От години в списание Кино искаме да отдадем почит на актьора Кирил Варийски, но все ни убягваше формата, по която да го направим, защото той не беше обикновен актьор, а рядък талант – харизматичен, фанатично предан на професията, но беше и ярка, неординерна личност. Помогна ни книгата Уморих се (Кирил Варийски. Спомени, стихове, интервюта), съставители Елза Лалева и Георги Тошев. С Елза, съпруга на Кирил – драматург и режисьор, решихме, че ще използваме фрагменти от книгата, но и специално поканихме режисьорите Иглика Трифонова и Костадин Бонев, актьорът Христо Гърбов да споделят след толкова години вълнението, емоцията, че са били близки с този обаятелен и непреклонен човек, който щеше да бъде на седемдесет години. Повод за по-възрастните читатели да си го припомнят, а по-младите да го открият.
Кирил Варийски е роден в Пловдив през 1954 г. Завършва актьорско майсторство през 1980 г. Играе в театрите в Смолян, Пазарджик, Сатиричен театър, ТНА, НТ „Ив. Вазов“, Театър „199“ – София. Снима се в над трийсет български и чуждестранни филма, между които класиката на Владислав Икономов 24 часа дъжд (1982), Йо-хо-хо (1981, режисьор Зако Хеския), Борис 1 (1985, режисьор Борислав Шаралиев), Съдията (1986, режисьор Пламен Масларов), Бързо, акуратно, окончателно (1989, режисьор Михаил Мелтев).
КИРИЛ ВАРИЙСКИ ЗА СЕБЕ СИ
КОЙ СЪМ АЗ?
Преди можех да отговоря ясно на този въпрос, но сега съм объркан – в период на съзряване съм и избистряне... Искам да бъда честен спрямо работата си, спрямо хората около себе си, или ако не мога, то поне да не ги наранявам. Мисля, че това е вид егоцентризъм – правя го, защото искам и с мен да постъпват така. Радвам се на срещите си с мислещи хора, с неозлобени. Не обичам наивността, а доволството и самодоволството ме притесняват.
ТАЛАНТЪТ
Талантът (ако е такъв) не може да умре – той е сила, той е всичко. Според мен талант и характер са едно цяло. Не мога да приема, че съществуват талантливи безхарактерни хора. Струва ми се, че на Караян принадлежи мисълта, че талантът – това е способността да се изявиш! Точно характерът ти помага да избягаш от традиционалността в смисъла на лошото клише, от псевдооригиналността, от излишните странности, с една дума – от лошата театралност. За да се избяга от тези недостатъци, нужни са сила, увереност в себе си, амбиция да дадеш на партньорите цялата си енергия и умение точно на тази репетиция, точно за този спектакъл!
ПЪРВОКУРСНИК ВЪВ ВИТИЗ (НАТФИЗ)
ПО-ЛЕСНИ И ПО-ТРУДНИ РОЛИ
До всяка роля достигам с много труд. Често имам усещането, че се е получила едва на десетото или петнадесетото представление след премиерата. Опасявам се да не се приеме като поза, но аз наистина изисквам много от себе си. Приемете го като формула, като безкомпромисност.
ДИАЛОГЪТ РЕЖИСЬОР – АКТЬОР
Мисля, че е труден, бих казал невъзможен, когато режисьорът смята актьора просто за изпълнител и нищо повече, когато не зачита неговата интерпретация. Тогава няма общ език и творческа атмосфера. Това води до обезличаване на актьора, а то е страшно.
СТРЕМЕЖИ
Понякога хората поставят пред себе си някаква „свръхцел“ и я гонят цял живот, а накрая се оказва, че голямото щастие се състои в дребните нещица и радости, които те дори не са усетили, че изпитват, устремени напред. Ужасяващо е и когато се влагат всички усилия за достигането на тези късчета щастливи мигове – тогава не може да има успех в борбата за голямото. Аз се стремя във всяка част от работата си да откривам удоволствието, но не като бягство от действителността, а просто да го правя – затова сме на този свят и оттук идва вътрешното равновесие. Много често се мразя – за прибързаността си, за избухливостта. Аз съм по-краен човек и сред всичкото това нормално, което е около нас, се стремя да играя по-ярко, с повече лудост в хубавия смисъл на думата, да изобразявам нещата по-цветно. В това откривам хармонията за себе си. Много вярвам в красивото и се надявам, че все някой ден то ще се докосне до нас, но зная, че най-важното е да се опитваме сами да го постигнем, да го направим.
