Кристиан Желязков е роден през 1990 г. в град Варна, където живее и работи. От 2010 г. се занимава активно с художествена литература. През 2012 г. печели второ място за най-добър сценарий в конкурс за късометражни филми във Великобритания. Автор е на книгите „Отвъд и обратно“ (разкази, 2022 г.) и „Посветените. Зорaтa нa префектa“ (фентъзи роман, 2023 г.).

 

НЕОЧАКВАНИЯТ ГОСТ

 

   КРИСТИАН ЖЕЛЯЗКОВ

 

Когато бяхме деца, с приятелите ми често се забавлявахме, призовавайки духчета. От сериозните – като дама Пика и кървавата Мери, се страхувахме, затова залагахме на по-безобидните в лицето на Дезодорантчо, Сапунчо, Шампоанчо и въобще всеки хигиенен препарат от първа нужда, за който може да се досети човек.

Странно как още от невръстни, децата се учат да преодоляват страховете си над лагерен огън в компания с чудесна кървава история. Побиват те тръпки, естествено, но мнозинството надделява пред прозрачния дим, прокраднал се под изтънялата от плахост кожа. Всичко бива неусетно преборено от закачките, шегите и смеха.

Почти съм убеден, че не обръщаме достатъчно внимание на много от обграждащите ни неща и затова не приех съвсем насериозно, щом научих, че къщата ми е обладана. Да започнем обаче от самото начало.

Скоро навърших двадесет и седем. Поработих в чужбина, общо взето каквото ми падне, но когато се върнах, с годеницата ми решихме да заживеем заедно, както си му е реда.

Тъй като и двамата ценяхме тишината, хрумна ни да вложим заделените си пари и с малко помощ от банката да си купим къща. Нещо, което да наричаме дом, въпреки че за мен топлият спомен за родната стряха се стопи заедно с кончината на нашите.

За съжаление, те починаха преди няколко години. Някакъв глупак не спрял на знак STOP и с огромен товарен камион разполовил купето на автомобила. Безразсъдство под път и над път.

– Осъждам Ви на три години затвор – блъсна тогава чукът на уважаемия съдия Терзеков. Излезе, че в кръвта на шофьора са плували над два промила алкохол.

Селцето, в което купихме красивата двуетажна къщурка, бе почти безлюдно. Тъжна картинка – такива са повечето вече у нас, за съжаление. Състоеше се от четири спални на втория етаж, огромен хол, дълъг вестибюл пред входа и съвсем задоволителен кухненски бокс. Отвън беше върхът на сладоледа – верандата. Когато небето бе чисто, се наслаждавахме на летните вечери, над студена лимонада. Приятният полъх, звездният плащ и ароматът на високите брястове. Мирела обичаше да се сгушва в мен и само наметнати с одеялото на юлската нощ, да си говорим дълго след вечеря отвън, докато не ни станеше достатъчно хладно, за да се преместим в спалнята.

Разстоянието от двадесетина километра до града осигуряваше уединение и своевременно бърз достъп. Когато можех, сутрин оставях с колата годеницата си в забавачницата, където бе започнала работа като възпитател. Смените ни се разминаваха, но добре, че поне надвечер имаше автобуси. А мен, понеже ме слушаха ръцете, ме наеха във фирма, чиито услуги се ползваха от малки и големи домакинства. Обикновено отпушвах мивки и тоалетни. Поправях развалени бойлери, съдомиялни и понякога перални, или телевизори. Всичко що е електроника, ми се удаваше.

Както във всяко семейство, случваше се да си поиграем на неотстъпчивост и понеже и двамата сме инати, снощният скандал беше огромен. Мирела е на двадесет и три и вече иска дете, но аз не се чувствам готов. Как бих могъл?! Едва ли с гумени ръкавици и подобна униформа ще мога да му осигуря добро бъдеще. Трябва да сме по-отговорни.

– Е, какво сега – вдигнах рамене сутринта. – Няма да си говорим ли?

Изобщо не продума през целия път, но аз се подготвих. След работа отидох до цветарския магазин и купих букет.

– Задръж рестото – усмихнах се на човека.

Изглежда, бе първата му продажба за деня. Отвърна ми с усмивка и прибра обратно стотинките в джоба си.

По дяволите! По магистралата надуших миризмата на бензин, но до десетина минути вече благополучно паркирах пред дома. Прекрачих прага с широка усмивка и букет в ръка, но Мирела стоеше на телефона при микровълновата. Умислена, показалецът подпираше сгъвката на носа, а палецът придържаше прелестната ѝ брадичка.

