ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА

 

ОТВЪД БЛИЗКИЯ ХОРИЗОНТ

 

Катя Тричкова е продуцент на игрални и документални филми. Обича киното и подкрепя режисьорите, с които работи, да разкажат историите, които ги вълнуват. Вярва, че за утвърждаването на авторитета на професията „продуцент“ в България е нужна сериозна работа и има желание да допринася в тази посока. Благодарна е на своя учител акад. Людмил Стайков, както и на всеки колега – било то творец, актьор, член на екипа, доброволец или копродуцент – с когото е работила, за оказаното доверие и възможността да се занимава с кино.

 КАТЯ ТРИЧКОВА С НЕБОЙША СЛИЕПЧИЕВИЧ, ИВАН АНДРЕЕВ, КРИСТИНА САМСАРОВА И НОЕЛ ЛЕВЕНАЗ 

Нека започнем със спечелването на Златна палма в Кан тази година за късометражния Човекът, който не можеше повече да мълчи, филм на режисьора Небойша Слиепчиевич, на който ти си копродуцент. Очакваше ли такава награда?

Честно казано, не го очаквахме. Или поне аз не го очаквах. С екипа на филма изгледахме и останалите 12 филма в късометражната селекция. Всички бяха на високо ниво, и беше абсолютно непредсказуемо кой ще спечели. Разбира се, нашият филм ни харесваше най-много, а и публиката реагира много добре. Селекцията включваше игрални и анимационни филми – много силни, а аз съм голям почитател на анимационното кино.

Отидох без особени очаквания на церемонията по награждаването – организаторите бяха поканили само режисьора и главния актьор, а ние продуцентите успяхме да се снабдим с билети, благодарение на приятели. Церемонията се водеше на френски език, а аз от вълнение бях забравила да си взема слушалки за превод, но все пак успявах да схвана контекста – след две години изучаване на френски съм достигнала само до това ниво. Изведнъж чувам, че обявяват нашия филм за победител в късометражния конкурс. Изненадата беше огромна за всички нас!

Самата селекция е голямо признание, какво остава за награда.

Попадането в селекцията беше огромен успех, а наградата ни донесе невероятни емоции. Сега сме номинирани за Европейските филмови награди и участваме в надпреварата за френските награди „Сезар“. В момента Небойша (режисьорът) и продуцентите от Хърватия организират кампания за Оскар. Селектирани сме в едни от най-престижните фестивали за късометражно кино и интересът към филма продължава да е много сериозен.

Поздравления! Стискаме палци за идващите фестивали. Варненската публика имаше възможност да види филма на откриването на фестивала „Златна роза“. Кога ще бъде показан и на софийската публика и ще има ли разпространение в България?

Филмът ни предстои да бъде показан съвсем скоро на Киномания, с три прожекции:

– 16 ноември (събота) от 18:00 ч. в Дома на киното – на тази прожекция ще присъстваме аз, Небойша и част от българския екип.

– 17 ноември (неделя) от 14:00 ч. в кино Одеон – отново ще сме там с Небойша.

– 20 ноември (сряда) от 19:00 ч. в Люмиер.

Ще се радвам да се видим с всички, които искат да преживеят филма с нас!

 KАТЯ ТРИЧКОВА – ПРЕДИ ПРЕМИЕРАТА В КАН 

Това е много важно, защото животът на късометражния филм зависи от разпространението му по фестивали. За съжаление кината, с малки изключения, не показват документални и късометражни филми, а и телевизиите обикновено не им дават екран.

Според мен този подход не е далновиден. Например на „Златна роза“ след прожекцията на Човекът, който не можеше повече да мълчи много от присъстващите споделиха, че изборът фестивалът да започне с късометражен филм е бил изключително подходящ. Важно е кината и телевизиите да предлагат програми около час – час и половина от късометражни игрални, документални и анимационни филми. Мога да споделя опита си от това лято – бях част от журито на Международния филмов фестивал в Сараево, където номинирахме късометражни филми, легитимни за Европейската филмова академия. Прожекциите бяха организирани в блокове и киносалоните бяха пълни, независимо от времето на прожекциите – било то в 12:00, 14:00 или 18:00 ч. Това може да бъде реализирано и в България. Още повече, че разполагаме с много интересни и качествени късометражни филми (игрални, документални и анимационни).

