ЛЮДМИЛА ДЯКОВА

 

Сигурно не всички обичат Берлин през зимата. Мнозина от жителите му предпочитат през този сезон Канарските острови, Тенерифе, Куба, Мексико или Бразилия. А аз обичам зимния Берлин: слънчев и мразовит, мрачен и дъждовен, или макар и по-рядко, снежен и притихнал като в Коледен филм. Разбира се, сантиментът ми е преди всичко заради провеждащото се през февруари Берлинале, което посещавам повече от трийсет години. В началото тичах от зала в зала, гледах по пет филма на ден. Участвала съм и в журита на ФИПРЕССИ, но през последните години следя само официалния конкурс. Въпреки че в другите секции, вече повече от десет, може да има и по-интересни филми. Нали човек винаги си мисли, че е по-интересно там, където не е (справка – анимационният филм Корабът, (1980), режисьори Анри Кулев, Николай Тодоров).

 ЧЕРВЕНИЯТ КИЛИМ НА ЮБИЛЕЙНОТО 75 ИЗДАНИЕ НА БЕРЛИНАЛЕ 

Юбилейното 75^-то Берлинале е с ново ръководство и с нов директор – американката Триша Тътъл, която идва с опита си от ръководството на Лондонския филмов фестивал: „Голяма радост за 75^-то Берлинале е интересът на публика и експерти към многобройните филми. По време на фестивала имаме над 1000 прожекции, филми с различни гледни точки към изкуството и към света като цяло. Киното може да предложи толкова голямо удоволствие – игра, чудо и мечтание, но също и размисъл, запомняне и съпротива“.

Важно е да се отбележи, че тази година Златна камера бе връчена не на режисьор или оператор, а на артистичния директор на Deutsche Kinemathek д-р Райнер Ротер, който е и ръководител на Ретроспективата на Берлинале, както и на Berlinale Classics .  

 РАЙНЕР РОТЕР С НАГРАДАТА ЗЛАТНА КАМЕРА 

Златна камера се присъжда от 1986 г. на личности, които имат специален принос към киното. Камерата се състои от 128 части и е прототип на истинска филмова камера, изработена е от дюселдорфския златар Георг Хорнеман. Както споменах в предишния брой, председател на журито бе американският режисьор, сценарист и продуцент Тод Хайнс, а почетна Златна мечка за цялостно творчество бе връчена на британската актриса Тилда Суинтън, която в благодарствената си реч заяви и категоричната си гражданска позиция: „Масовите убийства, организирани от държави, разрешени в международен мащаб, в момента тероризират не една част от нашия свят“.     

 ТИЛДА СУИНТЪН С НАГРАДАТА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО 

Метафоричен отговор на нейните думи дава избраният за Специалната гала на откриването филм Светлината на Том Тиквер, за който Триша Тътъл казва: „Още щом видяхме Светлината, знаехме, че искаме да открие 75^-то Берлинале. Том Тиквер намира красотата и радостта в нашия често раздробен и изпълнен с предизвикателства свят и магически улавя същността на съвременния ни живот на екрана“.