– Какво е станало, Мира? – зачудих се аз. – Какво има?

Подрънках с ключовете и се приближих. Погледът ѝ срещна моя за кратко. По бузите ѝ се търкаляше лед. Разсея ме силен тропот. Идваше от втория етаж.

– Мисля, че горе има някой – прошепна годеницата ми преди да затвори слушалката.

– Какво? – сбърчих вежди, поглеждайки към стълбището.

Тръгнах, за да проверя, но когато стигнах парапета, тя грабна чантата си от масата и ме подмина.

- Заради вчера ли се цупиш все още? Стига, Мира.

Затръшна вратата под носа ми, а аз хвърлих гневно букета на една страна.

Безцветният секретар показваше, че последният номер е на Десислава. Сестра ѝ. Това беше глупаво. Не можем да се справим с проблемите си сами, така ли?! Защо ѝ трябва да разказва нещо толкова лично. Вярно сестра ѝ е, но нищо не я оправдава за това, че дори, без да промълви, хукна така. Лудост. Вдигнах слушалката и преди да чукна по цифрите, издишах тежко гневния си пристъп на няколко дълбоки глътки. Тръшнах я обратно. Винаги бягаше на едно и също място. Предполагам, всеки се нуждае от котва по време на бедствие, ще ѝ дам малко време. Ще се върне. Винаги го прави.

На следващата сутрин вратата се хлопна. Беше по-скоро по обяд.

– Мирела – подскочих от дивана недоспал.

Вместо годеницата ми обаче, прага прекрачи девойка със светли коси.

– Коя сте вие? – объркано пооправих намачканата си тениска.

Тя ме изгледа някак странно. В ръцете си държеше кашонче. Заобиколи ме и го сурна по масата.

– Аз какво – нервирах се, - да не съм невидим? Коя сте Вие, госпожице?

– Извинявайте – смути се тя видимо, – сметнах, че вече сте се изнесли.

– Изнесли? – едва не изкрещях. – Та аз притежавам къщата едва от няколко месеца, какво имате предвид?

– Знам – рече девойката.

В другата ръка бе стиснала куфар на колелца. Приближи се към мен и пусна дръжката му. Кимна.

– Вие сте господин Траянов, нали?

– Данаил Траянов – потвърдих аз. – А вие сте?

– Новата купувачка – отвърна тя, – Жасмина.

Обърках се, нищо не разбирах. Някой може би си правеше шега, но що за хумор има този идиот. Надникнах през прозореца. Отвън се виждаше двуместен червен Ситроен. В тавана му опираха кашони и кутии.

– Може ли да Ви помоля за услуга – някак стеснително процеди. – Да остана само два-три дни.

– Но как си мислите, че… – опитах се да обясня, но ме прекъсна.

– Явно е станала някаква грешка с агенцията, а може би са имали предвид друг имот някъде наблизо. И без това не съм много добра с картите, а карах цяла вечер дотук.

– Но как – разперих въпросително ръце, – жена ми всеки момент ще се върне! Какво ще си помисли тогава?

Помълчах като идиот и сетне казах:

– Ами как? Ако завари такава девойка тук, така де.

Лицето ѝ грейна.

– Хубава?

Отново премълчах. Предложих:

– Нека поседнем на чаша чай, а Вие ще ми разкажете по-подробно?

– Само ако ме оставите да го приготвя аз – признавам, усмивката ѝ беше вълшебна.

– Разбира се – съгласих се.

Момичето прибяга до колата и от един смачкан картон издърпа кафеварка и кана за бързо претопляне на вода.

– Ама Вие защо?

– Предпочитам да не цапам вашите – каза и сетне се смълчахме, додето разля в две чаши напитката с аромат на боровинки и започна разказа си.

Горкото момиче обясни как си е загубило работата в София. Леля ѝ пък починала от инфаркт и тъй като нямала други роднини, решила да изтегли спестяванията си и да започне на чисто някъде далеч.

По информация на аналоговия часовник, бяхме разговаряли цели три часа. Разправи ми дори за детството си и подаръка от скъпата ѝ баба, в който отпивахме чай сега. Ненадейно забелязах, че навън вече се бе свечерило.

– Ти не се притеснявай – каза тя, когато ѝ пожелах лека нощ – ще поспя тук на дивана.

– Хубаво – затупурках по стъпалата.

На следващата сутрин слязох за закуска. Първото, което забелязах беше, че на дивана нямаше завивки. Сигурно ѝ беше неудобен и по някое време на вечерта се е преместила в спалните горе. Какво пък, нали ги имаме в изобилие.