Интересът към този показ трябва да се култивира, да се възпита публиката, да се работи целенасочено в тази посока. Но нека поговорим и за друг наболял и актуален проблем във финансирането на българското кино – проблемът с непрекъснатото блокиране на сесии в Националния филмов център. Камен Калев беше първият, който подаде жалба и блокира сесията в началото на 2022 г. и сякаш отвори кутията на Пандора – оттогава това се случва постоянно. Казанът на българското кино „ври“ и много време вече сме в това неприятно за  всички положение.

Напоследък съм спряла да следя ситуацията, защото всичко това не говори добре за нашата професионална общност и средата, в която работим. Част от колегите критикуват съществуващата нормативна уредба и вярват, че по този начин ще докажат нейната неефективност. Това се превръща в една безкрайна игра на тенис на маса, като пинг-понг с наказателна бухалка на насъбраното недоволство, в която преки жертви са наши колеги и техните филмови проекти.  Като използвам думата „колеги“, нека се замислим – можем ли наистина да се дефинираме и припознаем като общност, обединена от общи принципи? И защо, когато същите правила, които колегите обжалват, водят до позитивен резултат и финансиране на други техни филмови проекти, тогава не се споменават недостатъците на законодателството? Това повдига въпроса: защитават ли се принципни позиции или става въпрос за стремеж да спечелиш на всяка цена?

Когато някой от нас не печели и решава да блокира сесията, не би ли било по-добре да се замисли какво въздействие има този акт? Разбирам, че всеки от нас вярва в правотата си, иска да защити своя проект, своя режисьор, но може ли да осъзнаем, че по този начин спираме създаването на няколко филма и възможността за работа на много хора? Нека се опитаме да приемем, че не винаги можем да бъдем печеливши. В цяла Европа съществуват конкурсни принципи за финансиране на кинопроекти, и недоволни има навсякъде. Понякога печелиш, понякога не. Лично аз не съм чувала за толкова значителен брой жалби и блокирани сесии. Много често ми се е случвало да кандидатствам по два или три пъти с един и същи проект, и въпреки че не е бил одобрен за финансиране, никога не ми е минавало през ума да блокирам печелившите проекти. Продължавала съм напред и съм се опитвала да намеря решение как да го реализирам, въпреки отказите. Да не забравяме, че един закон урежда по общ начин отношенията в дадена сфера. Няма как разпоредбите му да обхванат всеки  индивидуален случай или да удовлетворят очакванията на всеки отделен човек. Но когато има разписани правила, те трябва да се спазват. Още повече, че нашият филмов център разполага с много добра бюджетна рамка за финансиране на филми, особено в сравнение с филмовите фондове в региона и Централна Европа. Освен това, поне засега, надявам се и в бъдеще, нямаме политически натиск върху взимането на решения какви филми да бъдат финансирани за разлика от ситуацията в други държави в Европа. През 2023 г. Филмовият център е финансирал производството на 59 филма в различните категории. Когато добавим към тях и копродукциите (общо 16 – игрални и документални за 2023 г.)^[1], излиза, че сме сред държавите, които най-активно подкрепят филми и копродукции в региона. Ние, хора от индустрията, оценяваме като експерти проектите на свои колеги. С други думи, разполагаме с много благоприятни условия и пълна свобода да създаваме много филми. Но не го правим!