Но животът е толкова кратък… а може би това му е хубавото.
ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
Анна Топалджикова
Кирил Варийски не умееше да остане дори за кратко по средата, в покой, в неутралитет, в съзерцание. Не можеше да остане незабележим и ако се очакваше да бъде невзрачния, би се провалил, може би, за първи път. Винаги привличаше вниманието, ангажираше, изразяваше отношение. Дори привидната статичност нарушаваше с поглед или само с един кратък жест, с едва забележима промяна на мимиката на лицето, на ръката, на неконтролируемо подскачащия крак… винаги някаква дяволия, дори в намерението за хрисимо въздържание от каквато и да е различност, дори в опита за сливане с останалите, с пейзажа, с общоприетото… Беше индивидуалност. Беше себе си в крайността – независимо коя. На сцената можеше да преминава неусетно от ирония към поетичност, от цинизъм към силно и страстно отстояване. Беше еднакво въздействащ и Големият, и Малкият човек. Връщат се в спомена ми толкова различни, но всички така въздействащи и силни – обаятелният Меркуцио от „Ромео и Жулиета“, жонгльорът в демагогията – Дяволът от „Приказка за стълбата“ по Христо Смирненски, клоунадният „Крал Юбю“ на А. Жари, наглото съвременно превъплъщение на Бай Ганьо – Бодков от „Господин Балкански“ на Г. Данаилов, перверзният диктатор Нерон от „Нерон-суперзвезда“ от М. Хубай, студент, готов да взриви света заради истината и за любовта в „Максималистът“ от Ст. Стратиев. Беше музикален, артистичен, изобретателен както в централните роли като Архитектът в „Животът, макар и кратък“ от Ст. Стратиев, така и в малките роли като певецът солист на оркестъра в „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“ от Дарио Фо или Хилавият от „И на заранта те се събудиха“ от В. Шукшин. Беше интелигентен, мислеше над това, което прави, полагаше усилия, не се оставяше на вълните на дарбата. А беше надарен от природата, от бога, „свише“ – както и да го наречем – но повече, отколкото личността може да понесе. Не знам дали е така, но ми приличаше на онези персонажи от литературата, от драмата, от киното, които искат всичко от всички и от себе си и не се задоволяват с по-малко, но това се оказва непостижимо дори за измисления герой…
Крикор Азарян
Запомних го още от приемните изпити във ВИТИЗ. Провеждаше се ІV решителен кръг и комисията, макар и формално, накрая проверяваше общата култура на кандидатите. Някой от нас поиска от тях да назоват заглавия на пиеси от Шекспир. Както и сега става при подобни случаи, резултатите бяха плачевни. И когато един от професорите гневно изрази негодуванието си от тяхната неподготвеност, Варийски, който също беше в групата, която изпитвахме, започна да спори с професора, че не е прав, защото, първо, за това са виновни училищните програми и, второ, психически са толкова напрегнати и преуморени, че дори пиеси, които са чели и знаят, в момента не могат да се сетят и завърши с нещо подобно: „След всичко, което ви казах, сигурно няма да ме приемете във ВИТИЗ, но това е истината“. След завършване на Академията, дойде при мен и ме помоли да му помогна да го вземат в Пазарджишкия театър. Отиде там с група колеги и направиха интересни спектакли. Отново се заговори за театър в Пазарджик и когато ме назначиха главен режисьор в Сатирата, по мое настояване взехме четиримата млади актьори оттам, в това число и Кирчо. По този повод се пусна клюката, че съм превърнал Сатирата във филиал на Пазарджишкия театър. В пиесата на Станислав Стратиев „Гардеробът“, която поставяхме заедно с Маргарита Младенова, разпределихме Кирчо в главната роля. Не искам да навлизам в немного приятните подробности около процеса на работата ни, която и за него, а и за мен беше първа работа в този театър, но в паметта ми силно се е врязала една сцена, когато цялото натрупано напрежение избухна в див скандал. Както обикновено става, поводът беше толкова незначителен, че нито аз, нито Кирчо в началото разбрахме за какво става въпрос. Един от известните наши актьори, участник в спектакъла, по време на репетиция изпадна в криза и почна истерично да крещи срещу Кирчо, че не е никакъв актьор, че не може да общува с партньор на сцената, че докато той произнася монолога си, Кирчо не го гледа в очите… ей такива безумия. Всичките ми опити да го вразумя и да му обясня, че Кирчо прави точно това, което аз съм му поискал, останаха напразни. Принудих се да отменя репетицията. Кирчо избяга от сцената и когато го потърсих в гримьорната, го заварих да плаче неистово. Помня, че в желанието да го утеша, му говорих банални неща, макар и сам някога да съм ги изживявал драматично, че в софийските театри е така, че всеки млад актьор трябва в началото да преодолее известна враждебност на средата, че работата ни е битка, в която е важно да издържиш и т.н. След този случай имам чувството, че той стана по-затворен. Не искам от разказаното да излезе, че Кирчо стана жертва. Не, това не би било вярно. Той имаше сложен характер и просто не издържа. Може би, защото беше прекалено честолюбив, а и винаги е бил единак. Не знам, може би, несрещайки очакваната любов в работата, той реши да постигне целите си, а те бяха високи, в една еднолична борба, в която амбициите му се оказаха по-големи от възможностите да докажеш себе си в една система, в която доминираха принципите на колективните правила над индивидуалните.
