ВЕРА НАЙДЕНОВА

 

СЦЕНАРИИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ – ЛАБОРАТОРИЯ НА КРИТИЧНАТА МИСЪЛ

 

Ако не се лъжа, игралните филми, създадени по сценарии на Константин Павлов, са колкото тези при Валери Петров – 10. Сходството ще озадачи всеки познаващ разликата в авторските им стилове. Но може би тук е отговорът на загадката: киното ни е имало необходимост както от философския лиризъм на единия, така и от философския скептицизъм на другия.

 КОНСТАНТИН ПАВЛОВ (1933 – 2008) 

Жанрово сценариите на Павлов могат да бъдат отнесени към епическата поема, при която големи исторически събития (войните, Септемврийското въстание от 1923 г., Деветосептемврийският преврат от 1944 г. и др.) минават през поетическа интерпретация, през авторовата мисловна рефлексия, която често се превръща в задкадров коментар.

Но само с жанровата категория своеобразието на тези сценарии не може да се обясни. То идва от идейно-съдържателната дълбочина, където е заложено т.нар. „логическо противоречие“ (назовавано още „неразрешимо“). При него и двете страни са истина, противоречат си, но се и допълват, тоест съотнасят се не по формулата „или това, или другото“, а по формулата „и това, и другото“. От тази особеност, от този „диалектически капан“ се поражда двузначност, която пронизва всичко. В някои от заглавията тя е подсказана по-директно, в други като нюанс. Събитията в „Бяла магия“ са подвластни на противоборстващи си сили – Бога и Дявола; поуката от филма „Памет“ е, че е добре да помним миналото, но е добре и да го забравим; плъхът в „Съдбата като плъх“ е олицетворение на грозното, но науката казва за него, че е много устойчив като биологичен вид и… че има някои видове, които са умни, а други изпитват вълнение; героите в „Спомен за близначката“ и „Нещо във въздуха“ са двойници и т.н.

Няма съмнение, че всеки от режисьорите при насочване към сценарий на Константин Павлов, си е давал сметка за тази специфична сложност. Но, от една страна, тя не навсякъде присъства с еднаква сила, а от друга, не всеки кинематографист е успявал да намери адекватните средства за екранизирането ѝ. По успешност редицата с изброените филми се предвожда от „Илюзия“ (реж. Людмил Стайков, 1980 г.) и „Масово чудо“ (реж. Иван Павлов, 1981 г.). В тях очертаната по-горе специфика се проявява до степен на уникалност.

 ДИМИТЪР ГАНЕВ ВЪВ ФИЛМА МАСОВО ЧУДО (1981, РЕЖИСЬОР ИВАН ПАВЛОВ) 

Двузначността пронизва „Масово чудо“ от начало докрай. От нея се ражда иронията („иронията и съвестта“, в които Хегел вижда връх на морализаторската субективност). Тук тя се разгръща в цялата си гама – от насмешката до язвителния сарказъм (някой беше казал, че саркастичните захапки на Павлов са като тези на санбернарско куче). Минава през заглавието – по морето ходи не един човек (като евангелският Исус), а цял един народ. Сатиричната ирония минава през всички епизоди и обхваща филмовото цяло. Един чудак е увиснал на въже между строителните корпуси и нещо говори: „той казва верни неща – ще отбележи началникът му – но ги изрича от неподходяща височина“.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА МАСОВО ЧУДО (1981, РЕЖИСЬОР ИВАН ПАВЛОВ) 

Някои от работягите са побойници, други доносници, ударникът е суетен глупак, за когото построяването на висок комин е по-важно от собственото дете; от високомерие големият началник е забравил собственото си име. И т.н. Видимият мегаломански похлупак на соцстроежа е повдигнат и отдолу се показва същността на човешката несъстоятелност…

 ЛЮДМИЛ СТАЙКОВ И КОНСТАНТИН ПАВЛОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ИЛЮЗИЯ, 1980 

Още по-сложна е двузначността в строежа на „Илюзия“. Тя се проявява на естетическо ниво, където конфликтуват, взаимодействат си и се допълват реалистично отразената историческа конкретност и високата условност с богатия поетически арсенал от символи, метафори, алегории. Героите от основната сюжетна ос са Поет и Художник (прекрасно индивидуализирани и типизирани от актьорите Руси Чанев и Любен Чаталов) с различни възгледи за призванието на изкуството, за всекидневното живеене. А обобщено казано, с различни ценностни системи. Поетът се вълнува от обществените дела, зъл е към властта и я жили с язвителните си стихове. Художникът рисува портрети и красиви жени, копнее за домашен уют. Те общуват и враждуват, другаруват и си съперничат, постоянно спорят. Сблъсъкът между техните позиции обаче е колкото междуличностен дуел, толкова и вътрешен диалог, който води насаме със себе си всеки мислещ човек. Иначе казано, това са вариантите на мисълта на едно културно съзнание.

 РУСИ ЧАНЕВ И ЛЮБЕН ЧАТАЛОВ ВЪВ ФИЛМА ИЛЮЗИЯ (1980, РЕЖИСЬОР ЛЮДМИЛ СТАЙКОВ) 

Поетът е убит от уязвените властници. Покрусен от загубата на приятеля, прозрял илюзорността на еснафското си мислене, Художникът отива при народа, където ще научи всичко за тежненията му, за революционния порив и неговия разгром. Ще научи обаче и друго – че в подбудите към бунта са участвали и съмнителни, тъмни сили. Значи, и при абсолютната убеденост в святостта на народните дела има доза илюзия…

 ЛЮБЕН ЧАТАЛОВ ВЪВ ФИЛМА ИЛЮЗИЯ (1980, РЕЖИСЬОР ЛЮДМИЛ СТАЙКОВ) 

На финала Художникът е изправен пред статива с бялото платно. Картината, която ще се роди, мислим си, ще бъде нарисувана от ужас, от любов и вяра. Но филмът завършва, а върху бялото платно няма ни една черта. Авторите запазват докрай критичната, ироничната си гледна точка. Те не се задоволяват с лесния изход, с еднозначния резултат, а извеждат напрежението от заложеното в основата на замисъла си противоречие още по-високо. Героят им се намира в нова проблемна ситуация. Картината е готова в душата на автора си, но онова, което предстои той да извърши, не е технически акт, а е в сферата на мисълта, където две плюс две не е равно на четири. Тук също се спъват и умират много илюзии. Изобщо – какво ще рисува Художникът в бъдеще? Ако си спомним логическите противоречия, към които Константин „проявява слабост“, можем да предположим, че в бъдещото му творчество цветята ще съжителстват с революционните пламъци.

… За тези неща разказваше Константин Павлов в сценариите си, а понякога чрез тях и киното ни, във време, когато, въпреки апела на идеолога Маркс „подхвърляй всичко на съмнение“, „отгоре“ се спускаха избрани истини, които при всекидневието се превръщаха в норма, а при обществения живот – в догма.

 КОНСТАНТИН ПАВЛОВ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ 

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.