И не на последно място, колеги от общността имахме възможността активно да участваме в процесите по нормотворческа дейност, която по правило би трябвало да идва от администрацията. Това също е нещо, което приемаме за даденост, а не трябва, защото в малко администрации нещата се случват с толкова активно участие и силно влияние на заинтересованите страни. Законът за Филмовата индустрия и Правилникът за неговото прилагане не са съвършени, защото когато нещата се правят на парче (какъвто беше случаят и с последните промени в тях), има риск да възникнат проблеми. Участвах в работата на няколко работни групи по изготвянето на Правилника към Закона за филмовата индустрия. В последния момент се направиха поправки в проекта – и на ниво администрация, и на ниво Парламент, което доведе до редица неясноти и несъответствия в текстовете. Въпреки това мисля, че Законът и Правилникът в настоящия си вид създават по-конкурентна среда и повече възможности за работа, въпреки съществуващите недостатъци.

 KАТЯ TРИЧКОВА НА ФЕСТИВАЛА В ПРИЩИНА 

Наблюдавам още една тенденция, свързана с това не розово положение. Тези, които са блокирани в първите сесии и им е омръзнало да чакат (не се знае колко), подават пак проектите, за ново оценяване. Но има  допълнителен минус, инфлацията. Ако преди две години е било възможно да заснемеш филм с дадена сума, сега това е почти невъзможно. Разбирам колегите – проектът трябва да бъде реализиран навреме, но така се намалява шансът на тези, които тепърва кандидатстват. Струпват се още и още проекти, които, ако бяха минали,  щяха да осигурят работа на хората в киното и много повече създадени филми.

Ще си позволя една препратка към философията и по-конкретно към Хегел, който в основата на всяко развитие поставя диалектическите закони, сред които и принципът на преминаването на количествените натрупвания в качествени изменения. Извън сферата на философията, не е  добре един творец да чака по пет години, за да създаде следващия си филм. Възможно е… но далеч не е приемливо и е много притеснително. Дори на идейно ниво. След пет години авторите вероятно вече започват да преосмислят идеите си и да ги вълнуват други теми. Затова съм убедена в необходимостта от ясни и стриктни правила, които всички да спазват, както и от политика и визия за развитието на българската филмова индустрия. Сегашната ситуация е демотивираща и неконструктивна. Всичко, което правим, в крайна сметка ще се върне към нас като бумеранг. А бумерангът вече е хвърлен – въпрос на време е да се върне и да ни удари.

Споменахме в разговора зрителите. Няма как да не стигнем до служебната оценка. Там значението на зрителския успех е силно занижено на фона на фестивалните успехи.

Да, има дисбаланс. Наскоро режисьорът Виктор Божинов беше публикувал на страницата си във Фейсбук едни плакати на предстоящи за разпространение… не знам как да ги нарека, защото не мога да ги нарека филми. Уви, това е част от ефекта на хвърления бумеранг. Докато ние не правим филми, защото сме се самоблокирали, кината намират с какво да запълнят програмите си.

Но може би е резултат и от провежданата политика – служебната оценка фаворизира изключително фестивалните постижения и е вероятно режисьорите и продуцентите да са мотивирани да правят фестивални филми, без оглед на потенциалната българска аудитория. Особено ако искат следващия им филм да бъде реализиран с държавно финансиране.

Трудно ми е да си представя, че един режисьор би започнал проект с единствената цел да създаде филм за фестивали и да не иска да има публика. По-скоро истинската мотивация идва от потребността да бъде разказана история, която е значима за самия автор – нещо, което го докосва и вдъхновява. Когато един филм носи тази автентичност и е създаден с мисъл и емоция, фестивалната селекция е нещо положително. В същото време, когато български филм пътува по фестивали, той стига до много държави и зрители, които се докосват до българската кинематография и откриват, че България прави филми. Това е шанс за нашите филми да представят културата ни пред света. Липсата на интерес от страна на българската публика към българските филми, които постигат успехи в чужбина, според мен се дължи на далеч по-комплексни фактори, които не са свързани с фестивалните селекции. Те са свързани и с рекламата, която се прави на филма, и с възпитанието на публиката.

