ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА

 

ДА ТЪРСЯТ ПРИЧИНИТЕ ЗА СВОИТЕ ПРОБЛЕМИ ПЪРВО В СЕБЕ СИ

 

Росица Вълканова е сред най-успешните български продуценти. Завършва кинорежисура в НАТФИЗ, в класа на проф. Христо Христов, с асистенти Георги Дюлгеров и Младен Киселов, а след реформите в българското кино се насочва към продуцирането на филми. Посещава няколко 6 месечни курса по филмопроизводство в Лондон и Берлин, като стипендиант на Британски Съвет и на Програмата NIPKOW. Посещава интензивен курс за обучение на Media Business School (Любек’98). От 1997 г. е член на Асоциация на филмовите продуценти. От 2002 г. е член на Европейската Филмова Академия. Член на редица селекционни комисии в НФЦ, БНТ, СФФ, както и на международни фестивални журита (Висбаден, Карлови Вари, Батуми, Кипър, София, Сан Себастиян, Скопие и др.). От създаването на фирмата „КЛАС“ през 1995 г., произведените от нея филми, сред които „Търпението на камъка“ (1998), реж. Костадин Бонев; „Обърната елха“ (2006), реж. Иван Черкелов и Васил Живков; „Подслон“ (2010), реж. Драгомир Шолев; „Безбог“ (2016), реж. Ралица Петрова и други, се радват на признание от най-престижните международни и национални фестивали, а филмът „Писмо до Америка“ (2001), реж. Иглика Трифонова, култов сред българските емигранти, е сред първите филми произведени след 1990 г. и посрещнат с голям интерес от българските зрители. Един от най-значимите документални филми в българското посттоталитарно документално кино „Опит за биография на лицето Х“ (2015), реж. Васил Живков, също е продуциран от нея. Заглавията на филмите, в които е копродуцент, включват „Аферим!“ (2015), реж. Раду Жуде; „Живот“ (2023), реж. Зеки Демиркубуз. Не бих пропуснала да отбележа, че публичният стил на Росица Вълканова се отличава с безкомпромисна откровеност.

Тя е сред първите, към които се обръщаме, когато говорим за наболелите проблеми в българското кино, заради забележителния ѝ опит като продуцент, който познава ситуациите и в други европейски държави и най-вече и защото има какво да каже!

 

 СНИМКА: © ЛЮБОМИР МЛАДЕНОВ 

Роси, благодаря ти, че се съгласи да поговорим на страниците на сп. КИНО. Мисля, че когато има проблеми е важно да се говори. А проблеми има! Както е добре известно, в последните (вече) години са блокирани голяма част от сесиите за филми с бюджет над 600 000 лева и одобрените за финансиране сценарии не могат да бъдат превърнати във филми. Освен всички останали загуби, по този начин редица професионалисти от сферата на киното стоят без работа – режисьори, оператори, сценографи, художници и т.н., те не могат да упражняват професиите си в нормален ритъм. Това е положение, в което няма печеливши. Самата ти си потърпевша, имаш одобрен за финансиране проект с режисьор Драгомир Шолев, но сесията, на която сте спечелили финансиране, е блокирана. Как стигнахме дотук?

