Когато поканихме оператора Радослав Спасов да сподели спомени за Бате Димо – оператора Димо Коларов, по повод 100 годишния му юбилей, не допускахме, че това ще бъде последната среща на списание КИНО със Славчо Спасов. Но животът е неумолим...

Предлагаме на читателите обръщението – благодарност на Радослав Спасов за присъдената му Награда за цялостно творчество на фестивала за операторско майсторство „Златното око“, Попово (2024).

Така той се сбогува с нас, а и ние с него... 

 

Уважаеми граждани на Попово,

Уважаеми организатори на вече утвърдения фестивал, посветен на изкуството на моя учител Димо Коларов,

Скъпи колеги,

 

С „Бялото градче“ животът ме свърза съдбоносно в двете най-важни за всеки човек посоки – професията и семейството. Преди шейсет години Димо Коларов ме взе в неговия екип, а преди повече от половин век съпругата ми Галя за първи път попадна в шумната ни компания на тогава съвсем млади кинаджии. Тя е родена в Попово и дори е учила тук в първи клас.

Когато дойдох в града за първи път, като младоженец, през 1975 г., за да се запозная с роднините, появяването на човек с брада бе извънредно и необичайно. Дотолкова, че лелята на жена ми, която работеше в пощата, познаваше целия град и той нея, трябваше притеснено да обяснява – „носи брада, но е много добро момче“.

Макар да съм завършил задочно операторско майсторство в Москва – тогава нямаше филмово училище в България – всичко, от най-малкия детайл в осветлението до способността да съучастваш в правенето на филма още от етапа на сценария – всичко съм видял, научил, попивал ден след ден от Бате Димо. Всъщност той нямаше усещането, че обучава екипа си. Знаехме законите му, знаехме какво за него е непростимо при подготовката и на снимачната площадка. И всеки трябваше да е на мястото си, да се разбираме без думи. Бях казал в някакво интервю след първите си филми като оператор, че Димо Коларов е моят учител. И той ме скастри: „А бе, маме, какви си ги приказвал! Какъв учител! Майсторът дава на калфата си толкова, колкото сам може да си вземе!“.

Бате Димо нямаше афинитет към техническите приспособления, стояха му външни, неорганични. Режисьорът Любомир Шарланджиев казваше за него: „Ръка-статив, светломер-око, крака-фарт“.

С огромна благодарност приемам наградата! За мен тя е поредно признание за специалната следа, която моят учител Димо Коларов остави в българското киноизкуство и в националната култура.

 

Радослав Спасов

 

* * *

 

ЗА БАТЕ ДИМО

 

  РАДОСЛАВ СПАСОВ

 

Приех поканата да напиша нещо лично за моя учител Димо Коларов. Но не е достатъчно да разкажа спомени само за работата в няколкото филма, в които съм му бил асистент. Мисля, че е по-любопитно да надникнем и в неговия живот, пътя му като личност и творец. А това е завидно - романтична, на моменти авантюристична история. Всички го наричахме Бате Димо и беше един  от най-обичаните творци в киното.

 ДИМО КОЛАРОВ – БАТЕ ДИМО 

Това пътешествие по неговите следи ме върна и в най-хубавите години на родното кино, когато имаше благотворна колегиална и творческа атмосфера и собствена „фабрика за мечти“ – Киноцентър. Тогава за всички кинопрофесии се учеше в чужбина. Специално операторите идваха от няколко школи – полска, руска,чешка. Но Бате Димо беше отделна школа, със своите професионални и етични правила. Имаше рядкото качество и умение - да улавя мига, особено когато сам трябва  да преценява и да взима решение. Развивал е интуицията си и когато навлиза в игралното кино, и разчупва някои канони, например техническата постановъчност, която „изсушава“ епизода /сцената/. Тогава „знаещата камера“ се движеше пред действието. По това време в игралното кино почти не се снимаше с камера на ръце. Този начин дава възможност да следваш физическото и вътрешното действие и да разработваш сцената. На Бате Димо му бяха чужди техническите приспособления, стояха му външни, неорганични. Режисьорът Любомир Шарланджиев го определяше така: „Ръка-статив, светломер-око, крака-фарт“.