Разбира се, че никой няма да си каже: я сега да взема да направя един фестивален филм. Но съществува една т. нар. фестивална нормативност, с която малко или повече някои колеги се съобразяват. Никой не може да отрече, че фестивалните успехи са важни и позитивни, но не по-малко важна е националната ни аудитория. Много важно е да се работи и за българските зрители. Впрочем, има филми, които могат да се похвалят и с фестивални селекции, и с интереса на публиката. А тя все пак обича да гледа родни филми.

Имаме ярък пример напоследък: филмът Гунди – Легенда за любовта показва, че българският зрител иска да гледа български филми. Това е обнадеждаващо за всички нас, работещи в киноиндустрията.

Твърдо съм убедена, че зрителят трябва да се възпитава и култивира, защото често се създава празнина между фестивалните филми и онези, които с основание наричаме с изтъркалото се, но в случая вярно понятие чалга.

Действително, в момента наблюдаваме разцвет на хора, популярни в онлайн пространството, с хиляди последователи, които формират една „култура“, която всъщност не е никаква култура.

Не знам дали прочете интервюто на Деян Статулов^[2] с режисьора Станислав Тодоров – Роги. То като че ли се превърна в едно от най-популярните интервюта от рубриката на сп. КИНО „Българското кино: а сега накъде?“. Той казва, че съществува „клуб служебна оценка“. Вероятно това дразни всички, които не членуват в него. Оказва се, че недоволството срещу формирането и срещу изчисляването на служебната оценка в една или друга форма най-често е причина да се блокират сесии.

С отговора на този въпрос ще се наложи да вляза в задочен диалог със Станислав Тодоров – Роги . Разбирам неговото недоволство, но в позицията му има някои аспекти, които ме смущават. В интервюто си той твърди^[3] за съществуването на „елитен клуб“, чиито членове печелят финансиране за своите проекти единствено заради членството си в него, независимо от качествата на самия проект. Това твърдение е формалистично и неточно. Всички кандидатстващи филмови проекти подлежат на оценка от седем членна комисия от независими експерти от кинообщността и за да бъдат класирани, трябва да  са получили над 70 процента от общия брой точки. С други думи, всеки проект, който е получил финансиране, е оценен от комисията като художествена стойност и отговарящ на културните критерии, заложени в Закона за филмовата индустрия. Също така, омаловажавайки стойността и значението на служебната оценка, на практика той определя като нещо негативно подкрепата за филмови проекти, създавани от екипи, чиито предишни произведения са постигнали международно признание, зрителски успех или които имат професионален опит. Всички тези компоненти всъщност формират „служебната оценка“. Тази позиция наистина ме притеснява.

По нататък, той също така посочва, че повечето дебюти на талантливи режисьори остават без финансиране от НФЦ, което в контекста на интервюто внушава, че „клубът на служебната оценка“ пречи на дебютантите да получат подкрепа^[4]. Това обаче не съответства на реалността – при кандидатстване за дебютни проекти не се попълва карта за служебна оценка нито за режисьора, нито за продуцента. Т.е. тя няма никаква тежест и влияние при формирането на класирането на проектите. Лично аз мисля, че липсата на оценка на опита на продуцента е проблем, тъй като при дебютен проект е много, наистина много важно режисьорът да бъде подкрепен от продуцент с опит. Не съм запозната какъв е опитът на г-н Тодоров в копродуцирането на филми, но неговото твърдение в същото интервю, че участието в копродукция означава „че продуцентите не са поели риска да продуцират този филм, имат минимално участие, но трупат точки в служебната оценка“, показва ограничено разбиране на този процес. Копродукцията представлява истинско сътрудничество и споделяне на риска, а не само финансово участие. Като копродуценти, ние се включваме не само в етапите на обсъждане на сценарий и изграждане на финансова стратегия, но и участваме активно в ключовите решения, свързани с производството и осъществяването на филма – предоставяме обратна връзка относно снимките, преглеждаме и дискутираме различните версии на монтажа. Всички проблеми и рискове, които възникват по време на продукцията, са споделени от всички копродуценти. Имаме и отговорността да завършим филма в срок и по най-добрия възможен начин. Например, при късометражния филм Човекът, който не можеше повече да мълчи, хърватските делегирани продуценти, в знак на признание за значителния принос на всички копродуценти, решиха да ни дадат кредит като „продуценти“, а не „копродуценти“ – и то без да сме го изисквали.