В ПОСТАНОВКАТА НА КРИКОР АЗАРЯН И МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА МАКСИМАЛИСТЪТ ПО СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ (1984, САТИРИЧЕН ТЕАТЪР „АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ“)
Леон Даниел
Само две години работих с актьора Кирил Варийски – две роли за две години – и вече имах чувството, че съм намерил човека, с когото през следващото десетилетие ни чакат поне петнадесетина съвместни работи… Не би!… Много мръсен, много нелогичен и нелеп се оказа тоя сегмент от театралната история, който се падна на нас. При мен той игра в „Жестоки игри“ на Алексей Арбузов и в „Двоен креват за Адам и Ева“ на Никола Русев, изигра с блясък тази жизнелюбива енергия и непукизъм, с която младият мъж от края на седемдесетте години посрещаше заплювките на своето време, изигра с тънък усет великото умение учтиво да казваш твърдо „не“ на щедрите обещания, с които се предлагаше светло бъдеще на всички издържали заплювките… Готвех си го за новия герой, героя на „смутното време“ на 80-те… Не би!… Времето го отвя в Сатиричния театър да играе смешни роли на ефектни злодеи и абсурдни чудаци… Играеше ги добре, но жизнелюбивата му страст сигурно го е яла отвътре. Оставаше му само да пише стихове и да прави глупости. Господи, и стиховете му, и глупостите му – и те бяха на ниво. Такива като това опърничаво момче Кирчо Варийски твърдо доказват, че в България няма празно и в най-тежките времена.
ВЪВ ФИЛМА ЙО-ХО-ХО (1981, РЕЖИСЬОР ЗАКО ХЕСКИЯ)
Маргарита Младенова
Имам с него две паметни работни срещи през 80-те – в „Приказка за стълбата“ в Сатиричния театър и „Нека да е лято“ по Миряна Башева и музика на Стeфан Димитров в НДК. И тогава усещах, а днес още повече съзнавам рядкото удоволствие да работиш с такъв актьор. Рядкото чувство на пълнота – да изграждаш с Кирил Варийски. Беше вглъбен, с неспокоен и търсещ дух, изключително взискателен към себе си и към другите, невероятно категоричен в постигането.
Роден артист, но с едно специфично негово вълнение от работата на ума, което осветяваше силната му, екстатична природа. За мен той си остава един от малкото мислещи хора в нашите съсловия. При това с развити не за годините му мерки за театъра като изкуство, не просто като приложен занаят. Той поставяше представлението над всеки участник, процеса – над резултата, трупата – над егото, поетичния закон на цялото – над хрумките и ненужните игрички. Беше негласен актьорски лидер, но водеше отбора, не себе си. Въоръжаваше се грижливо и отдадено за всяка творческа експедиция и всеки път се преоткриваше като друг – нов и изненадващ – Кирил Варийски. По уникалното любопитство през правенето да открие това, което още не знае за себе си, Киро изпреварваше времето си. Бързо учеше текст, пееше прекрасно, през ритъма ловеше акцията, беше остроумен и отворен. Никога – аркашески размит, никога – „сега нещо не съм във форма, но утре…“. Знаеше, че репетицията е – какво се случва днес; представлението е събитие тук и сега.