 РЕЖИСЬОРЪТ ТОМ ТИКВЕР 

Филмът не само улавя, но и въвлича зрителя в цялата истеричност, неврастения и болезнена самотност на човека в този шеметно забързан и побъркан свят. Фокусиран е върху живота на заможно берлинско семейство, в което всеки е капсулиран в собствената си его вселена. Майката – не се откъсва от телефона си, амбицирана да осигури средства за построяване на театър в Кения, като логично немската бюрокрация проваля идеята ѝ. Загрижена за спасяване на света, тя не вижда дефицитите в собственото си семейство. Бащата, който е свещеник, „проповядва“ възгледите си за човечеството от дивана в рекламна агенция, а пребиваването му у дома се ограничава с това да тича гол из къщата. Децата – момче и момиче – близнаци, са в щурата възраст на седемнайсетгодишните. Той – изолиран във VR пространството, обсебен от електронните игри, тя – хиперактивна, вилнееща с приятели из нощен Берлин. Доведеното по-малко дете се изявява предимно с песните на Фреди Меркюри, но е и активен наблюдател на това неслучено семейство, в което никой не само не се интересува, но и не забелязва другия. Стандартно клише за четирима егоманиаци в съвременното общество. Толкова обсебени от своето неясно какво, че чак след часове откриват мъртвата икономка в кухнята, и пак заради клишето – тя е полякиня. Обратът настъпва с появата на новата икономка Сара – колко непредвидимо! Бежанка от Сирия. Тя става довереник на всеки от тях в лутането му да намери себе си, а и път към останалите. Но това е възможност и за самата Сара да преодолее собствената си трагедия. И тук се появява вълшебната лампа, не тази на Аладин – клише или метафора? – „магическа“, насочена към лицето при затворени очи, стробоскопична светлина, която може да предизвика други състояния на съзнанието и води до катарзис всеки от персонажите. Мистика и езотерика! Не мога да не се възхитя от майсторството на Том Тиквер, че спекулирайки с клишетата, успява да ги обиграе така, че да превърне историята във вълнуваща сага за себеоткриването – екзистенциална, емоционална, артистична и атрактивна... Само не разбрах защо му бяха нужни повече от 160 минути екранно време за това?

 СВЕТЛИНАТА (2025, РЕЖИСЬОР ТОМ ТИКВЕР) 

Колкото до деветнайсетте филма в конкурсната програма, може да се каже, че бяха разнообразни, но и неравностойни. За някои от тях с колеги се питахме – защо са включени в конкурса: като Юнан – копродукция между Германия, Канада, Италия, Палестина, Катар, на режисьора Алмеер Факхер Елдин. Според мен, аргумент за селектирането му е политическата коректност; или Бебето на майката на Йохана Модер – копродукция между Австрия, Швейцария и Германия, в който се обиграва драмата на майчинския инстинкт – подозрението и откритието, че бебето ѝ е подменено. Безспорно разтърсващ психологически шок! Но нали вместо починалото, тя все пак има живо дете? А какво по-хубаво от това да бъдеш майка? Но филмът не разсъждава в тази посока...; Също не виждам смисъл от включването в конкурсната програма на китайския филм Момичета на жица на режисьорката Вивиан Чу – освен заради жанра – социално крими за оцеляването, за подкрепата и за безпощадността на мафията в съвременен Китай.

 РЕЖИСЬОРКАТА ВИВИАН ЧУ И АКТРИСИТЕ ВЕН КИ И ЛИ ХОАКУН 

Или пък историята за млада жена, която се грижи за своята обсебваща майка-инвалид. Самотна и разочарована в любовта, тя е готова на екстремни действия във филма Топло мляко – режисьорски дебют на Ребека Ленкиевич, позната като сценарист на забележителния филм на Павел Павликовски Ида. За съжаление, моята съпротива към филма е именно по линия на драматургията. Заради политическото си звучене, особено след преизбирането на Доналд Тръмп за президент, е изборът на мексиканския филм Мечти на режисьора Мишел Франко – за обречената любов между богата американка и изключителен мексикански балетист, който заради нея незаконно преминава границата, но се сблъсква с невъзможността да се преодолее пропастта между два свята. Тривиално и повърхностно, въпреки изумителната Джесика Частейн и изключителния Исак Ернандес.