Несъмнено е изключително важно да работим и като копродуценти, освен безценен опит, най-малкото това помага на нашата кинематография да стои стабилно и на европейската кино карта. Но предполагам, че става дума за случаите, в които сме миноритарни копродуценти, което е изравнено в служебната оценка с участието на основния продуцент. Вероятно това има предвид г-н Тодоров. Едно е сигурно – тълкуването на служебната оценка е основният мотив, с който се подават жалби. Гневът се поражда и от дисбаланса във формирането на оценката, както и от нейната тежест.

Примерът, който описах, е именно относно принципите на работа в миноритарните копродукции. Относно „служебната оценка“ бих задала въпроса: нима опитът на продуцента и на режисьора и техните признания и успехи не трябва да имат никакво значение?

Доколко знам, мотивите на много от недоволните колеги са, че настоящата служебна оценка е като абонамент за субсидия. Разбира се, че е важен екипът, който ще реализира даден проект, но факт е, че сме гледали добър филм на един режисьор, а след това няколко доста слаби. Изкуство е... в него гаранции рядко има. Основните възражения са, че на практика се получава (почти) затворен кръг, защото едни и същи хора получават шанса да снимат филми – тези, които имат висока служебна оценка се нареждат на първите места, дори да са имали значително по-ниска художествена оценка. Не казвам, че не трябва да има служебна оценка, но може би нейната тежест сега е твърде значима.

Нека, базирайки се на посочената по-горе статистика – финансиране на 59 филма за 2023 г., разгледаме данните и преценим дали кръгът наистина е толкова затворен, както се твърди. Важно е да се опираме на факти, а не на неясни твърдения. Когато учих режисура при Людмил Стайков, от него запомних една фраза: „От добър сценарий всеки може да направи приличен филм. Но само наистина талантливите режисьори могат да създадат добър филм от слаб сценарий“. Вярвам, че повечето колеги кандидатстват за финансиране с доста убедителни сценарии. Още веднъж подчертавам, че допустими за финансиране са само филмовите проекти, които получат необходимия брой точки и преминат културния тест, определен от Закона, така както го интерпретира всеки оценител. (Една слабост на системата за оценяване в България е, че оценителите не преминават предварително обучение за работата си.) В същото време, сценарият все пак е просто текст. Няма ли значение как този текст ще оживее на екран и кой стои зад реализацията му? Режисьорът, екипът, който го подкрепя и работи рамо до рамо с него, продуцентът. За мен това е от съществено значение. Екипът е решаващ фактор, и това е нещо, което се признава във филмовата практика в цяла Европа. Тези хора са работили усилено и са заслужили своите позиции. Всеки има право на мнение, включително и относно „служебната оценка“. Но за да получиш висока оценка, се изисква много труд. Някои ще кажат, че признанието на публиката не е достатъчно отчетено. Както казах в това отношение съществува дисбаланс. Когато говорим за дисбаланс, откривам такъв и в контекста на продуцентския опит, и е важно да разгледаме какво точно влагаме в понятието „опит на продуцента“.

 КАТЯ ТРИЧКОВА – ПРЕДСТАВЯНЕ НА CASE STUDY CINELIBRI, СНИМКА: © ТИХОМИРА КРУМОВА 

Но има режисьори и продуценти с много опит, но без други позитиви: без фестивали, без зрители, с минимален показ по кината и дори без телевизионни откупки. Нищо, освен усвояване на средства и произвеждане на негледаеми и негледани филми.

