БОРЯНА МАТЕЕВА
РАЗГОВАРЯ С ЛЮДМИЛА ДЯКОВА – ГЛАВЕН РЕДАКТОР НА СПИСАНИЕ КИНО
Как възприемаш времето (по повод юбилея ти питам, но няма да говорим за години), а за оста минало-бъдеще. Правиш ли равносметки от типа на „А сега накъде“?
Е, вече е малко късно за „накъде“, но знае ли човек? А иначе Рангел ми липсва.
Като заклет оптимист винаги си мисля, че по-доброто предстои. Колкото до миналото, мисля, че съм късметлийка. Винаги съм се занимавала с това, което обичам – киното. Вярно е, че обикновено успявам по трудния път, но така или иначе постигам това, към което се стремя.
С РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ
За миналото като епоха не ми се говори. Мисля, че много от хората, близки до моето поколение, бяха критични, кога по-явно, кога под сурдинка, към системата на соца. Идеологически диктат и стагнация, преднамерена уравниловка и некомпетентни, неинтелигентни и арогантни управляващи. Не знам дали помниш, но когато трябваше да попълваме някакви данни за произход в училище, имаше три категории – работници, селяни, служещи. Няма интелигенция, няма интелектуалци. А това е показателно за духовната атмосфера в онези години. Не че нямаше високи образци във всички сфери на изкуството – автори, мислители, творци на световно ниво. Те намираха начини да се противопоставят, да критикуват системата – явно или в „езоповски“ стил. Парадокс е, но тогава властниците правеха повече за културата, отколкото управляващите днес. Може и да е било демагогия, както се казва: „Парата да се изпусне през свирката на локомотива“...
Във ВИТИЗ, днешен НАТФИЗ, циркулираше една шегичка, вдъхновена от пиесата „Просто жена“[1]. Според нея жените са три категории: „жена-мацка“, „жена-библиотека“ и „просто жена“ – рядко и щастливо съчетание от двете. Виждам те като „просто жена“, но ти как се отнасяш към тази „класация“?
За съжаление, „мацка“ никога не съм била – нито съм достатъчно привлекателна, нито достатъчно глупава. За „жена-библиотека“ – не съм толкова интелектуална. Така че категорията „просто жена“, колкото и „просто“ да звучи, ми е най-близка.
В РОЛЯТА НА ДАМА ПИКА ОТ ХИБРИДЕН АНИМАЦИОНЕН ФИЛМ
Защо киното? Какво или кой те тласна натам? Влизаш в киното съвсем млада като асистент-монтажист в Студията за анимационни филми „София“ – оттам и любовта ти към анимацията. Ставаш режисьор по монтажа. Името ти стои в надписите на филми на Анри Кулев, Иван Веселинов и други класици. Разкажи за този светъл период „А бяхме млади“...
От дете исках да се занимавам с изкуство. Играех балет, свирих кратко и безнадеждно на пиано. Пишех пиески, които разигравахме с децата от махалата в кварталния ОФ клуб. Естествено, че бях режисьор и изпълнявах главната роля. Бях на шест години, когато ме заведоха на кино за първи път – Легенда за любовта. Бях зашеметена! Стори ми се толкова красиво, приказно, изключително! Дори претърпях инцидент. Притиснах си пръста на седалката, тогава кино „Левски“ беше с дървени столове и седалките се обръщаха. Адски ме заболя, потече ми кръв, но не гъкнах от страх да не ме изведат от салона. С детински акъл си извадих носната кърпичка и се „превързах“ и въпреки болката продължих да се прехласвам по филма. Като ме видя след прожекцията, майка ми щеше да припадне. Сигурно тогава подсъзнателно съм се врекла да се посветя на киното. Всъщност родителите ми имат голяма заслуга за страстта ми към изкуството. Особено баща ми. Позволяваше ми да чета книги не за моята възраст, водеше ме по изложби. Нашите не пропускаха театрална премиера и понеже нямаше на кого да ме оставят, ме водеха със себе си.
