Александра Маринова или както е по-известна Сандра Цар е родена в Русе, но от няколко години живее и работи в Букурещ като адвокат по гражданско и бизнес право с магистърска степен. Говори и пише свободно на четири езика. За нея литературата е възможност да покажем на себе си какви можем, а понякога и какви трябва да бъдем. През 2023 г. публикува първия си фентъзи роман „Диви Богове и Мъртви Богини“.

 

 

ХОРОТО НА МЪРТВИТЕ БОГИНИ

 

  АЛЕКСАНДРА МАРИНОВА

 

Имаше най-красивото лице, което някога беше виждала. Млад мъж. Може би малко по-голям от нея с дълги мигли, гъсти руси мустаци и загоряла от работата в калайджийницата кожа. Беше го виждала да се разхожда из селото. Лека стъпка, силни ръце. Беше го слушала как свири сладко на тамбурата си и как разправя приказки по седенките, а когато се засмееше, сякаш трендафили цъфваха на устните му. Сега обаче не се смееше. Всъщност сега не правеше нищо освен да лежи по гръб насред полето от ечемик. Златните класове го обграждаха като младенец в кошара. Златен ковчег за златен момък. Очите му, загубили някогашния си блясък, се губеха между блъскащите се талази от облаци в небето. Някой бе зашил блажена усмивка по устните му, толкова различни от връхчетата на пръстите му, които бяха обелени до кръв.

Ясна погледна към нозете му, където белезите от среднощния му ужас все още си личаха. Беше танцувал с тях цяла нощ, помисли си тя мрачно.

Ако ѝ беше останала дори капка мъка да изстиска от гърдите си, поне един стон за един момък взет толкова млад, Ясна щеше, но сълзите ѝ отдавна бяха похарчени за други. Душата ѝ бе празна – глуха кухина, в която остатъците от едни други, по-хубави дни отекваха жално. 

Тя си пое дълбоко въздух, за да овладее сърцето си. Въздишката, която напусна устните ѝ, бе накъсана като несигурен пламък. В ушите ѝ баба Келара все още пищеше. Споменът за сухите къдрици, които се бяха измъкнали от изпод забрадката и разлели пред очите ѝ в опит да скрият болката, беше жигосан в дъното на съзнанието ѝ. Наложило се бе щерките на рода Обозови да изпратят старата жена до знахаря, докато Цанко Хитрия раздаваше заповеди. Той беше от кожарите – сух като съчка за огрев, с разширени вени по дланите и счупен нос. До чичо ѝ Генади, който едва се държеше на бастуна си, Цанко изглеждаше почти като великан.

Няколко чифта ръце, задължително мъжки, защото на жените им бе забранено да пипат завърналите се, посегнаха внимателно към младенеца. Ясна забеляза Манол как прехапва устни. Дали не виждаше собствения си син, взет преди два месеца? Той, за добро или лошо, така и не им бе върнат.

От другата му страна Светлин привлече вниманието ѝ. С малка усмивка той я питаше дали е добре – досаден навик, останал му от детството. В онези дни Ясна не можеше да се насити на игрите, на слънцето и на очите му, които винаги обещаваха вълнения. Днес обаче в тях плуваше зле прикрит страх, тъй като никой не знаеше кой и кога щеше да бъде взет.

– По-бързо, преди тоя клетник да ни е отровил ечемика – излая Цанко.

На тръгване чичо ѝ Генади я стисна за дланта дали в опит да ѝ предложи утеха, или да намери такава за себе си, Ясна не знаеше, но той така и не пожела да поясни. Тя се опита да запомни усещането за топлина, за надежда, че скоро всичко щеше да се оправи, а не колко слаби и сковани ѝ се бяха сторили пръстите му.

Ясна продължи да гледа мъжете. Отдалеч гърбовете им изглеждаха толкова малки и деликатни. Приличаха на шествие от мишки с посивели лица, които мудно влачеха краката си към селото. Не след дълго над полето щеше да се чуе риданието на камбаните. Мелодията им някога бе отбелязвала началото на празник и дни на веселие, ала сега само ковеше страдание.

Сред килима от сухо злато останаха единствено жените с черните си забрадки и Ясна – капката кръв между тях. Над клюмналите им глави сивото небе се подуваше и подуваше. Скоро щеше да се спраска и от него да потече всичката насъбрала се болка и мъка, защото то помнеше и не прощаваше.  