Миришеше хубаво. На детските ми години. Препечени филийки с масло и конфитюр. Интересното бе, че в кухнята имаше още два кашона. По кухненския плот разпознах различен тостер, ваза, а нова мушама на плодчета покриваше масата. Какво да ги правиш жените, дай им да домакинстват. Нищо не казах. Достатъчно ѝ е стресът при тия обстоятелства.

Надявах се, ако се пръкне на вратата, Мирела да оцени, че помагам и съм толкова загрижен за непознат. Щеше да разбере. Трябваше да разбере. Макар че не съм абсолютно убеден, че това щеше да мине, ако тоя непознат е жена.

– Какво ще правиш днес? – попитах я, докато наливаше кафе.

– Смятам да потърся брокера, за да изгладим недоразумението, а ти?

– Аз, аз… – зачудих се кой знае защо. – Аз трябва да отида на работа. Вчера бях в почивка, но днес по график съм до седем.

– Ще оставя ключа в саксията отвън, ако се изясни по-рано въпросът – обеща Жасмина.

Всъщност, колата ми я нямаше отпред. Мирела я беше взела. Как щях да стигна до града? Реших по-късно да се обадя, че съм болен и без това не бях на кеф след цялата щуротия с малката ми бегълка. Крушката над мен премигваше. Глупавата инсталация. Странно, телефонът нямаше сигнал, а снощи Мирела го използва. Така внезапно да го спрат? Карай да върви. Извадих лист от чекмеджето под стъклената витрина с порцелан и драснах заявление за отпуск. Имах няколко дни, а и едва ли ще им липсвам за седмица. Все пак, разполагаха с още трима като мен.

Отминаха още няколко прашлясали, но преливащи от цветове на отдавна забравено време, сутрини, а Мирела още я нямаше. Понякога ми се струваше, че се побърквам. Небето навън, типично за студените сезони, бе станало сиво. Скоро дъждът по верандата забарабани. В крайна сметка споделих с Жасмина за случилото се, а тя ме успокои.

– Ще се върне – каза – ние, жените, обичаме властта да е в нас. Спокойно.

Трябваше да ѝ се обадя, но как? От някой уличен телефон?

И за това ме разубеди Жасмина.

– По-добре не го прави. Дай ѝ малко пространство. Вие мъжете не ги усещате тия работи.

– Е, щом е така – вдигнах рамене.

С дните кухнята ми се променяше. Във всекидневната се появяваха постоянно нови принадлежности, които не разпознавах. Чадър, някаква обувалка. Закачалките бяха отрупани само от нейните палта. А къде ми е пролетното яке? Реших да поговоря със съквартирантката си. Та тя в действителност си живееше тук. За по-деликатно, счетох да го направя на вечеря.

– Слуш… – в същото време чуруликна и Жасмина.

– Да ти кажа...

Закикотихме се един на друг.

– Давай – казах.

– Не, моля те – настоя Жасмина, – първо ти.

– Ами виж. Не че не ми е приятна компанията ти, но докъде е случаят с имота?

– Ами..

– Не ме разбирай погрешно, но това започна да се превръща много повече в твой дом.

Това прозвуча заядливо, недодялано, идиотски. Но нали все пак трябва да се усети.

– Виж – ръката ѝ се пресягаше към моята. Какво правеше? – Трябва да ти кажа нещо.

– Какво – проклетото топуркане отгоре прекъсна разговора ни.

Тръбите. Глупавият брокер каза, че всичко е изрядно, а то какво.

– Слушам те.

– Когато бях малка, претърпях инцидент и едва не умрях.

– Това е ужасно.

Защо внезапно бе изпитала потребност да ми разкрие нещо толкова лично? Поклати глава, но вместо да се съгласи, помълча и се върна на разказа си едва след няколко дълги мига:

– Тогава придобих дарбата да виждам неща, които не принадлежат към нашия свят.

Въздържах се точно секунда преди да избухна в смях.

– Извинявай, извинявай.

– Вярно е – сепна се тя. – Шумовете?

– Какво? – Опитах се да стана по-сериозен, но как бих могъл. Та в дома ми имаше екстрасенс. На какво се надяваше всъщност? Да заскърцат зъбите ми от страх и да препусна през глава навън, за да остане къщата за нея? Вече всичко ми се изясни.

– В къщата има присъствие – очите ѝ заблещукаха.

Скръстих ръце.

