ДЕЯН СТАТУЛОВ
ПРОФЕСИОНАЛИСТИТЕ ТРЯБВА ДА НИ ПОСОЧАТ ПЪТЯ, ПО КОЙТО ЖЕЛАЯТ ДА СЕ РАЗВИВА КИНОТО
Найден Тодоров е роден през 1974 г. в Пловдив, България. Завършва с отличие музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив и продължава обучението си по оркестрово дирижиране в легендарния клас на професор Урош Лайовиц, хорово дирижиране при професор Гюнтер Тойринг и оперно дирижиране при професор Конрад Лайтнер в Университета за музикално и сценично изкуство във Виена. Найден Тодоров е работил с всички български държавни оркестри и оперни театри, както и с много оркестри и оперни театри в Европа, Азия, Северна и Южна Америка и Африка, между които се открояват Виенският симфоничен оркестър, Виенската народна опера, Берлинският симфоничен оркестър, Филхармонията на Богота – Колумбия, Националният оркестър на Бразилия, Филхармонията на Токио и много други. Найден Тодоров, освен че е работил с абсолютно всички симфонични оркестри и оперни театри в България, е особено свързан със Софийската филхармония, с която дебютира през 2001 година. През 2004 г. той е обявен за неин постоянен гост диригент, по-късно става главен гост диригент, а от началото на 2017 година е избран и за неин директор. През 2021 г. издава първата си книга с разкази „Полъх от ангели“. През октомври 2022 г. Найден Тодоров е избран отново за директор на Софийска филхармония. В периода февруари-юни 2023 г. е служебен министър на културата и отново заема същия пост от април 2024 г.
СНИМКА: © РУДИ БЕЖЕВ
Нека да започнем разговора с въпроса: как изглежда българското кино от Ваша гледна точка – като зрител, като творец, и като министър.
Като зрител – българското кино за мен не е достатъчно видимо. Като творец – винаги съм се изумявал на озвучаването в българските филми – сякаш съществуваме извън света и нямаме представа какво се случва извън нашите граници. Като министър – ще изненадам ли някого с факта, че подобно на цялата ни нация и кинодейците са разделени на фракции, които воюват помежду си и не осъзнават, че всеки удар срещу „другия“ е удар срещу българското кино?
От години в нашата общност кипят и бушуват множество драми, някои от както (както веднъж се пошегувах) са по-интересни от самите филми, които се създават. Какви са причините за това според Вас?
Причината, извън прословутия български индивидуализъм, е една – ако разделим двете основни фракции условно на „фестивално“ и „комерсиално“ кино, техните представители не разбират, че и двете течения са необходими за развитието на хората. Най-общо казано, първото ни кара да се замисляме над проблемите в обществото ни, а второто ни кара да забравим за момент собствените си проблеми и да се почувстваме по-добре.
Нека да пристъпим по конкретните проблеми. Има хора във филмовата общност, които надигат глас, че Министерството на културата е пасивно и не прави достатъчно за българското кино. Как бихте отговорили на подобно обвинение?
Бих попитал тези хора дали знаят какво е съотношението във финансирането на българското кино между държавните и спонсорските средства. Сумата, която държавата отделя на годишна база за българското кино, е осемцифрена. Факт е, че поради вътрешни проблеми в гилдията, кинодейците досега не са успели да се възползват максимално от тези средства и всяка година връщат пари в държавния бюджет. И бих желал също така да изразя едно свое недоумение – след десетилетна битка за независимост от държавата, в момента в почти всички сфери на културата протестират, че държавата не контролира сектора достатъчно. Аз лично нямам проблем – мога да работя и в двата модела, но нека първо да изберем единия и се придържаме към него, без да си променяме мнението всеки път, когато срещнем затруднения.
Според част от колегите Министерството на културата може да бъде по-активно и да се намеси в разрешаване на определени казуси, които провокират съдебни дела… Може ли да бъде спрян казуса „блокирани сесии“?
Може. Трябва да се промени нормативната база, която дава възможности за интерпретации на правилата. Но нека сме честни – не е голяма тайна, че е имало намеси от хора от гилдията при създаването им. Трябва да се промени и начинът на финансиране – вече разсъждаваме по въпроса как да се създаде модел, при който да има възможност за финансиране за различните видове кино, без да се сблъскват помежду си.
Вие, разбира се, не сте отговорен за времето, в което бяха приети спорни (според някои колеги) казуси в Закона за филмовата индустрия и Правилника за неговото прилагане, но проблем съществува. Какво може да направи администрацията на Министерството, за да се отстранят тези спорни казуси?
Ние сме готови да инициираме нужните промени. Но преди това трябва да постигнем някакъв консенсус в гилдията. Да не забравяме и, че при миналия ми престой в министерството събрах представители на всички страни в обща работна група, която да намери допирните точки и да даде предложения за желаните промени. Сега предстои и събиране на Националния съвет за кино, с чиято помощ се надявам да решим кой ще е пътят напред и в следствие на това решение ще предприемем нужните корекции в нормативната база.