 

 БАТЕ ДИМО В АКЦИЯ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА КОЗИЯТ РОГ (1972). ЗАД ГЪРБА МУ Е РЕЖИСЬОРЪТ МЕТОДИ АНДОНОВ. 

Току-що се бях класирал в конкурса за асистенти и ме изпратиха при Димо Коларов, предстояха снимките на Бялата стая на Методи Андонов. Първата ни „творческа“ среща се състоя на неговия таван. Отвори ми по къси панталони и с акордеон на гол тумбак. Това беше доста неочаквано за мен… „Маме, извинявай, че съм така, ама на тавана е малко топло и готвя пиле. Докато дойде Методи, аз ще си посвиря… после ще хапнем. А ти прегледай сценария.“ Аз чета, а той свири, опрял акордеона на големшкия си корем… От време на време става и проверява дали се е сварило пилето… След една проверка вика изненадан: „А бе, маме, ами аз съм го изял.“... Тогава не знаех за един от неговите страхове – да не умре от глад.

Дойде Методи Андонов. Беше етапът, когато се съставя екипът на филма. Методи подаде на Бате Димо един лист. Асистент-режисьорка, която се самопредложила, изброила десетина филма. „Виж, с най-добрите режисьори е работила“, каза Методи. Бате Димо погледна листа и отсече: „Да, маме, ама никой не е повторил да работи с нея!“. Оттогава Методи Андонов не предприемаше нещо, преди да го сподели с него.

Житейските му приключения са важен етап в неговото малко хаотично и на пръв поглед импровизирано изграждане като личност и творец. Той е саморасъл талант. С неповторимия си нюх Рангел Вълчанов го описва в книгата си „Хем съм сам, хем няма никой“: „Бате Димо – една птица, пример за свободата и тайнството на природата“. Рангел намира голяма физическа прилика на Бате Димо с Марлон Брандо: „За разлика от него, Бате Димо свиреше на цигулка като първи инструмент и на акордеон като втори“.

 БАТЕ ДИМО СНИМА ФИЛМА НА РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ ИНСПЕКТОРЪТ И НОЩТА (1963). ПРЕД ОБЕКТИВА МУ Е АКТЬОРЪТ ГЕОРГИ КАЛОЯНЧЕВ. 

 

МУЗИКАНТ, РОМАНТИК, ПЪТЕШЕСТВЕНИК

През 1945 г. музикантът Димо Коларов (в казармата свирил във военния оркестър ) се запътва за Европа, само с една цигулка. Мечтата му била да стигне до Париж, но парите стигали за билет до Белград.  Слиза на гарата... След това, без да му мисли много, отново се качва на влака без билет и влиза  в едно купе с майка и малко дете. „За моя радост, детето плаче, дере се… викам си: късмет! и извадих цигулката, детето се облещи, сълза не пророни, ни гък...“ Майката била „засукана“ и попитала как може да му се отплати… Това за българския Брандо било изпитание. Помислил, помислил, въздъхнал и взел правилното решение – да му купи билет до Париж, Лондон… Но и тя помислила, помислила и взела правилното решение – билет до Прага… Няма никакви сведения как са се разплатили със засуканата чехкиня. (Записано от Р. Вълчанов.)

В Прага попаднал на български улични музиканти. Включил се в техния състав, но вечните пиянства и пропиляно време в приказки не му се понравило. Купил си черни очила и се престорил на сляп музикант. През деня свирел пред една църква, а вечер продължавал в ресторант, напомням, Бате Димо имал голям страх, че ще умре от глад! Отишъл в училището за всички изкуства ФАМУ в Прага. Първото, което видял в института – полуголи девойки с бели чорапогащници да припкат по коридора. И решава да стане балетист. Отказал се бързо по обясними причини и понеже винаги е гладен, свирел само по ресторанти. Отново се върнал във ФАМУ. Но този път се записал да учи документално кино. Неговият професор го харесал и го назначил в студио за  документални филми. Когато му бях асистент, съм го питал за неговия преподавател. „Маме, когато на една манифестация имахме урок с моя професор по репортажно снимане, аз все него го държах в кадър, и то в едър план. След това ме даваше за пример на другите студенти… Бях му симпатичен и ми пишеше направо бележките.“ Тази негова интуиция да се ориентира го е спасявала и в опасни авантюри. А те са важен щрих в неговото израстване като личност и творец зад камерата.