Да, опитът не би трябвало да се измерва само по количествени показатели. Аз, както и много други колеги, влагаме изключително много време и усилия в развитието на един проект. Инвестираме и средства – за кандидатстване, за преводи на чужди езици, за пътувания, за представяния на различни професионални форуми, за срещи с потенциални копродуценти. Прекарваме седмици наред в работа с режисьорите и сценаристите, защото целта ни е да извлечем най-доброто и да създадем условия режисьорът да разполага с най-добрите възможности за реализация. В същото време, докато ние развиваме и финансираме с месеци един проект, други колеги може да заснемат няколко филма, които обаче може никога да не видим на голям или малък екран. И така, количествено погледнато, този колега ще има повече опит от мен. Затова при служебната оценка при оценката на опита трябва да се подхожда много внимателно. Важно е да се намери добър баланс, но както казах, блокирането на сесии не е решението – от това никой не печели. Докато не проявим воля да се измъкнем от този „врящ казан“, нещата трудно ще се оправят. Никой не ни е виновен. Никой! Бих искала да подчертая, че изпитвам уважение към повечето си колеги. В нашата сфера има много интелигентни и почтени професионалисти, които от години, а не малка част от тях от десетилетия работят неуморно и всеотдайно. Професията на продуцента е изключително изтощителна и изисква стоицизъм и истинска любов към киното. Това е професия, в която успехът идва чрез постоянство и вяра в значимостта на киното като културен феномен. Мисля, че е крайно време да започнем да общуваме открито, дори когато имаме принципни различия. Да водим диалог, а не само монолози. Да започнем да функционираме като истинска общност. Това е изключително важно, особено в настоящия момент. Имаме право на избор: можем да продължаваме със същото вечно недоволство, или да намерим изход от ситуацията.

Нека разработим идеалния сценарий: представи си, че всички тези филми, блокирани от жалби, биват отблокирани. Ако не греша, са около 18. Представи си, че всеки прояви здрав разум и добра воля и оттегли жалбите си, и тези 18 филма се реализират. От тях дори само 2 да са страхотни, а 3 да са наистина много добри, това ще бъде стимул за други хора да създават още и още качествени филми. И, както и ти каза, тези хора няма да подават повторно същите проекти. Това би създало нова енергия и ще могат да кандидатстват нови екипи с нови идеи.

Между другото, тема за размисъл в тази посока би могло да е Решение на Върховен административен съд № 11316/22.10.24 по дело № 6927/2023, с което се потвърждава основателността на жалбата на „Уотърфронт филм“ ЕООД^[5] и това решение е окончателно.

В крайна сметка потърпевш от всичко това е самото българско кино и неговата (все още вярна) публика. Необходимо е малко повече смирение и воля за сътрудничество. Нека се издигнем над частните случаи и погледнем голямата картина в перспектива, отвъд близкия хоризонт.

Да си го пожелаем…

 

Бележки под линия:

^[1] Източник:https://www.nfc.bg/wp-content/uploads/2024/01/Fakti2024.pdf, стр.15. През 2022 г. са финансирани 73 филма: https://www.nfc.bg/wp-content/uploads/2024/01/danni2023.pdf.

^[2] https://spisaniekino.com/archive-kino/%D0%BE%D0%BA%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8-2024/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE-%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%B3%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D1%81%D1%8A%D1%81-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2-%E2%80%93-%D1%80%D0%BE%D0%B3%D0%B8.html.

^[3] Извадка от интервюто: „трябва да се намали влиянието на служебната оценка до минимум“.

^[4] Цитат от интервюто: „Има елитарност и тя е ясна: клубът е за избрани и трудно можеш да влезеш в него. Примерите са много – повечето силни дебюти на талантливи режисьори са без финансиране от НФЦ. Ако пробиеш, след това можеш да участваш в клуба, но трябва да следваш принципите и яростно да защитаваш да не влизат всякакви. Можем да го наречем „клуб на служебната оценка“. Останалите да го…“.

^[5] По казуса с филм на режисьора Камен Калев.