ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
РАЗГОВАРЯ С МИРА СТАЛЕВА, ФЕСТИВАЛЕН ПРОГРАМАТОР, ПРОДУЦЕНТ, ДИСТРИБУТОР
ДА ИМА ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ МЕЖДУ ХОРАТА В КИНООБЩНОСТТА НИ
Мира Сталева е едно най-разпознаваемите български имена в света на киното, имам предвид и в международен мащаб. Занимава се с различни дейности в сферата на седмото изкуство – фестивален програматор, продуцент, дистрибутор, член в Борда на Европейската филмова академия и на Борда на световната асоциация на арт хаус киносалоните (CICAE), експерт към трейнинг програми като EAVE, MIDPOINT и Пазара в Кан – Cannes Marche/Producers Network, програма Медиа, Еuropa Distribution, Europa Cinemas, член на жури по престижни фестивали като Кан, Венеция, Сан Себастиан, Чикаго и др. Емблематична е нейната роля в София Мийтингс – професионалния пазар за копродукции, на която е директор, както и работата ѝ като изпълнителен директор на международния кинофестивал София Филм Фест.
Мира, ти познаваш отлично българското кино и имаш детайлен поглед върху онова, което се случва, както у нас, така и в Европа. Как ти изглежда българската кинообщност в настоящия момент? На мен ми прилича на буре с барут… готови сме да гръмнем във всеки момент. А като оръжие на всички недоволства е масовата практика с блокирането на сесии.
Според мен не трябва да се фокусираме върху този проблем, защото той е следствие, а не е причина. Следствие е на административни актове, които го позволяват и е следствие на това, че Законът, който влезе в сила, фактически не беше довършен, не бяха изпипани детайлите. Този Закон поражда редица недоразумения и като резултат – недоволства. Да анализираме психологическите процеси, които водят до онова, което се случва, не е наша работа и излиза от територията на киното и неговото финансиране. След като има възможност да се случва блокирането на сесии, то се случва. Интересни са казусите, кой за какво и кого съди, този пинг-понг, но това пак можем да си го обясним с вратичката, която очевидно съществува и го позволява. За мен цялата система страда от това, че липсват експерти и че се размива отговорността. Трябва визия, която да бъде последвана от стратегия. А настоящите експертни комисии не обсъждат проектите. Те дават оценки, които се сумират автоматично. Това за мен е пълен абсурд, когато се говори за изкуство. Не се представят проектите от авторите, не се обсъжда визията. При тези обстоятелства няма как системата да работи добре. Трябва да има работещ Национален съвет за кино, който да конструира тази визия, да има стратегия, която да се следва, да се отговори на въпроса какво искаме за българското кино, къде искаме да сме след пет години например. Добре ще е да има и съвет от експерти към Министерство на Културата. Друго много важно нещо, на което искам да се спра, е дистрибуцията и показа на филми. Световен проблем в момента е, че има изключително много пари в продуцирането на филми, но много малко средства за дистрибуцията и за развитието на публиката. Дистрибуцията страда, защото не се развива публиката и ако върху това не се мисли, не се балансира, няма как да се подобрят нещата. Мога да дам за пример с какви пари се финансира проект у нас и с какви пари се финансира фестивал като СФФ, който застава зад творците, показва нови гласове, артистични, некомерсиални. За проект за филм се дават над 1 милион лева, а за голям некомерсиален фестивал се дават в пъти по-малко. Фестивалът е също толкова тежка продукция, която реално като цел, смисъл и като общо въздействие е много значима. Важна е подкрепата за всеки фестивал, но най-вече за тези, които залагат не на комерсиални заглавия, а на подкрепа на независимите творци. Затова трябва да има и класификация на фестивалите, която се прави от експертен съвет.
За София Филм Фест е от съществено значение, че каните много доказани специалисти от областта на киното в София. Това е важно за цялата общност.
