Зако Хеския. Черно-бялото изображение и почти документалната стилистика на филма, особено в началото, трудно кореспондират, мисля си, с онова, което бихме нарекли „типичният Радичков“. В този въвеждащ епизод в продължение на около 7 минути се намираме на селска жп гара и камерата на оператора Георги Стоянов се плъзга по лицата на чакащите на перона, дочуваме разговорите им, разбираме какви са тези хора, кои са, как живеят, какво ги вълнува. Именно тук, в тази на пръв поглед небрежна върволица от лица и думи, от дочути истории, започва да се усеща писателската ръка на Радичков, която докосва всеки един от тези епизодични герои, статисти по-скоро и ни ги показва в тяхната мигновена цялост. Горещо пладне получава номинация за „Златна палма“ на фестивала в Кан през 1965 г. и не бих се изненадала, ако причината е именно в тази документалност, която обгръща отвсякъде историята за малкото момче, което, докато плува в селската река, заклещва ръката си между двете плочи на нещо като язовирен бент и не може да я извади. И изведнъж се оказва, че ако трябва целият свят ще спре да се върти, само и само да бъде спасено детето. Макар и без декларативен патос, филмът все пак навежда на мисълта, че в основата на това единство в бедата е безкомпромисно здравата ценностна система на социалистическото общество, неговата сплотеност, задружност и хуманност – от най-обикновения селянин до най-висшия военен. Въпреки това пълнокръвната и живописна картина на селския живот, палитрата от образи и възможната трагична загуба на едно дете като сянката, надвиснала над обикновеното, над нормалното, създават впечатляваща кинематографична плътност и изразителност. Драматургичните качества на филма, струва ми се, остават на заден план. Но не може да се отрече – още с първия си филм като сценарист, Йордан Радичков заявява, че традиционните жанрове и форми не го провокират достатъчно и в киното, също както и в литературата, и затова той избира да се движи по границите им. И отвъд.
Късометражният филм Есен (1967) на режисьора Петър Донев е следващият опит на писателя в киното. Типична импресия, в която отново властва тази неутолима любов на Радичков към природата, сезоните и ритуалите, чрез които ние, човеците, се опитваме да се слеем с тях. Импресионистичното вглеждане в божествената и човешката природа си остава една от най-характерните черти на Радичковото творчество и като писател, и като сценарист.
Почти веднага в киното ни се появява и онзи Радичков, другият – саркастичният, присмехулният, който обича да окарикатурява леко, но и остро. За който е забравил, повечето герои на писателя от Северозападния край са торлаци (етнографска група, която населява Белоградчишкия и Монтанския край), а торлаците са присмехулници – все на другите кривините виждат и обичат да се шегуват на чужд гръб, мед им капе на сърцето. И разказвачи на истории са, и философи, ама едни такива инатливи, дръпнати, опаки… Дори може да се каже, че торлаците от българския Северозапад са си и родени абсурдисти, та Радичков от тях се е учил, не е паднал от небето. Всичко това – по повод втория пълнометражен филм, на който той е сценарист – Привързаният балон (1967) на Бинка Желязкова.
РЕЖИСЬОРКАТА БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ПРИВЪРЗАНИЯТ БАЛОН (1967)
В есето си „Сваленият балон“, написано през 70-те и посветено на забранените български филми, писателят Георги Марков отбелязва, че нито едно друго изкуство не е създавало на партийната власт такива ядове, каквито българското кино. Един от тези „филми ядове“ е именно Привързаният балон, който е забранен (тоест буквално свален, както гласи и заглавието на текста на Марков), прибран на сигурно веднага след премиерата си и показан официално повече от двайсет години (мисля, че точният брой е 23) по-късно, след падането на комунистическия режим в България. Ако обаче съпоставим дори съвсем небрежно Горещо пладне и Привързаният балон, ще видим, че сякаш ги делят действително двайсет, а не две години.
Един гигантски балон се появява в небето над планинско село. Селяните, забили нос в своите ежедневни битови драми и кахъри, виждат в този балон от една страна възможност за някаква изгода (нещо да припечелят, нещо да приберат), от друга страна – заплаха. Не е ясно защо, но реещият се свободно в небето балон хвърля сянка върху тях и земята и тревожи мислите им. Те се втурват след балона, решени на всяка цена да го свалят, разберат, унищожат и използват за каквото могат. Само че се появява конкуренция, битката за балона придобива трагикомичен характер, а накрая добрите милиционери идват точно навреме и обещават бой от сто тояги за всички участници в гаврата с балона. Справедливостта по идиотски начин възтържествува. Абсурден хепи енд. Истинско чудо е, ако Бинка Желязкова и Йордан Радичков са си въобразявали, че това наистина може да мине! „Право, куме, та в очи“ е този филм, а не езопов език – въпреки притчовостта, въпреки алегориите. Десетина години след забраната на филма, Радичков пише пиеса по същия сюжет, която се поставя и до днес – „Опит за летене“.
СЕЛЯНИТЕ В ПРИВЪРЗАНИЯТ БАЛОН (1967)
В Привързаният балон поетичният свят на Радичков отново се сблъсква – и катастрофира – в досега си с грубата реалност. Тази своеобразна и неизбежна „катастрофа“ присъства в повечето му сценарии, пък и въобще в много от произведенията му. Катастрофата на летливите идеали (за свобода, полет, щастие), фантастичните мечти и красивата поезия в безмилостно острите и грозни зъбери на действителността, която ни заобикаля – и тогава, през 60-те, но и сега, през ХХI век. Нищо, че писателят вече не е между нас. Той знае и винаги е знаел. Всички истински писатели и поети познават тази катастрофа. Специално при сценариста Йордан Радичков динамиката на въпросния трагичен или трагикомичен сблъсък се превръща в стилоформираща величина.