Въпреки свития си стомах, Ясна тикна насила един залък хляб в устата си. Коства ѝ огромно усилие да го преглътне, но накрая съумя. Трябваше да има сили за работа. Ако не тя, то тогава кой? Толкова много им бяха взети. Братя, синове, бащи, внуци и дядовци, чичовци и братовчеди. Някои бяха изпратени в града с последните скътани монети, други нямаха такъв късмет, а трети… Ясна се спря. Не говореха за предателите. Дори и на ум.

Около нея полето беше започнало да ѝ шепне приказки за нощни ужаси и светли очи, които те следяха от най-крайните кътчета на гората. Шепнеше за тайни, скрити в непроходими гъсталаци и дълбоки вирове, канеше я на разходки по криви пътеки без край на непознат за Ясна език, чиято притегателна сила накара косъмчетата по тила ѝ да настръхнат.

Работата трябваше да се свърши, напомни си тя и запя, за да пропъди шепота. Никой обаче не пожела да се присъедини към песента ѝ. Може би никой не помнеше думите и нямаше сили да си ги припомни?

Сама сред безкрайното поле от злато и дузина черни забрадки Ясна продължи да пее, защото нямаше да позволи тежестта на мълчанието да я смачка.

Полегнало бяло моме, заспало

на майчино си колено,

под една сянка дебела,

на една трева зелена,

край една вода студена…

Когато тъмните бои на нощта започнаха да се размиват в сивото на небето, Ясна се запъти към дома. Селото я посрещна с аромата на вълна и сено, струпано из дворове, където пълни кокошки се разхождаха важно покрай мотики, рала, заострени сърпове и тук-там някое уморено магаре. Малки двуетажни къщи се държаха на основи от камък и дърво, а върху белите им стени си личаха потъмнелите жълти петна от преминаващия добитък.

Младата жена подмина група селяни, чиито гласове подскачаха един над друг като горди петли.

– Няма друг начин – каза някой.

– Ако искаме този кошмар да приключи, ще трябва да се направи – Чу гласа на Цанко Хитрия.

– Това е лудост! – възкликна трети.

– Лудост? – обади се Манол. – Ще ти кажа аз какво е лудост. Лудост е да оставя да ми вземат всичките момчета, преди да съм прескочил четиридесет лета!

Толкова се беше наежил, че Ясна си помисли, че още малко и ще полети. Една кокалеста ръка обаче се пресегна и го хвана за рамото, връщайки го обратно на земята. Беше дядо Младен или както всички го наричаха чичо Камък, защото дланите му бяха посивели от цял живот прекаран в зидане.

– Чешмата ще бъде завършена утре – каза той с клокочещ глас, сякаш планински поток бликаше от гърлото му. – С Гената събрахме всички материали. Основите са положени. Решено е.

Думите му ѝ прозвучаха злокобно. Като забит гвоздей. Като мрак. Като край. Щом я забелязаха, всички видимо притихнаха, а някои дори посегнаха да се прекръстят. Заради запалените фенери в ръцете им лицата им бяха оцветени в оранжево и жълто, и червено, но очите им оставаха тъмни. Чифт подир чифт уплашени погледи я изгледаха подозрително от главата до нозете. За разлика от много други, Ясна все още носеше хубавите си премени – черна престилка, вързана около червен сукман, както и бяла риза, по чиито ръкави цъфтяха кокичета. Косите ѝ бяха прибрани на дебела плитка зад гърба ѝ, за да държат открито кръглото ѝ лице и сини очи – проклети очи, които можеха да те урочасат. 

Ясна поздрави групата и побърза към дома с дузина погледи по петите ѝ.

На прага се опита да ги подмине, но цървулите сякаш я умоляваха да ги погледне. Вече година без брат ѝ. Година без Лало и Добри, и Вълко, и още толкова много добри момци, чиито имена не бе успяла да запомни, защото сърцето ѝ бе неспособно да ги побере всичките. Взимаха ги през нощта, докато всички спяха. Единствено цървулите оставяха. Множество домове с празни стаи и изоставени обувки. Само вятърът се сещаше да ги обува от време на време.

Познат ужас полази раменете на Ясна, карайки я да потрепне. Какво ли бяха сторили, за да бъдат прокълнати по този начин? Кого бяха разгневили?

– Господи, пази ни – прошепна тя. – Пази братчето ми.

Семейството ѝ вече беше на софрата. Розов цвят се бе прокраднал по бузите и носа на баща ѝ, докато от другата страна майка ѝ нервно галеше косите на най-малкия ѝ брат – Огнен. Напоследък често го правеше. Може би, защото до месец щеше да навърши петнадесет лета и вероятно затова баща ѝ беше сложил ключалка на стаята му, макар че тя щеше да е напразна, ако го пожелаеха. Никой не можеше да откаже на повика им.