 КОНТИНЕНТАЛ 25 (2025, РЕЖИСЬОР РАДУ ЖУДЕ) 

И три филма, които, без да са събитие за биографията на своите автори, са стойностни и си струва да бъдат отбелязани. Континентал 25 – Румъния, Унгария, Германия на носителя на Златна мечка за Лош късмет или каръшко порно (2021), Раду Жуде. Познат в България както от копродукцията с „Клас филм“ Аферим (2015), така и с филмите Не ме интересува дали ще останем в историята (2018) и Не очаквайте твърде много от края на света (2023) Континентал 25 стана носител на Сребърна мечка за сценарий и е направен само за десет дни с телефон, но синтезира всичко онова, което се случва с човека и по света с публицистична острота и емоционална горест. Главната героиня е съдебен изпълнител в Клуж и трябва да изгони бездомник, самонастанил се в мизерно, никому ненужно мазе, заради което той се самоубива. Тя е депремирана и с чувство за вина, но не намира разбиране и съчувствие, и търси спасение в безсмислен сексуален акт, трафарет с намигване. Използвайки драма, комедия, абсурд, в този минималистичен, нискобюджетен филм, Раду Жуде очертава релефна макрокартина на съвременния свят, разтърсван от икономически, политически и нравствени противоречия.

Безспорен любимец на Берлинале е южнокорейският режисьор Хонг Санг-су, който през 2020 г. стана носител на Сребърна мечка за най-добър режисьор за филма Жената, която бяга, през 2021 г. филмът му На брега през нощта сама бе удостоен със Сребърна мечка за сценарий, през 2022 г. Филмът на романиста има Сребърна мечка – Голямата награда на журито, тази престижна награда се повтори и през 2024 г. за филма Нуждите на пътешественика. Новият филм на Хонг Санг-су Това, което природата иска да ти каже е красив, нежен пастелен разказ за млад поет, който попада в дома на приятелката си извън Сеул. Родителите и по-малката сестра на момичето са внимателни, добронамерени, но и любопитни: що за човек е този непознат млад мъж и дали е подходящ партньор за дъщеря им? Както във всеки филм на Санг-су, героите водят дълги, привидно незначителни, разговори: сестрински, родителски, брачни, романтични, социални и завистливо професионални. Майката на момичето също е поет и бързо разбира, че дарбата на младежа е повече от съмнителна. По-късно вечерта той се напива – алкохолът отключва дълбоко потисканите му комплекси – става невъздържан и арогантен. На сутринта, засрамен и притеснен, си тръгва, без да се сбогува със семейството. А дали като двойка ще останат заедно? Финалът на филма остава отворен...

 ТОВА, КОЕТО ПРИРOДАТА ИСКА ДА ТИ КАЖЕ (2025, РЕЖИСЬОР ХОНГ САНГ СУ) 

Американският режисьор, сценарист и продуцент Ричард Линклейтър, носител на Сребърна мечка за филмите Преди залез (1995) и Юношество (2014), представи единствения в конкурса ретро филм Синята луна, посветен на Лоренц Харт, част от успешния бродуейски дует Роджърс и Харт. Двамата са написали около 1000 песни, между които хитове като: „Blue Moon“, „The Lady is a Tramp“ и „My Funny Valentine“. Това не е филм за живота на забележителния текстописец, защото режисьорът ситуира действието в една-единствена вечер – 31 март 1943 г., когато е премиерата на успешния мюзикъл „Оклахома!“ (останал култов и до днес), създаден от Ричард Роджърс, но вече в съавторство с Оскар Хамерщайн II. Докато Роджърс празнува най-големия успех в кариерата си, Харт се опитва да скрие болезненото си разочарование с неспирни монолози. Единствената локация на филма е Sardi's Bar, мястото на премиерното парти. Класически нюйоркски ресторант, където в началото Лоренц Харт е единствен гост. Той избягва от премиерата с аргумента, че не издържа повече на глупостите и има нужда от питие, за да преживее вечерта.