Вероятно тази системна свръх интензивност, свръхмобилизация на силите е отмъщавала на здравето му. Опитвам се да изровя от паметта си някакъв прецедент – малък скандал, недоразумение помежду ни – и не откривам. Просто нямаше. Имаше – смислени разговори, интересни предложения от негова страна и придвижване към „ето го“, „това е“, „става“. Заедно. Имаше – неговото харизматично присъствие, свръхплътно екстатично вътрешно действие, често при аскетична външна графика. Имаше – дух на аргонавт в дисциплинирано тяло.
Имаше дарба да работи с хора. Студентите загубиха от неговото отсъствие. Той генерираше, произвеждаше особен въздух на сцената. Не беше просто актьор. Беше – не-мярка за артистизъм.
В РОЛЯТА НА ДЯВОЛА В ПОСТАНОВКАТА НА МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА (1985, САТИРИЧЕН ТЕАТЪР „АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ“)
Павел Павлов
На ръст не беше висок, но дарбата му го извисяваше. А в киното няма категории като „нисък“ и „висок“ в прекия смисъл на думата. Там всичко е въпрос на ракурс. Бях го оценил, преди да го познавам. Търсех повод да „кръстосаме шпаги“. И нали всичко идва тъкмо на време и за оня, който умее да чака, случаят не закъснява. А той – случаят – беше благодатен. Предложиха ми хубав сценарий, събрах „цялото актьорско войнство“ и което за актьорите е най-важно – отличен оператор. Ретрофилм. Любовна история с криминална окраска. Привидностите на светската съдебна среда и същностите на горските хора. Така се казваше и филмът – Горски хора. Героят на Кирил Варийски – млад стажант в следствието, беше доста различен от образите, изиграни до този ден. И той се навлече в кожата му така, че вече трудно можеш да си представиш друг изпълнител на тази роля. Той беше много въодушевен, защото повечето епизоди бяха с Невена Коканова и Наум Шопов. Варийски си беше завършен майстор, но не спираше „да краде“ занаята като чирак от двамата си именити партньори. Порази ме умението му да слуша и гледа. Може би затова и ответните му реакции биваха толкова правдиви. Не бих казал, че доверчиво разтвори своята „черупка“. Имах чувството, че дълго време ме изучаваше. Но накрая доверието възтържествува и пътят стана проходим. Варийски беше колкото интелигентен, толкова и взискателен. Никога не оспорваше предложенията на режисурата, но задаваше множество въпроси. Моите отговори винаги клоняха към съпоставкатата на двата централни образа – неговият стажант Младенов и човекът от гората Слав – Иван Иванов. Случи се така, че Наум Шопов заболя по време на снимки. Блъсках си главата как да заснема един труден епизод, защото на Коканова предстоеше друг филм. Варийски дойде като спасително „легато“. Беше разпитът на обвинената в убийство ханджийка Велика – Невена Коканова. Заснехме репликата на Невена, а когато Наум Шопов оздравя – неговите реплики. Всичко минаваше през слушането и погледите на Кирил Варийски. Ушите и очите му станаха камертон на епизода, а неговите приплъзвания от следователя към обвиняемата – същинско „легато“. Тук му е мястото да отбележа, че той беше много музикален. В епизода с имения ден на председателя на съда – Андрей Чапразов, той трябваше да изпълни на флейта ария из операта „Орфей и Евридика“ от Глук. Не беше лесна задача. Дори не разбрах, улисан в снимките, как успя да имитира свирнята до такава безобидна имитация, че колегите му се изненадаха, че така добре свири на флейта. „Добре имитирам“ – усмихваше се доволен Варийски. Реших да използвам докрай умението му случващото се на екрана да минава през неговия поглед. Така реших и сцената със свиждането в ареста. Той беше свидетелят на зрителите. И бе толкова правдив, колкото е дълбока бездната на корумпираното правосъдие и нравствеността на горските хора.
Пламен Марков
Киро беше един от най-страстните хора, които познавам. Той се хвърляше в бездните със сладострастието на герой на Достоевски. Странно е, че не игра този автор. Няма да забравя как лениво идваше на репетиция, как отмърморваше в кафето колко не му се репетира днес, колко снощи… и т.н., как също лениво като тигър потегляше към сцената и каква експлозия беше неговият начин на репетиране. Другите, които след приказките в кафенето се мъкнеха също към сцената, зяпваха и така и не можеха да го догонят. Прахта на сцената предизвикваше у него като че ли химическа реакция, той репетираше, както и играеше – изключително всеотдайно, изключително страстно. Той гореше на сцената! И изгоря…
Явно не успя да насочи пожара, който сам разпали у себе си! Не съм човек, който може да каже добро ли беше това или лошо. Нашите недостатъци са продължение на неговите качества. Киро изживя своя си живот по своя си начин, но в отпечатъка на огромното отчаяние на нашето време. Може би като негов най-чувствителен камертон.