Благодаря за поканата, за вниманието и за желанието ви проблемите да се обсъждат. Подейства ми ободряващо, че някой все още иска да разисква по темата, че не всички са отчаяни, омерзени и уморени като мен. Как стигнахме дотук? Ако тръгнем да анализираме „анатомията на това падане” ще се получи сериал... Ако питате защо се обжалват резултатите от сесиите – надали има някъде конкурс, след който всички да са доволни от резултатите и право на недоволните е да обжалват резултата, ако претенциите им са основателни (за което се произнася съда). Нашите ЗФИ и особено ППЗФИ са пълни с неясноти, противоречия, неразписани процедури, както и процедури разписани, но абсурдни, спрямо обичайните филмови практики и спрямо здравия разум. Това дава безкрайни възможности за обжалване на почти всяка заповед на директора на ИА НФЦ. Да, ние с Драго сме потърпевши, не се радваме, че сесията, на която се класирахме е блокирана, притеснени сме много всъщност, но как бих могла да виня за това Галя Тонева, след като съдът е определил жалбата ѝ като основателна? Ако трябва да виня някого за това състояние на нещата, това са авторите на този миш-маш, сегашния ППЗФИ, слабите юристи разписвали текстовете, както и нашите колеги, които самонадеяно наложиха своите доста едностранчиви виждания, но за най-виновни считам политиците, които с лека ръка решаваха (и решиха) какъв да е законът и правилникът, без с нищо да са доказали, че имат капацитет и компетенции да вземат такова важно решение... Румънските, унгарските, нидерландските, датските закони и регламенти за кино – в тях бързо ще откриете каквото ви интересува, процедурите са прости, те са разписани изчерпателно и категорично, в тях всичко е ясно. Това е истинската „превенция“ срещу обжалвания и блокирани сесии – добър закон, ясни и справедливи правила. Нашият закон и правилник са толкова зле разписани, че нито се четат, нито се разбират, нито вършат работа... Питала съм за това юристи, защо е така – такава била нашата законотворческа школа... по модел на съветската... Но онази „школа“ не е имала за цел законите да помагат на хората, да ги защитават, да градят ред и справедливост, а да са оправдание и защита на конкретни идеологически интереси. Цялата ни правораздавателна система е жертва на тази „школа“ и, неслучайно, все по-често чуваме призиви (и протести) да се променят съществуващите закони, защото хората постепенно схващат, че нормативната уредба е сбъркана и, че спазването на закона, без законът да е добър, обезсмисля предназначението на всеки закон. В нашите кинаджийски среди, повечето хора не се интересуват от закона и правилника в неговата цялост, те просто искат да работят. Нищо по-нормално от това, но когато възникне проблем, повечето колеги отказват да търсят причината и съдят за ситуацията по последствията. Сегашното ни положение е следствие, а причините са други. Може би някои колеги ще си спомнят за десетките срещи, писма, кръгли маси, спорове и т.н., когато предупреждавахме^[1], че ако не се преработят и доработят нормативните текстове, ни очакват непрестанни обжалвания и блокиране на сесии. Имаше искане за вето на проекта за изменение на ЗФИ, подписано от 350 кинаджии, но президентът Румен Радев го остави без отговор, по много неуважителен начин, без аргументи. Между подписалите имаше творци и личности, чиито имена ще се помнят доста по-дълго от имената на политиците, прокарали закона. После и за проекта на ППЗФИ много говорихме и писахме за цената, която ще се наложи да платим, ако бъдат приети тези толкова сбъркани текстове – е, плащаме я^[2]. Пораженията са големи, всички страдаме, но не разбирам възмущението на колегите, които свеждат проблема до онези, които обжалват, като изключват себе си. Защо поправки в правилника не се приеха още през пролетта на 2022 г., веднага след първото обжалване и блокирането на онази дългоочаквана сесия? Защото една част от колегите твърдяха, че правилникът ни е идеален и активно осуетяваха всички опити той да бъде редактиран. В края на миналата година имаше пореден опит за събиране на работна група, ново разписване на процедурата, която е проблем, но поредното противопоставяне на част от колегите отново осуети постигането на балансирано, стабилно решение... Имам чувството, че много от колегите не правят разлика между идеологията на закона и как тя да се прилага в действителност. Ревностната им защита на определени идеи и убеждението им, че само те са прави, им пречи да осъзнаят, че освен проектите им да се класират, те ще трябва и да се произведат... На 5.01.24 г. най-после бяха приети частични поправки в ППЗФИ... Опасявам се, че те отново са разписани непълно и противоречиво и, дано бъдещето ме опровергае, но обжалванията ще продължат.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ПОДСЛОН (2010, РЕЖИСЬОР ДРАГОМИР ШОЛЕВ) 

Колегите блокират сесиите с различни мотиви, но проблемът основно е формирането на служебната оценка, както и нейната тежест в крайната оценка, с която се класират проектите. Има сериозни разногласия и по въпроса дали тежестта от фестивални успехи трябва да бъде толкова по-значимо изразена в служебната оценка, сравнено с броя на зрителите, които има един филм. Какво е твоето мнение по този въпрос?