 

 БАТЕ ДИМО – НЕЗАБРАВИМ С АКОРДЕОНА 

 

ЛЮБОВНАТА АВАНТЮРА

Бате Димо е в десетдневна командировка в курорт в Татрите – да снима пещери, скали… В същото време в хотела имало около двеста души за модно ревю с австрийски манекенки. Още първата вечер нашият Брандо очаровал една манекенка и на сутринта тя му предложила да се оженят. Както казваше Бате Димо – „Не мога да отказвам“. И те се сгодили. Цяла седмица яли, пили и се веселили… Годеж е това. Това са негови признания пред Рангел. В любовния период той мятал на врата си годеницата и с камера в ръце продължавал да снима пещерите и скалите… Романтиката е взривена, когато в края на седмицата, рано сутринта, още в топлата прегръдка на годеницата си, от администрацията на хотела му връчили сметката. Като я видял, се вцепенил… Тези двеста души пили и яли цяла седмица за негова сметка. Когато излязъл от шока, тихомълком се измъкнал от любовното ложе. Оставил камерата и снимачните атрибути… И веднага се запътил към гарата. В продължение на няколко месеца се криел в товарни вагони… с посока изток, към Румъния. Как е оцелял през зимата, само той си знае. Страха, че ще умре от глад, компенсирал с остатъци от храни по гарите. Стигнал дотам, че млял с камъни кости от пилета, за да оцелее на една от гарите в Румъния. Така с влака – чак до родния му град Попово, при мама и тати.

Разбира се, когато двама големи артисти като Рангел и Бате Димо разказват една история, в нея винаги границата между истината и фантазията е абсолютно неуловима.

Сега някъде горе ни се присмиват как неумело разказваме техния земен живот. Рангел го изрази в своите книги, като последната е с недовършено изречение. А Бате Димо – с легендите, които и днес се разказват за него, за вечния му страх, че ще умре от глад, за неизменния акордеон, на който свири с една ръка, защото с другата яде. За неподправената му естественост и неумиращия му мерак.

 РАБОТЕН МОМЕНТ 

 

ИГРАЛНОТО КИНО

Началото е в операторския екип на Калин Орелът, режисьор Борис Борозанов, оператор Васил Холиолчев. Пътували с една кола за режисьора и актьорите и камион с екипа, обикаляли по планините и спяли по селата. Бате Димо е тотално завладян и въвлечен от топлата и творческа атмосфера, която създавал режисьорът Борис Борозанов и се отдава на новата си любов – игралното кино. Ще си позволя да спомена и наскоро напусналия ни приятел, оператор и фотограф Борислав Борозанов, син на автора на първия наш игрален филм. В казармата ми разказа филма 400-те удара на Трюфо кадър по кадър и този разказ предопредели моето професионално поприще. Неговата версия повече ми хареса от самия филм и се отказах да кандидатствам за актьорски клас във ВИТИЗ. И ето как се получи – и Бате Димо, и аз се оказахме под съдбоносното влияние на аристократите в родното ни кино – баща и син Борозанови.

 ДИМО КОЛАРОВ И МЕТОДИ АНДОНОВ 

 

НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА

В един от филмите на Методи Андонов снимахме в  павилион с камера „супер парво“, която е като сандък, много тежка. Бате Димо я грабна на ръце, за да не изтърве състоянието на актьорите. Гушна я и бързо се премести да снима от ръка. Винаги бе готов да направи всичко, за да се чувстват актьорите свободно, дори и да ги снима без осветление.

Тогава в игралното кино рядко се снимаше с камера от ръка. Доколкото съм запознат, се смята, че операторът Раул Кутар във филма До последен дъх на Годар за първи път е снимал целия филм от ръка. Според мен Бате Димо е преди него, с три-четири игрални филма.

