ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ

Днес всеки с телефона си е производител на образи, създадени набързо за регистрация, спомен или просто за удоволствие, а на културно по-безгрижните това им е достатъчно, за да си мислят, че са фотографи. По-усърдните обаче не забравят, че снимането, освен средство за всекидневна комуникация, е и творчество със запазено място в историята на изкуство и имат потребност да се запознаят с негови значими образци, които да тренират фотографския им поглед. Именно към тях вече могат да се адресират книги-албуми на известни имена, които до вчера бяха „издателски деликатес“ само за просветени. „Просвет“ (издателство „Изток-Запад“) е такава книга, появила се наскоро на нашия книжен пазар – луксозна, тежка, дизайнерская с фотографии на Николай Трейман и предговор от проф. Цочо Бояджиев.

Проф. Бояджиев е най-авторитетният български философ днес, което не му попречи преди петнайсетина години, воден от любителския си интерес към снимането, да стане прилежен ученик на професионалния фотограф Николай Трейман и постепенно да напредне дотолкова, че да не отстъпва по майсторство на своя учител. Трейман пък е така запленен от философското вникване във фотографията на своя ученик, че започва да я приема като на философстване в образи. Всъщност, той търси връзката между фотографията и философията още от началото на творческия си път. „Показателно е, че според собствения му разказ Николай Трейман посветил първата година от заниманията си с фотографията не на снимане, а на четене – пише в предговора си проф. Бояджиев, при това не на технически наръчници, а на книги за естетическите и философските аспекти на визуалното творчество“. И сега, десетилетия по-късно, сме изправени пред изкушението на свой ред да анализираме онези естетически и философски аспекти в творчеството на Трейман, които носят съдържателния му континуитет и са дефинитивни за авторовия аз. Задачата не е лесна, защото между неговите фотографии няма нещо кой знае колко обединяващо, никаква формална или специално заложена прилика – авторът си е запазил правото да тръгне буквално накъдето му видят очите и да „посегне“ на каквото в момента му се прииска. И така да превърне случайността в свой съавтор, а фотографиите си – във врабчета. Навремето Хулио Кортасар беше казал, че за да стане добра фотографията, докато Йехуди Менухин изнася концерт на открито, в този момент над  главата му трябва да прелети врабче.

Трейман – за разлика (да споменем само еталони) от Надар, прочул се с портретите си, от Ансел Адамс, превърнал пейзажите в своя запазена марка, или от Сам Хаскинс, създал христоматийни актове – работи във всички жанрове, а най-често в широките междужанрови полета. Жанровият избор дисциплинира възприятието на изображението, според канон, наложен от стотици други изображения и го вкарва в задочен диалог с тях. Точно от това изглежда бяга Трейман – иска да остане „насаме“ със зрителя си и държи фотографиите си встрани от очакваните прочити. При това го постига някак естествено, без стилистична показност.

Заедно с жанра и стилът не е дефинитивен за Трейман, не върху него се крепи авторовия му аз. Най-малкото, защото във фотографията, ако не си жанрово пристрастен, е твърде непосилно да изградиш собствен стил. Един от най-ярките такива – на Ян Саудек, да речем, едва ли можем да си го представим извън неизменните гротескови портрети, преливащи в антиеротични актове. Но и по-общо, защото стилът, както казва Ролан Барт, почти физически „извира“ от автора, от неговото тяло, за да премине в произведенията му, а във фотографията връзката между автор и произведение е технически опосредствана от фотоапарата. Той и да не я прекъсва съвсем, я разхлабва и прави индивидуалния стил далеч по-условен, отколкото в рисунката или в живописта. Затова е по-вероятно да се объркаш дали една фотография е примерно на Андре Кертеш или на Анри Кратие-Бресон, отколкото дали една картина е на Рьоне Магрит или Салвадор Дали, независимо че и двамата стилово принадлежат на сюрреализма.

Това не значи, че във фотографиите на Трейман не откриваме пренесени негови човешки черти – деликатност, свенливост, аскетичност, меланхолия…, но само загатнати, едва доловим емоционален фон на послания, дошли от другаде. Къде е това другаде? Пак е тук, в тукашността, но видяна от обратната ѝ страна, до която Трейман достига, следвайки сякаш възгледа на Виктор Шкловски, че изкуството (трябва да) „очуднява“ света. И това не произтича от обекта, разпознат от погледа като чуден, а от самия поглед, от начина на виждане. „Целта на изкуството е да създаде усещането за виждане, а не само за разпознаване на нещата“, казва Шкловски. И даже най-тривиални неща най-силно подтикват фотографа да ги „очудни“, защото така виждането по-добре може да демонстрира собствените си магически способности. Проф. Бояджиев разказва, че „във всичките тези години на съвместно снимане забелязах, че колкото по-неугледен беше един или друг обект, толкова по-страстно Николай се захващаше с „алхимическото“ превръщане на грозното и неугледното в нещо вълнуващо и по своему красиво“. Дървен стол, скъсана шапка, рушаща се къща, захвърлена капачка от контакт, бродирано ковьорче, тръба от канализация… Именно в проникването на погледа отвъд обекта, в провиждането на мамеща отвъдност в тукашността, което може да се определи като чудо, предизвикано с фотоапарат, се състои философският аспект във фотографията на Трейман. Това е – пише проф. Бояджиев – „идеологията на света като чудо, което във всеки момент може да се разкрие пред очите ни“. Но едва след умелата намеса на фотографа. Защото етимологията на „чудо“ е от „чувам“ – за него можеш само да чуеш, не можеш да го видиш. Освен разиграно пред очите ти от фотография без стил и жанр или по-точно в стила и жанра на очудняването.

В свързаността си с чудото изкуството от само себе си подхранва вярата, което го превръща в естетическа добродетел. Такава е темата и тезата на философското есе на Николай Трейман в края на „Просвет“, съдържащо изречено с грижливо подбрани думи религиозно просветление. То дава код, по който можеш да четеш всички образи в книгата като религиозна фотография, въпреки че на пръв поглед нямат общо с религията. Можеш, разбира се, да ги четеш и по съвсем различен начин. В критическата ми статия, написана преди много години за фотографския цикъл на Трейман „Блатото“ и също поместена тук, бях предложил поне шест възможности за интерпретация – от буквална до научнофантастична. Въобще, доказателство, че нещо е изкуство, ако поражда множество прочити, включително и „скарани“ помежду си.