КИРИЛ ВАРИЙСКИ В РОЛЯТА НА ХИЛАВИЯТ В ПОСТАНОВКАТА НА ПЛАМЕН МАРКОВ А НА СУТРИНТА ТЕ СЕ СЪБУДИХА ПО РАЗКАЗИ НА ВАСИЛИЙ ШУКШИН (1989, САТИРИЧЕН ТЕАТЪР „АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ“)
Костадин Бонев
В началото на 70-те години, в театралната трупа към Икономическия институт, където бях студент, решихме да поставим пиесата на Бертолт Брехт „Швейк през Втората Световна война“. В ония години, всеки институт си имаше театрална трупа. Плюс „Студентина“ и театъра на Пантелей Пантелеев към Студентския дом.
Та, захванахме се ние със сатирата на Брехт, но нищо смислено не се получаваше. Всички момчета се изредихме да се пробваме в ролята на Швейк, но резултатът неизменно беше един и същ. В трупата нямахме Швейк. Режисьор беше Сава Димитров, тогава студент в класа на Моис Бениеш. И един ден в репетиционната цъфнаха две момчета от Френската гимназия. Единият беше Иван Черкелов. Вторият беше Кирил Варийски. Искаха да участват. Кирчо като Швейк беше безапелационен – безумно смешен, а иронията му беше толкова ярка и заразителна! Днес се чудя от къде се вземаше в това момче, почти дете, толкова зрелост и мярка!
И „Швейк“ полетя! Направихме спектакъл около час, а премиерата му беше в Пловдив, на годишния преглед на Студентските театри. Отидохме нафукани, със значки, на които бяхме изписали: „Брех не, ами Брехт!“. Кирил Варийски обра овациите. Показахме спектакъла и в София. И енергията ни беше до там. Дойде лятото и се разпръснахме. Есента се върнах в трупата на Студентския дом, а Кирил Варийски замина за казармата. Две години по-късно се появи в спектакъла на Софийския университет „Любов необяснима“ по Недялко Йорданов. И отново накара общността да заговори за него. После се случи най-логичното – Кирил Варийски акостира в тогавашния ВИТИЗ, в класа на Сашо Стоянов. И понеже беше не само талантлив, но и красавец, момичетата се избиваха за него. Той избра най-красивата – куклената актриса и режисьорка Елза Лалева.
Завършихме едновременно, но аз вече работех като първи асистент режисьор в Студия „Екран“. Неизменно вземах Кирчо за епизодични роли във филми, които вече никой не помни. Чу се за него, когато направи няколко запомнящи се роли в Пазарджишкия театър. Но той вече беше звезда, защото влетя с шут в киното с филма на Зако Хеския Йо-хо-хо. А е бил само на двайсет и шест години! Йо-хо-хо и 24 часа дъжд са филмите, с които Кирил Варийски остави златна следа в българското кино. Той направи роли на световно ниво. За малко повече от две години.
По-късно, през 90-те, се виждахме от време на време, по-скоро случайно. Сарказмът му за случващото се около нас доминираше над всичко останало. И усещането за огромна неудовлетвореност. Нищо в света, който ни заобикаляше, не му беше по мярка. Той беше останал сам с огромния си талант и нямаше какво да прави с него. Тогава се появиха стиховете му – нагарчащо талантливи и тревожни. Мисля си, че тези стихове бяха вид терапия за него.
* * *
Годините минават. Кирчо лежи в мъничък гроб на Централните гробища. Наблизо е жена ми. И толкова други приятели, отишли си без време. Наскоро гледах Йо-хо-хо отново в кинозала. И когато видях блесналата му усмивка, отразена в очите на малкия Вики Чучков, разбрах, че нищо друго няма значение. И че талантът не умира. Той има способността да се възпроизвежда. Неподвластен е на времето. Защото талантът е перпетуум мобилето, което задвижва доброто в нашия объркан свят. И го прави неумиращо.