Това в детството, а след това?
Може би съм била на 13-14 години, когато в Дома на българо-съветската дружба театралната трупа на ансамбъл „Маяковски“ играеше с голям успех пиесата на Иван Пейчев „Всяка есенна вечер“. Постановката беше на Леон Даниел, а главната роля се изпълняваше от Пантелей Пантелеев, също изключителен режисьор по-късно. Гледах няколко пъти спектакъла и реших, че мястото ми е там. Доста нелепо... Те, възрастни хора, репетират и играят вечер, а аз още дете. Но Леон направи компромис. Дали от съжаление към мен или баща ми много го помоли, но ме приеха като слушател. Беше невероятно!
В СПЕКТАКЪЛА „ЦИЛИНДРИТЕ НЕ, ФУРАЖКИТЕ ДА“ – АВТОР ПАНТАЛЕЙ ПАНТАЛЕЕВ, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ГЕОРГИЕВ
Докоснала си се до една легенда...
Школата на Леон е повече от няколко образования. След време Панто стана режисьор на трупата, а аз вече се изявявах като актриса. Бяхме доста пъстър състав: Еди Емирян, Павла Раковска, Георг Краев, Николай Вълчинов, Виржиния Арсова – да не изброявам всички. След като Панто напусна театъра, се изредиха доста режисьори като Енчо Халачев, Атанас Илков и др., но Николай Георгиев беше човекът, който ни въведе в алтернативния театър, запозна ни с „бедния театър“ на Гротовски, с връзката театър-публика. Играехме почти всяка вечер и доста хора идваха на представленията. Операторът Косьо Занков твърди, че ме помни оттам.
ЦВЕТАНА ТРИЧКОВА (В ЦЕНТЪРА) СЪС СВОИТЕ ВЪЗПИТАНИЦИ В МОНТАЖА
А защо киното?
И когато си мислех, че пътят ми е предопределен, се записах в киноклуба към „Централна станция на младите техници“ – имаше и такова формирование. Гледахме филми, изучавахме история на киното, пишехме сценарии и правехме кратки филмчета, в които участвахме. Дори излъчиха едно от тях по БНТ в някакво средношколско предаване. Тогава разбрах, че от мен актриса няма да стане, но усетих неистов порив към режисурата. Гледах всичко, което се показва по екраните, четях и купувах книги, списания. Започнах да се готвя целенасочено за това поприще. Но в България още нямаше киноспециалности, а за следване в чужбина беше немислимо, поне за мен. Бях студентка първи семестър в СУ – българска филология, когато чух, че се обявява конкурс за монтажисти в Киноцентъра. Явих се, одобриха ме и напуснах Университета. Дори ме попитаха дали предпочитам да работя в игралното кино или в анимацията. Баща ми ме посъветва да избера анимацията, защото там се усвоява професията. Благодарна съм на Цветана Тричкова, светла ѝ памет, че ме въведе в занаята. Но знаех много повече за киното и това не остана незабелязано от колегите. Така започнах да работя със Стоян Дуков, Иван Веселинов, Иван Андонов, Анри Кулев, Георги Чаушов, Генчо Симеонов. При това в техните филми не бях асистент, а режисьор по монтажа, въпреки че терминът бе въведен у нас по-късно. Наистина славни години!
С АНИМАТОРА ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ ПО ВРЕМЕ НА ДИСКУСИЯ ЗА БЪЛГАРСКОТО АНИМАЦИОННО КИНО
В началото на 70-те записваш задочно новата и екзотична за онова време специалност „Kинознание“ във ВИТИЗ. Твои състуденти са Божидар Манов, Кристина Стоянова... Разкажи за тези първи години на киноспециалностите в България.