– Добра вечер, майко, татко – поздрави ги Ясна и се усмихна на Огнен, чиито очи блеснаха щом я видяха.

– Добра да е – прочисти си гърлото баща ѝ. По изражението му тя заключи, че вече беше чул за момъка на полето.

– Идва буря – каза тя.

– Да…

– Утре сутринта, преди да се излее, ще вляза в курника да замета, а после мога… 

– Яж и си лягай, момиче – намеси се майка ѝ. – Остави приказките за утре.

И Ясна се подчини от страх да не я разстрои. Майка ѝ най-накрая беше спряла да плаче всяка вечер. Най-накрая беше започнала да си връща руменината в бузите и топлината в гласа. Слабите искри на живот в очите ѝ бяха нещо, което Ясна щеше да направи всичко възможно да разпали наново дори ако това означаваше да живее в тишина.

Не я събуди звука от отварянето на вратата, а ръцете, които я сграбчиха. Множество ръце, всичките диви и отчаяни.

Ясна изпищя. Опита се да се отскубне от лапите им, но хватката просто се затегна около китките ѝ, около глезените ѝ дори в косите ѝ. Живи окови. Капан.

– Татко! Майко! – извика тя. – Помощ! Какво правите? Не! Пуснете ме! Помощ!

– Тихо! – нареди някой. Гласът му ѝ напомни за Манол, но звучеше дрезгав, някак виновно.

– Скоро всичко ще приключи не бой се – обади се Светлин в ухото ѝ. От толкова близо тя усети миризмата на потта му, както и на нервите в дъха му.

– Спокойно девойче, тихо, тихо, шшш. Всичко ще оправим, не бой се – Това беше дядото на Вълко – старият Геро. Ясна ходеше при него да му мете прага и носи хляб, когато кръстът му го заковаваше за постелята.

Някъде в тълпата Ясна съзря баща си, само че нещо в него, в лицето му, в стойката му я стресна. Винаги ли бе изглеждал толкова грохнал и чуплив? Ужасена и объркана тя се огледа на посоки, но майка ѝ липсваше, както и брат ѝ.

Отвън селото бе празно. Магазините бяха затворени, животните – прибрани дори кучетата не смееха да лаят, може би от страх да не последват нейната участ, каквато и да бе тя. Светът бе затаил дъх, всичко се надуваше ставаше по-ярко, по-зелено, по-остро в очакване на края.

В сенките на отиващия си мрак Ясна съзря фигурата на чичо Камък и… чешмата. Гласът ѝ мигом я напусна, сякаш някой издърпа всичкия въздух от гърдите ѝ. Тя падна на земята, краката ѝ неспособни вече да я държат. Не ѝ се наложи да чака дълго, преди груби ръце да я вдигнат толкова нависоко, че нозете ѝ едва докосваха камъка, който хапеше пръстите ѝ.

– Не – прошепна тя. – Пуснете ме. Недейте. Моля ви, не. Не!

Но нищо нямаше да спре селяните, другарите ѝ, семейството ѝ. Страх я държеше да не избяга, а отчаяност я влачеше напред. Някъде нависоко небесните нишки не издържаха на молбите ѝ. Със зловещ пукот те започнаха да се късат в буря от листа, цветя и дъжд.

Ясна се опита да се отскубне наново, но тълпата просто я блъсна вътре и тя се удари в земята с тих стон. Въпреки болката, която прониза китките ѝ, Ясна пробва да изпълзи навън, обаче бастунът на чичо ѝ Генади я върна назад. Всичко се завъртя.

– Зидайте! – извика чичо ѝ, а в далечината светкавица разпори небето. Ситни капки дъжд вдигнаха праха около краката на зидарите, докато лепяха стената на чешмата – гробницата на Ясна.

Светлината бързо я изоставяше. Горещи сълзи се стичаха по бузите ѝ. Ясна осъзна, че не можеше да диша, не можеше да мисли. Само да пищи и да се моли.

– Пуснете ме! Моля ви! Не, не, не! Пуснете ме навън! Какво ми правите? Господи, какво ми правите? Не! Майко! Майко! Помощ!

Когато най-сетне силите я напуснаха и тя припадна, гласът ѝ бе пресипнал, а ризата пропита със сълзи. Когато най-сетне се събуди, мракът отказа да ѝ каже колко време беше минало, но Ясна знаеше, че не можеше да остане тук. Нямаше да остане тук.