Да, и хората, които идват тук, и културният диалог, който се създава около СФФ и София Мийтингс, са важни. Искам да напомня, че от тук са тръгнали звезди като Кристи Пую, Раду Жуде, Кристи Мунджиу, Корнел Мундруцо, Лили Хорват и Лени Ейбрахамсън, които бяха с проекти на София Мийтингс още когато никой не ги познаваше, също така София Мийтингс е ключов фактор за развитие на българската филмова индустрия и таланти. Няма да изброявам имена, но всички български режисьори и продуценти с успешни проекти зад граница, а и на наша територия в последните двадесет и две години, са били част от СМ или с проект, или с Works in Progress. СМ промотира българския талант навсякъде по света, а също промотира и данъчните облекчения на всички големи форуми за аудиовизуална индустрия – Пазара в Кан, Берлинале Копродукционен Пазар, Синемарт, Локарно Про, Сан Себастиан Про и много други професионални събития. И ако за момент загърбим финансовите проблеми, искам да върна разговора към експертизата ни. Със сигурност може да се намери решение. Трябва да се подготвят експерти. Експерт не е всеки, който е правил филми, без ни най-малко да подценявам това и свалям шапка на всички, които го правят, защото никак не е лесно. Експертизата идва и от познаване на други системи и контексти, в които се прави кино, финансира се и се ориентира към пазари – малки или с голям търговски потенциал.
В момента в Правилника на практика пише, че експерт е тъкмо този, който е правил филми.
Така влезе в Правилника, да. За мен обаче експертността остава голям проблем – какво се разбира под тази дума?! Ако разпознаем експерти и ги развием, а също поканим от чужбина, ще може да създадем работеща система. Формулирах и другия голям проблем, липсата на визия за разпространение, пазари и за развитието на публиката.
Мисля, че това е фатално! Буквално фатално! С малки изключения от хора, които в борбата си приличат на Дон Кихот, може да се каже, че публиката е изоставена…
Не трябва да се примиряваме с малкото, а трябва като общност да искаме стандарт, който да обслужва развитието на българската филмова индустрия, за да може тя да е на световно ниво. От друга страна, с чувство на радост и гордост мога да кажа, че българските филми пътуват и се показват на някои от най-големите фестивали, т.е. разпознаваеми са. Но няма организирана промоция, няма база. Например френската организация Unifrance, която се занимава с промотиране на френските филми във Франция и в чужбина, има над десет милиона евро годишен бюджет. Промоцията е нещо, което не трябва да се подценява, защото най-големите фестивали, от които зависят бъдещите пазари на един филм, обикновено не селектират филми вследствие на чиста случайност. Например какво се случи с Румънската нова вълна – когато се появиха Пую и Мунджиу, веднага се направи Romanian Film Promotion и тази организация започна да действа – с дипломация, с експертиза, базирана на познаване на пазари и познаване на селекционери и политики. Различните фестивали имат различни политики.
Има ли в България подготвени хора за подобна работа?
Хора се подготвят, ще се научат. Това е задължително. Както е задължително да има данъчни облекчения. Това е нещо, което трябва да се промотира навън целенасочено, защото ако го погледнем като икономически инструмент, то привлича инвестиции. Стъпка по стъпка трябва да обединим усилията си, за да създадем работеща индустрия, която е част от световния културен процес. Ще ми се да се спрем и на образованието по кино. Трябва режисьорите да се сравняват не само със своите български колеги, а със световни имена. И въпросът не е до пари, а до желание и любопитство. На СФФ и София Мийтингс каним водещи експерти от цял свят и имаме редица образователни модули, но ние не сме образователна институция, това е допълнителна програма. Трябва висшите училища по изкуство и кино да помислят за отваряне към света. Тук например още не се говори за VR, Immersive reality, Трансмедия, а това отдавна вече е част от аудиовизията по света. У нас това не съществува като думичка дори. Има творци, които експериментират, но няма разпознаване на формата и фондове. Априори ние вече сме изостанали.
Караме се и си избождаме очите за служебни оценки например, а онова, което ти казваш, отдалечава погледа и се вижда картинка, която повдига много въпроси от друго естество.
Така е. Но ако се върнем към оптимистичния тон и погледнем към българските артисти – те имат потенциал. Нито един не прилича на другия и това е хубаво. Всеки има разпознаваем почерк. И тези наши творци имат нужда от адекватна среда и подкрепа.
Но тук нямаме вълна като Румънската.