Въпросите са два. Процедурният въпрос – как да се сборуват двете оценки, на седемчленната художествена комисия и „служебната“ – това е изворът на лавината от жалби и блокиране на проектите. Тезите бяха 3. Дали оценката трябва да е (7*88) + 12 = 628; дали 7*(88+12)=700, или да е (7*88)/7+12 = 100. Аз намирам третия вариант за най-адекватен, но така и не открих в нормативната уредба текст, в който това да е безспорно формулирано и не мога да виня колегите, които избират другите два варианта като основание за жалбите си. Самият факт, че съдът допуска като „основателни“ за съдебно производство две или три различни тези, е ясен атестат за неясно разписаните правила. Сега, след поправките, в чл. 49 и чл. 50 от ППЗФИ е разписано, че сборуването ще става според третата теза, но това влиза в противоречие с формулировката вписана в чл. 47, ал. 3, която гласи, че „Националните художествени комисии... разглеждат постъпилите проекти съгласно условията на чл. 27, ал. 1, т. 1, 2 и 5, съответно т. 6 от ЗФИ... и ги оценяват и класират с мотивирано решение за всеки проект“. А точка 5 от чл. 27, ал. 1 съдържа критериите, по които в НФЦ се определя служебната оценка... С други думи, как художествените комисии ще разглеждат проектите по тази точка, след като в чл. 49 и чл. 50 ясно е посочено, че служебната оценка се добавя впоследствие? И как ще могат комисиите да класират проектите с „мотивирано решение“ при положение, че те ще разберат крайното класиране постфактум? Излиза, че не е помислено как да се избегне това противоречие... Трябвало е или да се избере теза 2, при която членовете на художествените комисии знаят предварително служебните оценки на проектите и ги имат предвид, когато решават да подкрепят или да не подкрепят даден проект, т.е. действително те класират проектите, или да не се изисква от тях да разглеждат проектите и по т. 5 от чл. 27 от ЗФИ... Но тогава ще излезне, че не комисиите класират проектите... Може да се спори, коя от тезите по-обективно би отразила комплексните качества на проектите, но няма спор, че новите поправки отново оставят място за тълкуване, а оттам и за обжалвания...^[3]

Вторият въпрос касае самото формиране на служебната оценка и нейната тежест в общата. Моето мнение е, че картите, по които тази оценка се изчислява са далече, да не кажа в разрез, от добрите европейски практики и също така противоречи на ЗФИ, с което дава друга възможност за обжалвания. Целенасочената избирателност на сметките в тези карти е смайваща: За награда Оскар, Златна палма, Златна мечка, Златен лъв, Най-добър филм ЕФА, Най-добър филм Златен глобус – 1,00 т. (избира се само една награда)… Защо само една, ако има 3? Имам и друго любимо: в случай, че сборът от точките, получени за официални селекции и награди по б. „а“ или „г“ надхвърля максималния брой точки, оценката е равна на максималния сбор от точките за съответната категория; Без коментар. Тези карти не търсят баланс и диференцираност, те налагат едно определено частно схващане за „правилно“, с което стават несправедливи. Тези карти са побългарена версия на картите, които се ползват в Румъния (и не само), но с няколко съществени разлики: в румънските карти режисьорът и продуцентът на проекта носят равни точки (50/50), а у нас пропорцията е 66,67/33,33 (защо трябва да има десетични дроби в тези оценки за мен остава загадка); в румънските – балансът между оценката за фестивални участия и оценката за разпространение, продажби, зрители е 60/40, а у нас е 90/10. Те изцяло игнорират критерия „опит“, който е изискване по закон, а и реален фактор при комплексното оценяване на всеки проект по света. И още – дават се 0,20 точки за филм на продуцент, който има 7 500 зрители; същите 0,20 точки се дават за 75 000 и за 175 000 зрители и т.н. За филм на режисьор, по тези показатели, точките са 0,40... Апропо, това за 7 500 зрители е вписано в ЗФИ... Излиза, че държавата ни не вижда смисъл да имаме повече зрители... По-лошото е, че колегите ни, които бранят тези карти, не виждат проблем в това. Тезата, че увеличаването на точките за разпространение, продажби и зрители ще изведе на предни позиции в крайното класиране „невисокохудожествени“ проекти е несъстоятелна – основната тежест на оценката (88% от нея, по сегашните правила) се определя от членовете на художествените комисии, те няма ли да имат капацитета да съзрат „чалгата“ в сценария? Изобщо, появилият се в края на 2019 г. термин „високохудожествено кино“ ме отблъсква със своята етикетна плакатност, с претенцията си за иманентно право, с превръщането на субективното мнение в обективен критерий. Може ли художественото да се дели на високо и ниско/низко? То низкото не е ли по природа нехудожествено? „Пошлостта не е само в явната боклучавост, а в лъжливата значимост, във фалшивата красота, в лъжливия ум, в лъжливата привлекателност“ е писал Набоков. Колко точно.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ПИСМО ДО АМЕРИКА (2001, РЕЖИСЬОР ИГЛИКА ТРИФОНОВА) 