Как да стане така, че да не бъдат блокирани десетки проекти, милиони левове, а с тях и стотици работни места, и в края на годината средствата да бъдат върнати в държавния бюджет?
Решението е в три стъпки. Първо – изчистване на двусмислените текстове от правилата. Второ – създаване на правило, който блокира сесии, да бъде сам блокиран за съответния период от време. И трето – разделяне на финансирането в две писти.
Какво имате предвид – финансиране на две писти?
Това е идея, която все още обсъждаме и е в съвсем суров вариант – да има отделни писти в конкурсите, така че т. нар. фестивално кино да не се противопоставя на зрителското кино, по примера на датския модел на финансиране на филми. Не бива да има сблъсък между тях. През годините има една важна спечелена битка и това е задължителното перо в държавния бюджет, което е определено за финансиране на кино в България. Всички колеги трябва да осъзнаят, че блокирането на сесии намалява размера на това перо, а в същото време има области в културата, които страдат от липса на средства.
СНИМКА: © РУДИ БЕЖЕВ
Министерство на културата е принципал на ИА „Национален филмов център“, но гилдията не усеща това…
Министерството на културата представлява изпълнителната власт в държавата, отговаряща за културата. Искам да попитам – наистина ли хората искат да усещат контрола на държавата? Моята представа е, че ролята на държавата трябва бъде да създава условия за развитие, от които хората да се възползват. Като например – изпълнителна агенция (НФЦ), която чрез различни сесии да отпуска средства и да дава възможност на професионалистите да създават филми. По този начин държавата в лицето на министерството на културата подпомага гилдията, без да се натрапва. Разбира се, има и най-различни начини властта да бъде по-осезаема, един интересен пример в другата крайност е даден в романа „1984“.
Каква е държавната политика по отношение на киното в България? Сякаш липсва такава и колегите са оставени сами (чрез съда) да се оправят.
Вече отговорих на този въпрос. Държавата има нужда от това киното да се развива, то е част от културата, на която хората имат право на достъп по конституция. И след като колегите не могат да намерят общ език извън съда, ще трябва да се променят правилата така, че това да не пречи на развитието на киното.
Чета различни форуми и мнозина зрители покрай нашите проблеми си създават негативна нагласа към киното ни, включително, че се караме за „държавната хранилка“. Възможно ли е този образ да бъде изчистен?
Разбира се. Но и тук ли трябва да се намеси „държавата“? Нима хората от гилдията не разбират, че обществото трябва да вижда резултата на тяхната работа, а не проблемите помежду им? Факт е, че голяма част от гилдията са фантастични професионалисти. Това, обаче, върви в комплект с болезнена индивидуалност, която прави комуникацията помежду им не винаги лесна. И въпреки това, в момента, в който отхвърлим българската поговорка „не е важно аз да съм добре…“, нещата ще тръгнат във вярната посока. Най-тъжното е, че проблемите във филмовата гилдия не са изолиран случай, този феномен можем да го видим, накъдето и да се обърнем, в нашата родина.
Какви са шансовете, след като бъде възстановен Националния съвет за кино (НСК), неговите предложения да стигнат до реални резултати през Министерски съвет и Народното събрание?
Тук не става дума за шанс. Това е основната причина, поради която свиквам Националния съвет за кино. Професионалистите трябва да ни посочат пътя, по който желаят да се развива киното, а ние ще свършим останалото. Разбира се, не можем да очакваме НСК да бъде панацея за всички проблеми, но постигнем ли консенсус за посоката, другото ще го наредим.
Как бихте коментирали спора „за“ и „против“ комерсиалното или фестивално кино. Една от ябълките на раздора. Може ли да се намери баланс? Не може да отречете, че в музикалните среди също съществува подобен спор…
Защо трябва да бъдем „за“ или „против“? Ние имаме нужда и от двете! И съществуването на едното с нищо не пречи на съществуването на другото. И точно, за да приключим с тези безсмислени сблъсъци, ще разделим двете фракции на отделни писти. Държавата има достатъчно възможности да подкрепя и двете, стига те самите да не се самоунищожават. В музиката е малко по-сложно – през последните четиринайсет години държавата създаде условия за развиване на комерсиална дейност, чрез въвеждане на един доста интересен квазипазарен модел на субсидиране на публичните институти, но в стремежа си да раздвижи мисленето на културните мениджъри, някак пропусна да подсигури съществуването и развитието на некомерсиалния сектор – тъй нареченото „високо изкуство“ (отвратителен израз за описване на красотата на класическата музика). И сега търсим модел, който да възстанови тотално нарушения баланс в музикално-сценичните изкуства. И остава да се надявам, че следващият министър на културата ще продължи в същата посока, защото най-големият проблем у нас според мен при това не само в културата, е, че липсва приемственост в политиката на отделните правителства. И като добавим към това краткия живот на правителствата през последните години, можем да добием представа откъде идва усещането за несигурност, което вгорчава живота на хората и допълнително допринася за все по-засилващата се агресия в обществото.