Юмруците ѝ удариха каменната преграда, само че тя не помръдна. Ясна опита отново, този път по-силно с повече отчаяние. Нищо. Ясна изхлипа, тялото ѝ се тресеше от ужас. Далечна гръмотевица накара камъка слабо да потрепери в съгласие с полудялото ѝ сърце. Песен напираше да излезе, за да прогони тишината, която заплашваше да я смачка. Ясна отново удари по стената и отново нищо. Тя изпищя. Беше писък изшит с безсилие, страх, ала и гняв. Нямаше да свърши тук, реши Ясна. Нямаше да свърши тук.

Нямаше да свърши тук!

Устните ѝ леко се разтвориха, за да позволят на песента най-сетне да се излее от тях:

Повей, ветре, повей,

силен дъх от морето

хладен дъх по полето,

по млади момчина,

по млади невести!

Песента донесе със себе си миризмата на ечемик, утеха и лятна жега. Тя се хлъзна по стените на черния ковчег в търсене на някаква, каквато и да е пролука.

Докато Ясна пееше, нещо докосна дланта ѝ, нещо меко и хладно, което я накара да подскочи нагоре. Тя стисна зъби в очакване на главата ѝ да се удари в каменния свод, но болката така и не дойде. Младата жена сви веждите си. Внимателно и несигурно тя се протегна нагоре. Посрещна я празнота, сякаш мракът се бе разширил, за да ѝ направи място във владенията си. Ясна вложи цялата си воля в нелеката задача да се изправи на крака, като през цялото време използваше едната стена за опора. Какво се случваше? Как бе възможно това?

Ясна осъзна, че бе загубила изхода. Страхът натика в стомаха ѝ стотици ледени игли. Тя направи крачка назад. Още празнота. Дори стената, на която се подпираше, се отдръпна от допира ѝ като опарена.

Тогава чу шепота. Същият от полето. Отново я канеше, само че този път Ясна не го отблъсна. Вместо това тя се хвана за невидимата нишка като загубено пале и се остави да бъде задърпана по-дълбоко в мрака. Една крачка. Втора крачка. С треперещ дъх Ясна вървеше несигурно в нищото. Тежкият въздух, който до преди малко се лепеше по кожата ѝ, започна да се избистря, изместен от аромата на вечерна зеленина. Под краката ѝ студеният камък отдаде път на рохкава пръст, после на трева – влажна като след дъжд. Замириса на жарава, на огън, на отминала буря.

Бавно мракът се разгърна и пред очите на Ясна се откри широка ливада, обградена от планини, чиито върхове пореха мастилената нощ. В средата гореше висока клада. Ярки искри се извиваха нагоре към небето, където близваха нозете на звездите. Покрай кладата девойки танцуваха в бели премени, облени в цветовете на огъня. Сенки и пламъци рисуваха, триеха и наново рисуваха чертите им. Смеховете им играеха заедно с тях около кладата, по ливадата и между краката на дузина елени със златни рога, които пасяха наблизо.

Тези девойки бяха самодиви, осъзна Ясна, когато две от тях – гъвкави като върби в дълги полупрозрачни ризи се откъснаха от кръга и пристъпиха към нея. Деликатните им нозе едва-едва докосваха тревата. Очите им бяха пълни с искрите на жаравата и гатанките на нощта. Те прокараха нежно пръсти по лицето на Ясна, целунаха сълзите ѝ, разпуснаха косите ѝ и сложиха на кръста ѝ зелен пояс. Тогава Ясна усети вкуса на кръв в устата си, на вятъра, който се блъскаше в гърдите ѝ и вече онзи шепот не ѝ бе непонятен. Това бе езикът на глада и свободата.

Сестрите ѝ се усмихнаха широко. Алени устни подобни на пръстите на онзи… Кой ли беше? За кого си бе помислила? Ясна се опита да си спомни. Злато, вятър, глад. Да, глад… Душата ѝ гореше да танцува, но нямаше кой да посвири. Ясна пое протегнатите към нея ръце, за да завърши пръстена около огъня. Сестрите ѝ запяха и тя вплете гласа си с техните. Песента, която изпълзя от душите им, бе пъргава като сърна и гладна като вълк. Само колко гладна беше! Тя се втурна надолу към полето, промушвайки се през гъсти шубраци и непроходими гори, прескачайки дълбоки вирове и криви огради в търсене на нов момък, на красив момък с лека стъпка и силни ръце, който да се присъедини към хорото им тази вечер.

Където слънцето стъпва,

там е равнина зелена,

под нея, село проклето

под него, зелен бор,

под бора, бяла чешма,

под чешмата, Ясна лежи…

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.