С „Kинознанието“ не беше любов от пръв поглед. Когато откриха кинокатедрата във ВИТИЗ, кандидатствах режисура. Клас трябваше да вземат Методи Андонов и Христо Христов. Не знам защо към края на изпитите Методи Андонов се оттегли. Не се хваля, но на всички кръгове от жените бях на първо място. Имаше отделни класации за жени и за мъже. На писмения изпит ни показаха филма на Методи Андонов Козият рог. С кой акъл, явно младежка самонадеяност, бях доста критична за някои епизоди, но получих отлична оценка. Така стигнах до последния кръг, който беше събеседване. Почти повярвах в успеха си, когато Тодор Динов – той беше в комисията, ми каза, че Христо е категоричен, че няма да ме вземе. Бил казал, че не му изглеждам психически устойчива за режисьор. Голям рев падна, но след време си дадох сметка, че може би е бил прав. Признах му го след петнайсетина години.
ОТ ГОДИНИТЕ ВЪВ ВИТИЗ (РИСУНКА РУСИ ДУНДАКОВ)
Кои влязоха в този първи исторически випуск?
Беше страхотен випуск! Киран Коларов, Иван Павлов, Иван Младенов, Иван Росенов, Огнян Гелинов, Малина Петрова, Искра Йосифова, Анна Петкова. Мишо Мелтев и Евгений Михайлов трябваше първо да отидат войници и продължиха след две години в друг випуск. За съжаление, някои от тях вече ги няма. Затворих страницата с режисурата завинаги...
Но не си се отказала – любовта към киното е била по-силна...
На следващата година кандидатствах „Кинознание“, но бях обещала в Студията, че ще продължа да работя като монтажист и ще следвам задочно. Някои приятелства от Академията, като това с Криси Стоянова, с Божидар Манов, с теб, със Сашо Янакиев, Бог да го прости, ме вдъхновяват и окрилят и до днес. Въпреки че след това никак, никак не беше лесно с намирането на работа. Позволих си да помоля за среща с Никола Ненов, който ни преподаваше „Научен комунизъм“, но беше станал шеф на Кинематографията. Той ме отряза, че едва ли си търся работа за хляба. А аз, колкото и да бях съкрушена, му отговорих, че точно той ни е учил, че при социализма човек търси реализация, а не само прехрана...
КАТО МЛАДИ КРИТИЦИ С ПАВЛИНА ЖЕЛЕВА, АЛЕКСАНДЪР ЯНАКИЕВ И БОРЯНА МАТЕЕВА НА СВЕТОВНИЯ ФЕСТИВАЛ НА АНИМАЦИОННИЯ ФИЛМ – ВАРНА
Кои считаш за свои учители в кинокритиката? И по-общо – в киното.
Знаеш, ние от първите випуски, имахме много сериозна програма. Изучавахме всички театрални дисциплини и всички, свързани с киното. От театралите ценя особено Снежина Панова, която ни преподаваше театрална критика, Надя Андреева – професор по Западна литература, професор Стефан Лазаров – по музика. Признателна съм на Тони Андрейков, на Неделчо Милев, на Краси Герчева, на Александър Александров, на Сашо Грозев, по-късно на Вера Найденова, която пое нашия клас. Забележителни личности, всеки със свой подход, богата ерудиция и отдаденост на киното, и на студентите. Особено съм благодарна на Владо Игнатовски, който с присъщата си критичност и язвителен хумор някак ме отрезвяваше, но и ме амбицираше. Не са много хората, с които съм имала толкова смислени, задълбочени и зареждащи разговори. От българските режисьори без съмнение първенството е за Рангел Вълчанов и особено С любов и нежност – любим филм. А всъщност духовен учител ми беше Владислав Икономов. Дори съм драматургичен консултант на неговия телевизионен филм Капанът. Ценя високо Георги Дюлгеров като режисьор и като учител на няколко талантливи генерации режисьори.