– Вярваш ли в тия неща?

– Нали това се опитвам да обясня – като че ли се обиди.

– Истината е, че се преместих от родното си място заради ново начало. Но го направих, защото леля не можеше да си отиде, а бях неспособна да ѝ помогна. Така се случва, когато е трудно да се примириш с нещо, което не си довършил приживе. Тук става същото.

– Добре – съгласих се, въпреки че бях объркан. – И друг път съм чувал шумове, но това са просто стари тръби. Електричеството е слабо заради изгнилите кабелаци. Прекъсва – обяснявах търпеливо, разтваряйки пръсти пред нея. – Инсталацията е под всякаква критика. Ако искаш, отиди в мазето. Там, зад стените, звукът е все едно някой си устройва пиршество с лешници, чупейки ги със зъби.

Очите ѝ се бяха насълзили и тя скри лице в шепи. Незнайно защо моята скептичност я разстройваше.

– Всичко това е реално – допълни. – Опита ли се да се обадиш по телефона?

– Прекъснат е!

– Именно!

– Какво – духът ми пречи да се свържа с останалия свят, така ли? – За Бога, вече звучах като нея.

– Точно така!

– По дяволите! – подскочих от внезапния драскащ звук отгоре. Започнах да се оглеждам наоколо.

– Слушай, Жасмина, плашиш ме.

– Не целя това.

– Но така се получава и ако е истина, то какво остава да се направи?

Нима наистина ѝ зададох такъв глупав въпрос? Вярвах ли, че сега съм се сдобил с чисто ново домашно духче?

– Нищо не можем да направим – захлипа тя. – Но аз мога да си отида.

– Аз ще дойда с теб, така или иначе трябва да намеря Мирела, сигурно е при сестра си.

– Ти не разбираш – хлопна по масата тя, - ти не можеш да напуснеш това място!

– Какво казваш?

– Ти си мъртъв – промълви тя.

Лицето ми се издължи от нелепостта на думите. Побиха ме тръпки. Нима игличките могат да пробождат с такава сила мъртвец? Оглеждах минута зачервеното ѝ лице и стичащите се по брадичката сълзи. Кълна се, чувах как в мозъка ми хрущеше разнебитеният звук на глупаво кречетало. Опитваше се да обработи информацията, която му подаваха, но смилането ѝ бе невъзможно. Не издържах. Вдигнах се от мястото си толкова рязко, че столът изплющя в пода.

Викнах гневно:

– Ти си луда, напусни къщата!

Показалецът ми се стрелна към вратата.

– Погледни! – кресна Жасмина и аз рязко се обърнах. Онемях.

Столът стоеше прилежно прибран, сякаш изобщо не бях сядал.

Тя разпери ръце и повиши пак тон, макар гласът ѝ да звучеше колебливо от хриповете:

– Спомни си, моля те. Когато жена ти си тръгна… Тя сбогува ли се с теб?

– Наистина не се сбогува, но причината бе магарешкият ѝ инат.

– Не е това – парира Жасмина. – Когато си я видял, на телефона са я известили, че си катастрофирал по пътя за дома.

– Катастрофирал?

– Да! Това я е разплакало. После се е обадила на сестра си – настояваше.

Не може да бъде. Виеше ми се свят. Чувствах сухота в устата. Всичко пред мен потъваше, носех се по течението на река от непрогледен мрак. Студ сковаваше мускулите ми, тънех в дълбок катран. Трудно ми бе дори да поема въздух.

– Издъхнал си два часа след като са те откарали в болницата. А сега си заклещен тук – продължаваше да хвърля остриета тя. Да я слушам бе непосилно.

Едва се крепях. Какво изобщо...Нямаше начин това да е истина. И изведнъж всичко ме връхлетя като гигантска вълна цунами. Откъслечен проблясък. Тълпа от хора, полиция, линейки.

Но как изобщо съм стигнал…

– Миризмата на бензин – присетих се след миг.

Мирела се втурна онази вечер навън, но после какво стана, какво...? Мисли, мисли. Докато стисках очи, пушеците внезапно се разсеяха и я видях. Tя не се качи в колата, защото отвън нямаше такава. Просто продължи по пътя.

Сърцето ми се вледени. Опитах се да се задържа на крака, но олюлявайки се, ръката ми премина през масата.

– Виждаш ли – каза тя, – започваш да осъзнаваш. Забележи, че цялата къща се е променила и вече тук няма нищо твое.

– На телефона наистина му липсваше сигнал – промълвих, докато погледът ми се разтваряше в призрачна далечина, а тя просто кимаше.