Работиш в копродукции с различни европейски държави. Имаш ли поглед върху това как там разрешават проблемите си от подобно естество? Въобще имат ли такива проблеми и другаде – да е осигурен съвсем приличен бюджет за реализация на филми, но самите кинодейци, поради различни причини (основателни или не), да стопират процеса?

Не съм чувала за подобно нещо, но както споменах регулацията на процеса там е на друго ниво. Сигурно и там има много недоволни от резултатите, но обжалването е изключено, или най-малкото е предвидено то да не може да стопира процеса. Но там няма и узаконена практика група от хора, събрани чрез жребий и не носещи абсолютно никаква отговорност пред никого, да определя размерът на финансиране на даден проект. Визирам съществуващата при нас форма на Финансова комисия. Когато се е случвало да обяснявам на колегите, с които работя в международни копродукции, за проблемите ни тук, те най-често питат „как изобщо работите?“. Защото сега обсъждаме само проблемите, които предизвикват обжалвания и блокирани сесии, но за мен те са върха на айсберга. За мен по-сериозен проблем е цялостната философия и подредба на ЗФИ и ППЗФИ, които не следват логиката на филмопроизводствения процес и нямат за цел адекватното му подпомагане. Преди 32 години ние бяхме много близо до добрите европейски практики за стимулиране на развитието на филмопроизводството, но с течение на времето, поради липса на държавна стратегия и незаинтересованост или неспособност на политиците да вникнат в същината на процеса, поради намесването на много и разнородни интереси, регулацията на процеса започна да се изражда и вместо „стимулиране“ на развитието, което предполага свобода, компетентност, инициативност и носене на отговорност за резултатите, по-важно започна да става разписването на все повече и повече правила, които всъщност затрудняват процеса. Новият ППЗФИ е вече 322 страници. Първият правилник, по който работехме с ИА НФЦ до приемането на ЗФИ през 2003 г., беше около 50 страници. С нарастването на броя на страниците, ние все повече се отдалечаваме от добрите европейски практики. И това не ми се струва да е случайно. Ако направим аналогия между процесите, които се случват през последните 4-5 години в киното и процесите, които се развиват в държавата ни, ще открием повече прилики, отколкото разлики. Много ясно усещам, че тези приличащи си процеси са ретроградни, че те търсят разделения и конфронтация, че те печелят поддръжници чрез популизъм, а „главната идея“ остава в сянка... Дали интересите, които задвижиха тези процеси, са користни, дали се гонят власт и пари, или всичко се крепи на искрената вяра, че се изпълнява мисия за доброто на всички (да го допуснем за миг) – няма никакво значение. Резултатът е, че се връщаме назад. Изолирането на продуцентите от процеса на изработване на закона и правилата е ярко доказателство за това и буди само недоумение у всеки, който познава съвременните процеси в тази сфера. Бенефициенти на държавното финансиране в Европа, както и в България, са продуцентите, те са двигателят на процеса, те са отговорни финансово, те са отговорни за крайния продукт. И вместо да се стимулира появата на повече и по-млади продуценти, расте броя на режисьорите-продуценти, което освен че премахва най-първата стъпка в процеса на селекцията на най-добрите проекти, премахва и коректива по време на работата на режисьора, премахва и подкрепата.