 СИНЯТА ЛУНА (2025, РЕЖИСЬОР РИЧАРД ЛИНКЛЕЙТЪР) 

Вечер, празнуваща изкуство, което не е негово. Итън Хоук е изключителен като Харт, с ръст малко под 1,50 метра, благодарение на магията на визуалните трикове. Той е истеричен, неврастеничен и не спира да говори, и говори, и говори – с бармана, с писателя Е. Б. Уайт, с младата студентка Елизабет, по която е загубил сърцето си, и разбира се, с Ричард Роджърс. (Сребърна мечка за поддържаща роля на актьора Андрю Скот.) А на пианото войник в домашен отпуск свири произведенията на Роджърс и Харт. Харт екзалтирано се опитва да убеди себе си и другите, че най-добрите му години предстоят, но и зрителите са наясно, че най-добрите му времена отдавна са отминали. Линклейтър е майстор на timing-а във филмите си и разказва историята в реално време, без това ни най-малко да натежи. Искрено съпреживяваме историята на творец, който се чувства предаден, изоставен, отиващ си... Само няколко месеца по-късно, през ноември 1943 г., Лоренц Харт умира.

 ИТЪН ХОУК РАЗДАВА АВТОГРАФИ НА БЕРЛИНАЛЕ 2025 г. 

Ще акцентирам върху още един американски филм – Ако имах крака, щях да те ритна, втори филм на режисьорката Мери Бронщайн, като преход, макар и условен, към тенденцията, която искам да откроя на 75^-тото Берлинале – предизвикателствата към деца, младежи и хора от третата възраст. Филмът е истерична трагикомедия за психотерапевт – съпруга и майка, която е далеч отвъд ръба на нервна криза, фрустрирана от тревоги за детето си, което е само повод за отключване на параноята ѝ.

 АКО ИМАХ КРАКА, ЩЯХ ДА ТЕ РИТНА (2025, РЕЖИСЬОР МЕРИ БРОНЩАЙН) 

Доколко страховете ѝ са реални или имагинерни, не става ясно, нито къде свършва реалността и кога героинята е връхлетяна от абсурда на развинтеното си въображение. В необузданата си налудност австралийската актриса Роуз Бърн е неистова и това ѝ донесе Сребърна мечка за главна роля. И ако в този филм детето „липсва“, то в украинския документален филм Stichka Chasu (от украински Време за престрелка или от английски Времево клеймо), режисьорката Катерина Горностай избира необичайна, но изключително важна гледна точка към войната в Украйна. Училища, ученици, учители.

 ЕКИПЪТ НА ФИЛМА ВРЕМЕ ЗА ПРЕСТРЕЛКА (2025, РЕЖИСЬОР КАТЕРИНА ГОРНОСТАЙ) 

Филмът проследява учебните занятия на децата от различни градове, повече или по-малко засегнати от войната. От първия учебен ден на шестгодишните, до последния звънец за абитуриентите. Ученици и учители преодоляват екстремните обстоятелства в задълбочен и сериозен учебен процес, който продължава и в укритията при въздушна тревога. Филмът е по-скоро разширен репортаж, наблюдение към войната от различен ъгъл, който впечатлява с позитивната си енергия и дава увереност за бъдещето на Украйна.

 СЕЛОТО НЕ СТИГА (2025, РЕЖИСЬОР ХУО МЕНГ) 

Филмът Living the Land (превеждан като Селото не стига, Земята на живот и дъх) – Китай, на режисьора Хуо Менг – удостоен със Сребърна мечка за режисура – се конкретизира върху 1991 г. Период на социално – икономически трансформации, радикално променящи селския начин на живот в Китай. Свидетел, участник и разказвач на всички тези събития е десетгодишния Чуанг, чиито родители се преместват в града, за да търсят работа и го оставят в селото, където за него се грижат – баби, чичовци, братовчеди и любимата му леля, а и цялата селска общност. Сага за няколко поколения, в която ритуално се проследяват смърт, премествания на гробове, сватби, раждания, отново погребения, училище и непосилен селски труд – вършитба, сеитба, дори скопяването на прасе. Красиво направен филм, напомнящ етнографски или природонаучен музей, но признавам, че не ме развълнува. По-скоро се обърках сред толкова пъстрота, глъч, струпване на събития и неизброими персонажи, но за сметка на това детето беше пленително. Все пак възможност за контакт с цялата тази премислена неразбория...  