Нямаме, защото вълните се и насочват, и се създават условия за „интерференция“. В Румънската вълна имаше наистина много силни филми, те продължават да се правят и днес, но повечето в началото много си приличаха. Виждаше се почеркът на един майстор по сценарно писане, и въпреки че сценариите бяха добри, това си личеше. Нашите режисьори правят различни филми и това е добре, отново казвам, но те трябва да получат подкрепа, каквато има в другите държави, за да могат да стъпят по-масово на фестивали, защото става дума и за пазари. Фестивалът е и пазар всъщност. В днешно време става все по-трудно за един филм да бъде селектиран на реномирани фестивали, защото се произвеждат адски много филми. Тази тенденция тръгна от ковид времето и още не може да се балансира. Сериозна част от произведените филми в Европа не достигат до повече от 1000 зрители, защото те не се показват никъде – нито по фестивали, нито в нормална дистрибуция. В България е още по-зле.
Смайващо е, че и в Европа е така.
В момента в цял свят тенденцията е такава. Извън страните с публично финансиране, където е малко по-различно, защото винаги мотивацията да направиш филм е свързана с това да докажеш на инвеститорите, че си е заслужавало. Това, което е интересно за България е, че българите не гледат много български филми, но те не гледат и европейски. Връзката със зрителите е прекъснала отдавна, може би преди повече от двайсет години, когато загубихме киносалоните. Дори Литва, Латвия и Естония показват много по-добри резултати в киносалоните за европейски филми.
Някои от европейските филми там са блокбастърс. Например филмът Квадратът (2017, реж. Р. Йостлунд), който в България премина при тотална липса на интерес и то при положение, че е силен, умен, добре направен и смешен.
Българските филми се гледат главно, когато са комедии, имат потенциала да звучат патриотично или участват супер известни лица. Малко филми извън този спектър имат сериозен зрителски успех у нас. В този смисъл е абсолютно наложително да се вложат усилия в онова, за което ти говориш – разпространение и показ. Няма да е лесно, нито ще е бързо, но е необходимо.
Гунди, легенда за любовта (2024, реж. Д. Димитров) показва, че зрителите се интересуват от българските филми, когато е избрана тема с потенциал и е свършена сериозна работа по дистрибуцията на филма.
Гунди е национален герой, икона. Той сам по себе си е феномен, обречен да предизвиква изключително страстна реакция. Не мисля, че с филм за друга личност от историята на България това ще се повтори. Нито с каквато и да било друга тема.
Гунди е национална тема, а и отговаря на динамиките на времето, на нашето настояще, което има нужда от герои. Има нужда от комерсиални български филми. Но за да се разберат и по-малките, и драматични филми, трябва да се развива публиката, а може би трябва и българските сценаристи и режисьори някак да вкарат повече светлина във филмите си. Защото когато говорим за българския народ като общност, трябва да си дадем сметка, че не всички живеят в добри условия. Искам да кажа, че когато имаш една уморена публика, трябва да има светлина във филмите. Преобладаването на тежки социални драми по най-големите фестивали напоследък се превръща в проблем и за самите фестивали. В Кан, Венеция и Берлин дори социалните драми намират място сред селектираните филми, само ако са много добри. Разбира се, има и изключения!
Факт е, че в България 80-90% от проектите, получили субсидия от НФЦ, са социални драми.
Трябва пълна свобода за историите, които артистите искат да разкажат на публиката! Но пак стигаме до визията и експертността – коя е добрата история и талантът зад нея. Това е процес, който тръгва от филмовите училища и се развива като тема в обществото.
Не мога да не включа в разговора темата, която е на сърцето ми. Нещата, които казваш, са абсолютно верни за игралното кино, но когато говорим за разпространение и показ на документално кино, там нещата са буквално трагични.
Не съществува разпространение и показ на документално кино в България. Обикновено има една премиера, която се финансира от продуцента и това е кариерата на документалния филм в най-честия случай. Пълен абсурд.
Документалното кино не е атрактивно за киносалоните, не е атрактивно и за публиката.
Кината по моловете са комерсиални храмове. Проблемът е, че нямаме други киносалони. Нямаме достатъчно киносалони дори в София, а ако излезем извън нея, положението е много тежко.
Ценя усилията на колегите от кината извън моловете, но се усеща огромната нужда от повече салони. Те са „затрупани“ с качествени заглавия на европейски филми, с филми от редица фестивали и не остава място за документалните филми. Права си, няма достатъчно киносалони!