РАДИЧКОВ, ХРИСТО ХРИСТОВ И ГРИГОР ВАЧКОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ПОСЛЕДНО ЛЯТО (1974)
Неведнъж литературните критици са сравнявали Радичков не само с писателите от „магическият реализъм“, но и с автори като Кафка и Гогол. Струва ми се, че той се изплъзва и от това сравнение (може би е време да признаем, че той, Радичков, е един и единствен?). Във филма Последно лято (1974) на Христо Христов – ще призная, че това е моят любим филм по Радичков и един от любимите ми български филми – катастрофата между приказката и реалността се случва в условията на разтърсващи обществото миграционни процеси, индустриализация и урбанизация на цялата държава. Подобно на Горещо пладне филмът започва с документални кадри, в които селяни отказват да напуснат родното си село, което по план трябва да бъде потопено под водите на новостроящ се язовир. Известно е, че такава е съдбата на село Калиманица, родното село на самия писател. Хората са изселени не просто от домовете си, а от домовете на предците си, от начина си на живот, от корените и от кръвта си. Един от тях – Иван Ефрейторов (Григор Вачков), който живее заедно с възрастния си сляп баща и 13-14-годишния си син – отказва да напусне. В този герой Радичков е успял да побере всички най-прекрасни и най-ужасни качества на архетипния българин. Има ли такъв българин? Има, ето го – Иван Ефрейторов. Груб, твърдоглав, ербап, жесток, недоверчив към цивилизацията, която все се опитва да го примами и той все се дърпа, стихиен в гнева си, обаче природата му е и жена, и майка, той се е сраснал с нея и я познава в душичката и знае, че и тя може да бъде жестока като него, изпращайки своя най-страшен пратеник – смъртта… Образът на Иван Ефрейторов е монумент, издялан от талантлива, мъдра писателска ръка, а късовете брилянтно експресионистично кино (оператор е Цветан Чобански) превръщат „Последно лято в един от филмите емблеми на националната ни кинематография. Обреченият на миналото, респективно – на традицията, Ефрейторов няма никакъв шанс пред сина си, който тепърва се пробужда за живота и е ясно, че ще избяга – ако трябва бос и на кон – от този патриархален остров, на който е затворен. И въпреки това и единият, и другият, както и зрителят усещат, усещаме, че нещо безценно красиво ще си отиде и тази вечна, разкъсваща ни библейска тъга по изгубения рай (на детството, на миналото, потънало в мъглата на приказките, митовете, преданията) обгръща целия филм. Катастрофа отново – сигурна, вероятно правилна, но катастрофа.
САМУЕЛ ФИНЦИ ВЪВ ФИЛМА ЯНУАРИ (2021, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)
Мотивът за катастрофата присъства и в най-новия български филм, вдъхновен от произведение на Йордан Радичков – Януари (2021) на Андрей Паунов, за когото това е дебют в игралното кино. Радичков има и разказ, и пиеса с това име, а филмът на Паунов използва само сюжетното ядро на двете (всички очакват завръщането на Петър Моторов), както и някои ключови елементи – кръстословицата, враната с ракията и дори упоменатия от Радичков пукот в Черкезката гора (дърветата се пукат от нощния зимен студ), който тук е заменен с пукота на орехите в менгемето. И е Радичков, и не е Радичков тази изключително талантлива кино интерпретация, наблягаща в най-голяма степен от всички изброени досега на инстинктивното влечение на писателя към сюрреалното и към изкуството на абсурда. Самият писател обяснява, че в тази пиеса малката кръчма е свърталището на живота и единствената територия, която човекът може да контролира, а всичко около нея е безкрайната снежнобяла пустош на смъртта. Паунов е погледнал на пиесата на Радичков през призмата на драматурзите абсурдисти Пинтър и Бекет, но и през киното на Серджо Леоне (образът, изграден от Борислав Чучков е пълнокръвна препратка към героя на Хенри Фонда от Имало едно време на Запад), Серджо Корбучи (Великата тишина) и Куентин Тарантино (Омразната осморка), Стенли Кубрик и дори Дейвид Линч. Фактът, че драматургичният първообраз дава възможност за толкова свободна интерпретация и за интегрирането на толкова разнородни препратки не само доказва неговата адаптивност, отвореност, флуидност, но и за неговата съизмеримост с европейски и световни автори, жанрове и стилове. Без да пренебрегваме таланта на самия Андрей Паунов, разбира се.
Катастрофата в Януари е вечно валидната, универсалната, най-неизбежната – тази, при която животът катастрофира в смъртта.
ЙОРДАН РАДИЧКОВ (1929 – 2004)
Слепият баща на Иван Ефрейторов от филма Последно лято казва: „Моят Иван се държи за къщата, както аз се държа за въжето. Ке пропадне човек, ако не се придържа за нещо“. Пренесена в ХХI век, тази фраза сякаш е по-скоро въпрос, а не мъдра метафора. Защото за какво точно да се придържаме във века на глобалния туризъм, дигиталното номадство, възхода на изкуствения интелект – век, в който националните граници във всякакъв смисъл стават все по-условни (поне засега, дали тези процеси няма да направят обратен завой и да тръгнем натам, откъдето се връщаме – само бъдещето ще покаже)?
ПРИВЪРЗАНИЯТ БАЛОН (1967, РЕЖИСЬОР БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА)
Да не забравяме, че в творчеството на Йордан Радичков има и друга метафора – онази, с балона. Може би въжетата на балона трябва да развържем и именно за тях здраво да се хванем. И най-после да полетим.
* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.