 БЕЗОПАСНАТА КЪЩА (2025, РЕЖИСЬОР ЛИОНЕЛ БАЙЕР) 

Връщане още по назад във времето – 1968 г., предлага френският филм La Cache или в превод от английски Безопасната къща на режисьора Лионел Байер, създаден по едноименния роман на Кристоф Болтански. Разказът е за еврейско семейство интелектуалци от висшата класа и бурните събития през 1968 г.: младежки протести, улични бунтове, обща стачка, гневни демонстранти. Всичко това, видяно и преживяно от деветгодишния внук. Родителите му са по стачки и барикади, а той с баба си лепи протестни плакати и попива коментарите на чичовците си за събитията. Очарованието на филм е в това, че е повече комедия с изострен социален привкус, отколкото социална драма, а това по-лесно позволява да се преглътне появата на генерал Де Гол в къщата, който търси убежище. Логичен аргумент, за да се стигне до скривалището, където дядото (последна роля на актьора Мишел Блан) се е укривал по време на Холокоста и колаборационистичната политика на правителството на Виши. Филмът е пътуване във времето и реверанс към 60^-те години и извиква у зрители като мен асоциации с филмите на Годар и Трюфо, което го прави още по-симпатичен.

 СЪОБЩЕНИЕТО ( 2025, РЕЖИСЬОР ИВАН ФУНД) 

Съобщението е аржентино – испанска копродукция на режисьора Иван Фунд, удостоен със Сребърна мечка – награда на журито. В центъра на повествованието отново е дете – деветгодишно момиче със странна дарба – да разбира езика на животните. Нейните настойници – баба и дядо, използват телепатичните ѝ възможности за бизнес, макар и скромен. Всички, загрижени за психическото благополучие на своите домашни любимци, могат да получат консултация от детето медиум. Тримата пътуват с кемпер из селските райони на Аржентина, сякаш извън времето и пространството. Има нещо неореалистично в това черно-бяло, съзерцателно и поетично road movie с пестеливи диалози и експресивна визия. Прочувствен филм, който без назидание и дидактика поставя въпросите за невинността и опортюнизма, за границата между истина и измама, за манипулиране и експлоатация на детската психика.

 ЛЕДЕНАТА КУЛА (2025, РЕЖИСЬОР ЛЮСИЛ ХАДЖИХАЛИЛОВИЧ) 

Но определено с претенции за арт филм, основателни или не, бе Ледената кула – Франция, Германия на режисьорката Лусил Хаджихалилович, която бе удостоена със Сребърна мечка за изключително артистично постижение. Филм във филма, виртуална реалност, приказност, мистика и магичност, изграждат заплетената до нечетливост и твърде маниерна структура на този филм, в който главна героиня е тийнейджърката Жана. Тя бяга от дом за деца в планината, за да отиде в града при младежа, в когото е влюбена, но той я отблъсква и тя намира убежище в мазето на филмово студио, където снимат филма Снежната кралица по Андерсен.

 ЛЮСИЛ ХАДЖИХАЛИЛОВИЧ СЪС СРЕБЪРНАТА МЕЧКА ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО АРТИСТИЧНО ПОСТИЖЕНИЕ 

Любима нейна приказка, която извиква болезнени спомени за смъртта на майка ѝ. Момичето случайно попада в масовката и привлича вниманието на главната актриса Кристина (Марион Котияр). Между двете започва магическа игра на привличане и отблъскване. Приказка и реалност се сливат в тайнствен ребус, в който не се знае кой кой е. За мен героините са проекция една на друга. Но дали това наистина е историята на младото безпризорно момиче до кариерата ѝ на харизматична филмова звезда, или е само мой прочит? Объркан, неясен, но впечатляващ с артистизма си филм.