От 1995 г. си продуцент и следиш процесите в българското кино. Сякаш проблеми никога не липсват. Дали тази несрета във филмовата ни общност не е и въпрос на манталитет, а не само на оскъдни средства, които в последно време са значително повече и това не бива да се пренебрегва?

Може и да е манталитет, назадничаво мислене, липса на творчески потенциал, на здрав разум, корист, лекомислие. Така или иначе, горчивата истина е, че толкова можем. Отдавна стана ясно, че увеличението на размера на държавната помощ само по себе си не е панацея, че ако сме в състояние на безпътица, лесно ще пропилеем и пари, и време. А безпътицата е узаконена – нашият кино-кораб се управлява формално от капитан, но всъщност произволни състави тип „орел, рак и щука“ определят посоките така, както тяхната природа им диктува, и понеже те дърпат в различни посоки, резултатът е усреднен, случаен и непоследователен. При това тези състави се назначават за кратко, а и никой не може да ги държи отговорни. И докато все повече държави възприемат „комендантския“ модел^[4] на управление на киноинститути, центрове и фондове, защото той доказа през последните десетилетия своята ефективност, при нас цари хаос, безотговорност и липса на перспектива.

Има ли решение на тези проблеми във финансирането и реализацията на българското кино?

Иска ми се да вярвам, че има, но виждам, че при това състояние на държавата, при крайно разединената ни в момента кинообщност, която не е готова за истинска промяна, не е реалистично да очакваме, че нещо съществено ще се промени в скоро време.

Сигурна съм, че списание КИНО се чете от всички заинтересовани колеги. Какъв е твоят призив към кинодейците?

Да търсят причините за своите проблеми първо в себе си.

 

Бележки под линия:

^[1] „Ние“ – основно продуценти от АФП, които бяхме част от работна група, създадена през пролетта на 2019 г., натоварена с изработването на Проект за изменение на ЗФИ; групата изработи (въпреки непрестанните обструкции, вмешателства и произвол) проекта, който бе внесен в Народното Събрание през есента на 2020 г. и който мина на 1-во четене само с 2 поправки – и 2-те коригираха (орязваха) предложените формули за изчисление на държавното финансиране. Насрочена беше дата за 2-ро четене, но то беше отложено за януари 2021 г., под претекст, че не е готов Правилника. Твърдя, че беше претекст, целта беше да се спечели време, защото схемата за подпомагане на ТВ сериали не беше готова. Когато се запознахме с новата версия на проекта, в нея освен добавената ТВ схема, имаше добавени и променени разни (важни) текстове, взети от текстовете от Становището на СБФД от есента на 2020 г. Първоначалната работна група беше изключена от процеса още в края на 2019 г.

^[2] Отговорност би следвало да носи г-н Велислав Минеков, тогавашен министър на културата в служебното правителство на президента Румен Радев, който пренебрегна всички аргументи и предупреждения срещу приемането на злополучния ППЗФИ през 2021 г., приемайки за „правилна” единствено позицията на СБФД.

^[3] Това „разчитане“ на новите формулировки не е моя заслуга. Буквално вчера, колежката ми Галя Тонева ми обърна внимание върху това.

^[4] По пример на Датския филмов институт, при който директорът, подпомогнат от художествени, организационни и финансови съвети, които са на щат за определен мандат, определя целите на института за времето на своя мандат, има последната дума при взимането на решения и носи отговорността за тях. Завидните постижения на датското кино през последните 15-20 години са плод на тази система, на благотворния творчески климат, който тя осигурява, на диференцирания подход към всеки казус, на компетентността на хората, които взимат решенията.