КАТО АРХИТЕКТЪТ В ПОСТАНОВКАТА НА ЗДРАВКО МИТКОВ ЖИВОТЪТ МАКАР И КРАТЪК ОТ СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ (1986, САТИРИЧЕН ТЕАТЪР „АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ“)
Иглика Трифонова
С Кирето ме запозна Иван Черкелов, когато бяхме първи курс във ВИТИЗ. Той вече завършваше и ходихме да го гледаме в изпитни работи. Винаги ме вълнуваше играта му. Имаше една особена концентрация и нещо негово си – сякаш внезапно те „напада“ и не можеш да гледаш нищо друго на сцената. Имаше и вродения талант да въздейства. Иван го нарече „актьор острие“ и мисля, че това беше най-вярното кратко описание за Кирил.
След един такъв изпит, в по-широк кръг студенти, когато вълнението е още силно, възбудата е голяма и похвалите не се пестят, Кирил заговори. Хладнокръвието и самоиронията, с които анализира представянето на колегите си и особено своето, силно ме впечатлиха. Беше зрял и безкомпромисен. Тогава си казах, че искам и аз да присъствам по този начин в изкуството, и той ми стана много близък, без да си разменим и дума.
След няколко години пътищата ни се пресякоха. Те репетираха и изиграха няколко представления с Ицо (актьорът Христо Гърбов и мой съпруг) в Сатиричния театър. Много харесвах работата им в „А на заранта те се събудиха“ – по Шукшин, режисьор Пламен Марков, и особено в „Сирано дьо Бержерак“ (Едмон Ростан) на Теди Москов. Бяха дръзки, ярки, запомнящи се. Всичко предстоеше за тях. В разговорите ни около репетициите и след премиерите ние се опознахме. Започнах да усещам и проумявам колко чувствителен, даже чуплив е този на пръв поглед монолитен актьор. Неговата остра интелигентност, бързият му ум и „високото било“, към което се стремеше в професията, бяха и неговото лично изпитание. Не можеше да понася маргинални разговори, зле прикритата неискреност, баналните тези. Понякога вдъхновено спореше, понякога си тръгваше…
През 1989 г. Киро и Ицо се снимаха във филма Комитски времена – режисьор Николай Акимов. По време на снимките в град Троян съпругата му, уважаваният куклен режисьор Елза Лалева, и аз, заедно с децата ни, ги придружавахме. Бяхме непрекъснато заедно и много се харесвахме. Тогава семейство Варийски ме поканиха да стана кръстница на дъщеря им Лора. Беше истинска чест за мен и беше много вълнуващо. Кирето се появи на кръщенето в комитските си дрехи от филма. Имаме чудесна снимка от този момент. Когато ритуалът свърши, всеки прегърна всеки. Спомням си го като днес. Кирето ми каза, че е щастлив, че талантлив човек е кръстил детето му. Не посмях да кажа нищо. Та аз още не бях заснела нито един филм. Това беше толкова негово – дълбоко доверие и човешка щедрост. Винаги ще съм благодарна. Питала съм се през годините, в които Кирето вече го нямаше, щеше ли да хареса филмите ми? Не знам. Говорила съм си мислено с него. Едно е сигурно – истински съжалявам, че не можах да работя с него. Представяла съм си го за някои от ролите.
В ГРИМЬОРНАТА НА САТИРИЧНИЯ ТЕАТЪР
Христо Гърбов
Често си спомням за Киро Варийски. И то не е точно спомен. Той идва в сънищата ми, в мислите ми без предупреждение, без да попита може ли. Направо със същественото. Казва директно дали те харесва, дали те обича, или пък не. Такъв беше и в ролите си, и в живота си! Изключително страстен! Изразите, с които си служеше, бяха преживени и идваха от дълбоко. Затова беше толкова вълнуващ. Плакал съм, като го гледах в ролята на болния актьор от филма Йо-хо-хо. Той не разговаряше с теб, той ти казваше какво мисли и какво е преживял. Не обичаше да „дъвчем“ едно и също дълго време. Много обичаше дъщеря си Лора и жена си Елза. Така си отиде, без да попита никого дали да остане, дали ни е нужен? Така реши и ни напусна…
Кире, обичам те, където и да си…
КАТО МАРИНСКИ ВЪВ ФИЛМА 24 ЧАСА ДЪЖД (1982, РЕЖИСЬОР ВЛАДИСЛАВ ИКОНОМОВ)