 МАРИОН КОТИЯР 

Коментарът на най-добрите филми винаги остава за накрая. Този път и жури, и критици, и публика бяха единодушни. Норвежкият филм Мечти или Секс любов на Даг Йохан Хаугеруд и бразилският Синята пътека на Габриел Маскаро бяха безспорните фаворити на фестивала и напълно заслужено бяха отличени с по няколко награди.

 МЕЧТИ ИЛИ СЕКС ЛЮБОВ  (2025, РЕЖИСЬОР ДАГ ЙОХАН ХАУГЕРУД) 

Голямата награда „Златна мечка“, Наградата на филмовите критици (ФИПРЕССИ), Наградата на Гилдията на немските артхаус кина бяха за Мечти или Секс любов. Няма да е пресилено, ако кажа – прекрасен филм! Нежен, трогателен, трепетен, каквито са и поривите на първата любов. Седемнайсетгодишната Йохане се влюбва в своята учителка по френски. Тя е омаяна и запленена от младата еманципирана и свободомислеща жена, и записва преживяванията, копнежите, въжделенията си – реални или нафантазирани – в дневник. Доверява написаното на баба си, която е писателка и след първоначалния шок от директното излагане на толкова интимни моменти, кои измислени, кои реални, бабата като професионалист открива литературната стойност на написаното. Изумлението на майката е още по-голямо, но постепенно и тя оценява таланта на дъщеря си и решават, че книгата трябва да се издаде, въпреки съмненията и притесненията, дали толкова личен текст трябва намери публичност. Това е повод за двете по-възрастни жени да осмислят и своя емоционален живот – пропуснати, реализирани възможности, мигове на щастие и разочарование. Успехът на книгата е голям, но не липсват и остри критики, които още повече мотивират героинята да продължи да пише. Просветлен, витален филм, който елегантно и деликатно представя съзряването на младия човек – личностно и емоционално, и поражда оптимизъм и усещане за хармония у зрителя.

 СИНЯТА ПЪТЕКА (2025, РЕЖИСЬОР ГАБРИЕЛ МАСКАРО) 

Това е настроението, което предизвиква и филмът Синята пътека на Габриел Маскаро – ярко име в младото бразилско кино. Филмите му – пет документални и четири игрални – са награждавани на редица световни фестивали. И ето на Берлинале Синята пътека също бе удостоен с три награди – Сребърна мечка – Голямата награда на журито, Наградата на Екуменическото жури, Наградата на читателите на вестник Berliner Morgenpost. Героинята е 77 годишната Тереза, съкратена от работа с претекст, че заслужава заслужена почивка. Това са и мотивите на правителството за принудително настаняване на възрастни хора в изолирана колония, за да се „наслаждават“ на последните си години. Маскаро е разобличителен към Бразилия от близкото бъдеще, където животът на възрастните хора ще се контролира от правителствени намеси и полузаинтересовано потомство. Енергичната и решителна Тереза не приема заточението и почти криминално се впуска в приключенска авантюра по река Амазонка. Изумително красиво и вълнуващо пътешествие, в което среща всякакви чешити – пристрастен към наркотиците собственик на лодка; инженер, който вечно поправя своето самолетче и има вкус към хазарта; мистична дама, която пори Амазонка с корабче и бизнесът ѝ е да продава библии, но признава, че е атеист. Тереза среща и дарява доброта; радва се на свободата си; изпитва въздействието на синята слуз (следа, аналогия със заглавието на филма) на митичен охлюв, която, според легендата, като се капне в окото, дава видение за бъдещето; участва и печели от хазарт на боеве с рибки. Така двете жени, независими и щастливи, с оптимизъм и увереност продължават вълнуващото пътешествие към заника на своя живот...

 ПРИЗЬОРИТЕ НА ЮБИЛЕЙНОТО 75-ТО БЕРЛИНАЛЕ 

А вълнуващото пътешествие – 76^-то Берлинале – ще продължи през 2026 година!