По време на снимки Бате Димо се променяше – концентрирано следеше репетициите и когато Методи го питаше как той вижда сцената или имаше някакво съмнение, много деликатно предлагаше. Недай си Боже, по време на репетиция някой от екипа да се разсейва с нещо друго. Веднага го „помолваше“ да напусне снимачната площадка. За него най-важното бяха актьорите и да не ги разсейва с техническата подготовка на епизода. При една сцена с Елена Райнова в Бялата стая нещата не се получаваха така, както Методи Андонов изискваше. Тогава Бате Димо деликатно му каза: „Маме, прожекторите прегряха, може ли да ги изгасим да изстинат и да дадем малко почивка на колектива“. Методи веднага се съгласи. Всички излязоха, останахме само двамата с бате Димо. Методи продължаваше да репетира. По едно време, без да се обръща, извика: „Бате Димо, можем ли?“. Последва бързо: „Да, маме!“. Обърнах му внимание, че ги няма осветителите, няма го асистентът на фокуса. „Заставай на фокуса!“ Опитах се да му обясня, че никога не съм бил на фокуса... Той бързо ме насмете: „Хванем ли състоянието ѝ… Тогава никой няма да гледа дали е на фокус и че е на тъмно“. И беше прав. Елена се отпусна и този кадър влезе във филма.

 БАТЕ ДИМО И ЕЛЕНА РАЙНОВА ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА БЯЛАТА СТАЯ (1968) 

Това се повтаряше и в други филми на Бате Димо и Методи Андонов. Останал съм с впечатлението, че той умишлено не четеше сценариите, въпреки че преди това са правили работна книга. Но по време на репетициите внимателно следеше разработването на мизансцена, както и вътрешното движение на сцената. За него беше важно актьорите да навлизат свободно и естествено в образите, да забравят за камерата. Този момент е свещенодействие… Когато режисьорът и актьорите постигнат желаното състояние, Бате Димо грабва камерата и воден от своя усет, разработва сцената. Ако Раул Кутар извайва лицата на актьорите с мека светлина, Бате Димо го прави с естественото им присъствие, уловено от неговата чувствителна камера. В Козият рог е във вихъра на своя талант да „хваща“ мига, динамиката на настроението, изражението, жестовете. Никой преди и след него не е успял да постигне такова внушение и въздействие във филм практически без диалог.

 МЕТОДИ АНДОНОВ И ДИМО КОЛАРОВ В РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ФИЛМА КОЗИЯТ РОГ (1972) 

Бате Димо имаше правило – „Операторът е като сапьор, греши само един път“. И беше много взискателен към нас, неговите асистенти. В Източен Берлин за снимките на Няма нищо по-хубаво от лошото време спяхме в Потсдам. Снимките бяха както в Източен, така и в Западен Берлин. Позволих си една вечер да отида на бар, където се запознах с красиво момиче. Когато разбра, че съм се прибрал сутринта, ме върна в хотела и въпреки че снимките бяха много сложни, отиде само с камерния техник. Това ми беше урок за цял живот – оттогава нито на бар съм ходил, нито концентрат съм пил. Когато видя момичето, пък ме насмете, че трябва да я поканя в България. Поканих я. Бате Димо беше много добър човек, с голямо и отзивчиво сърце. Грижеше се за лудичкия Стоянчо и за децата на наши колеги. 

 ДИМО КОЛАРОВ (1924 – 1997) 

 

УРОЦИТЕ

Един ден, когато вече бях оператор, Бате Димо с укор ми каза: „А бе, маме, какви си ги говорил, че съм твой учител… Майсторът дава на калфата си толкова, колкото той сам си вземе. Сега ме канят да преподавам във ВИТИЗ!“.

Тогава си зададох въпроса какво съм научил от него: Това, че ме допусна до всички срещи и разговори с режисьорите, беше за мен вместо майсторски клас. Когато започнах да снимам, повечето неща бях научил от него, други доразвих. По същия начин моят първи асистент (втори оператор) винаги беше с мен при обсъжданията с режисьорите и това съучастие се предаваше... 

Когато дебютирах като режисьор със Сирна неделя, поканих Бате Димо да свири с акордеона във финалния епизод. Тогава той ми даде следния съвет: „Маме, ти сега ще станеш режисьор, но запомни от мен. Първият филм ти отваря вратите за кино, вторият е да влезеш, а третият – на кой ред да седнеш!“. И ми подари един чан.