Опитах се да оскубя косите си, но пръстите ми бяха неспособни да причинят болка никому.

– Спри – викнах ѝ аз панически, но тя продължаваше да рови.

– Инцидентът се е случил преди двадесет години. Било е 1983, а днес е 2003 година.

Обърнах се към календара и числата ми нанесоха нов удар. Трябваше да седна, трябваше, въпреки че не съм жаден, да пийна нещо силно, но после забелязах мивката. Там имаше две чаши. Едната беше пълна с чай, но от него изобщо не бе отпита и глътка, а другата стоеше празна. Кафето на масата не бе докоснато.

С две ръце се вкопчих да си спомня дали бях отпил или не, но не можех и не можех. Накрая блъскащите, влудяващи ме мисли, бавно ми даваха да разбера, че през изминалите дни или месеци, или ако всичко казано бе истина, дори години, аз не бях ял.

– Луташ се в тази къща толкова дълго и преживяваш всеки ден раздялата ви – каза Жасмина, – затова всеки ден ми говореше ли, говореше за нея.

– Всеки ден? – опитах се да повярвам, но слисаното ми изражение издаваше друго.

Тя каза:

– Живея тук от две години, но времето за теб тече по различен начин. Преживяваш едно и също от цели две десетилетия. През цялото това време къщата пустееше, понеже жена ти едва сега бе готова да се раздели с къщата.

– Жива е? – попитах аз.

– Жива е. Нужно е обаче и ти да продължиш.

– Да продължа? – Не ми харесваше на вкус тази дума и я повтарях като зациклил глупак. За мен оставаше непонятна. Все пак всичко останало доказваше, че живея в заблуда.

Няколко минути изучавах разтревоженото ѝ лице, люшкащите се пред очите ѝ коси. Не сновях трескаво, както по филмите правят нервните идиоти. Краката ми бяха станали част от ламинираната настилка. Когато се огледах, установих, че дори боята по стените е различна. Малката осъзнатост, вклинена в ръба на последната скала, служеща ми до този момент за убежище, се изчегърта и пропадна. В такива случаи човек може да загуби разсъдъка си. Понякога е нужно обаче да загърбим голия рационализъм, защото не винаги служи в наша полза и трябва да погледнем отвъд рамките му.

Срещнах погледа ѝ.

Казах плахо:

– А как да го направя? Какво ще стане с нея?

– Повярвай ми – каза Жасмина, – тя е щастлива, има семейство и деца.

По бузите ми покапаха сълзи. Ледът в сърцето ми се разтопи само, за да усетя остра болка в топлата гръд.

– Понякога вечер отваря портмонето си и изкарва твоя снимка. Гледа те и я целува.

– Обичам я.

– Знам – каза тя.

Помълчахме. Известно време никой не смееше да продума. Беше свела поглед и точно когато реших да кажа нещо, стаята засия като ден. Обърнах се към прозореца. Забелязах, че моравата, дърветата и дори пътят бе обвит в черга от ослепителна светлина. Покрих очите си:

– Какво е това?

– Значи все пак я виждаш.

– Красива е – промълвих.

– Трябва да отидеш, сега там е твоят дом.

Усмихнах се. В далечината видях познати лица. Те ме викаха по име, радваха се и държаха вратата отворена за мен. Чичо Станко подхвърляше в шепа любимата си монета, леля Кера стоеше до него и показваше радостно зъби, а зад тях... На прощаване помахах, без дори да погледна към Жасмина, но дочух съвсем тихо, че ми пожела късмет.

Макар изпълнен с еуфория, у мен драскаше колебание. Все пак реших да прекрача прага.

Дробовете ми се изпълниха с въздух, сякаш никога досега не бях дишал.

Последваха множество възгласи и различни хора разтърсваха ръцете ми. Сърцето ми се преобръщаше от радост с всяка секунда. Мислех, че няма да мога да понеса повече. И точно, когато мислех, че това чувство никога няма да свърши, тълпата се разтвори като кориците на книга. Това е невъзможно. Паднах на колене. Не можех да повярвам на очите си. Мама тичаше към мен с отворени обятия. Стисна ме толкова силно в прегръдката си, а топлите ѝ сълзи капеха по челото ми.

– Мамо, мамо – хлипах, а тя рошеше косите ми.

– Обичаме те.

След миг усетих характерния бащин натиск по рамото си и чух:

– Добре дошъл у дома, синко.

 

 

* Проектът на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“ се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура“.