Ако има достатъчно желание, ще се намерят начини да се показва документално кино, но това трябва да е подпомогнато от държавата, защото публиката не е научена да гледа документални филми. Ние затова създадохме документалния конкурс на СФФ, защото се правят чудесни световни и български документални филми, които българската публика няма как да види. Затова с Борис Десподов и Андрей Паунов подехме идеята за документален конкурс преди петнайсет години.
Публиката трябва да бъде възпитавана.
Киното е език и той се учи и се развива. В този смисъл е важно да се обърне внимание и на детското кино! Трябва да си има специална секция за това кино. Задължителна е според мен.
От няколко години НФЦ обявява детски сесии, но не зная дали има дори една, която да не е блокирана.
То е до зрялост на филмовата общност и очевидно трябва да се израсне от този период. Общността ни е много разпокъсана и няма ценности, които да ни обединяват. Но някой трябва да поеме и отговорност. Когато се създава визия и се налага, това е и отговорност. Изграждането на работеща система трябва да почива на експертност и не е нужно да откриваме топлата вода, тя е открита вече. Няма как да се отчита мнението на всички в професионалните кръгове. Няма как всички да седнем в Министерство на Културата и НФЦ. Но кои избираме да заседават там, е и част от нашата отговорност като професионалисти.
Другото, което бих коментирала, пак е свързано със зрелостта ни като общност. И то е: а дали гледаме филмите на другите?
По мои наблюдения, за съжаление, малко гледаме филмите на колегите си.
И моите впечатления са такива. Няма нищо задължително в този процес, а респект към работата на колеги. Този респект води и до ориентация какво се случва в света на киното, в национален и световен план.
Трябва да се поработи върху функцията, заради която са създадени тези фестивали. Казвам това, отчитайки усилията от страна на НФЦ, на които също на им е лесно. Мисля, че трябва да има две посоки на промоция на българските филми. За българската публика е едната, втората е за публиката извън България – съвсем планирано да се промотират българските филми. ТВ сериите в момента са бум в световен мащаб, трябва и тук да се развиват. Копродукциите при телевизионните сериали също са много важни. Радващо е, че имаме продуценти, които намират начин да правят копродукции, но би било добре телевизионният бранш да предлага по-високи стандарти и да е отворен към копродукции. Ето, оказва се, че има много неща за правене и колкото по-бързо осъзнаем, че това е собствената ни градина, собствения ни двор, толкова по-бързо ще започнем да берем плодове. Трябва да имаме предвид, че когато говорим за публично финансиране, то в Европа е създадено, за да подкрепя творби, които биха имали трудна комерсиална реализация. Това е по европейските закони. Има филми, които не могат да станат любими на масовата публика, но трябва да ги има. Да, може да се измисли и схема, която да подпомага проекти с комерсиален потенциал, и в това няма нищо лошо, има го и в много други държави, но после те връщат парите.
Има инициативи в публичното пространство точно това да се промени… Държавните субсидии да се насочат основно към комерсиалните проекти.
Да. И се питам защо няма реакция от институциите. Трябва да се напомни, че априори Законът подкрепя проекти с артистична стойност, потенциал за комерсиален успех не означава, че няма артистична стойност, но означава, че филмът ще може да събере средствата или част от средствата за създаването си от продажби. Експертността на художествените комисии, които оценяват проекти, трябва да е насочена към разпознаване на таланта, разпознаването на потенциала на нашите творци.
Трябва да се създаде и класификация на фестивалите, за което говорим поне от петнайсет години, но още няма такава. А това е помощен инструмент за институциите.
Имаш предвид националните кинофестивали?
Да, те трябва да са с национално, с регионално или с международно значение и въздействие, което е базирано на некомерсиалните гласове в киното. Всички фестивали трябва да се класифицират.
Опитвам се в заключение да анализирам: административна база, която подлежи на пренареждане. Промоция, разпространение, показ – върху това трябва да се работи. Кинообразование – да влезе в училищата. Промоцията не е мръсна дума, а е инструмент, за да може да достигат българските филми до повече публики. Би ми се искало също така да се гледа общото, а не само личния интерес и да има взаимно уважение между хората в кинообщността ни. Можем да се учим от добрите практики по света. София Филм Фест и София Мийтингс започват и ето повод да празнуваме Киното!