С РЕЖИСЬОРА ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ НА ФЕСТИВАЛА „ЗЛАТНА РОЗА“
Знаем, че твоя слабост са фестивалите и си била във всички роли – участник, водещ на пресконференции, член на жури, председател. Какво са за теб фестивалите?
Преди всичко сверяване на часовника, колкото и трафаретно да звучи. Открояваш тенденции, стилове, откриваш нови автори и кинематографии. В час си със случващото се в киното през годината, българско и световно. Но фестивалът е и празник. И е добре да се чувстваме като на празник. Позитивната нагласа е водеща в отношението ми към фестивалите. Винаги има с какво да те обогатят, а и понякога да те изненадат – приятно или не...
Твоя голяма любов е Берлинале. Откога всъщност го следиш като критик?
Следя Берлинале от началото на 90-те години. Това съвпадна и с промяната в облика на фестивала. След падането на Желязната завеса и Берлинската стена, кинематографиите от Източна Европа не разчитаха повече на политическия приоритет Изток/Запад. Всеки филм трябваше да извоюва с качества мястото си в селекцията. Разбира се, случват се извън естетически съображения и избори, но това е част от политиката на всеки фестивал.
Какво ти дава фестивалната треска – стълпотворението от филми, журналисти, пресконференции...
Признавам, че такава треска ме връхлиташе в първите години, когато започнах да ходя по фестивали – особено в Солотурн (Швейцария). Гледах по 4-5 филма на ден, с възторжения трепет да не пропусна нещо. Постепенно си дадох сметка, че човек не може да следи всичко, а и не е нужно. Започнах да редуцирам избора си от програмите, особено на фестивали в чужбина.
А звездите, суетата по червените килими...
Никога не съм била обсебена от звездомания. Запознавала съм се с Робърт Редфорд, с Жан Пол Белмондо, с Жерар Депардийо, с Андрей Кончаловски и други известни творци в Москва. Бях близка приятелка с актрисата на Тарковски Маргарита Терехова. В Берлин се запознах с Маргарете фон Трота и Фолкер Шльондорф (благодарение на Рони Вагенщайн). По случайност съм пила кафе с Морган Фрийман и Жан-Пиер Лео. С Мерил Стрийп се запознах в Прага, а Ян Енглерт и Франко Неро имах честта да представям в България, но ажиотажът по автографи и общи снимки никога не ми е бил присъщ. Дори когато ме питат защо не взе автограф, се шегувам, че и те не са поискали от мен... Не мисля, че е високомерие, а по-скоро тактичност – да не навлизам в личното им пространство.
С ЯН ЕНГЛЕРТ НА МЕЖДУНАРОДНИЯ ФЕСТИВАЛ ЗА ТЕЛЕВИЗИОННИ ФИЛМИ „ЗЛАТНАТА РАКЛА“ – ПЛОВДИВ
А по нашите фестивали?
На българските фестивали и аз, и колегите гледаме всичко, колкото и да е уморително. Но не сме за оплакване, намираме време и за купон. По-тъжно е, когато очакваш повече от даден филм, а той не се е състоял. Обикновено го отминавам с мълчание. Това е достатъчно красноречиво за автора му. Тук има един парадокс – често обвиняват критиците, че не са достатъчно критични, но когато става дума за собствения им филм, колкото и да са добронамерени и професионално аргументирани критическите бележки, ни обвиняват, че не разбираме нищо... Има режисьори, които се вслушват, дори да не го признават, но масовата практика е, че щом критикуваш филма им, нищо не разбираш. Виж, за стойностни филми не пестя добри думи. Иска ми се анализът, тонът на статията ми да се доближава, по възможност, до нивото на филма. Понякога се случва, но понякога не успявам...
След промените „Киноизкуство“ става отново КИНО, в което работиш вече тридесетина години. Това е дълъг и сложен разговор, но ако обобщим, как се променяше то през времето до дигиталния му вариант днес – модерно списание, неотстъпващо по нищо на най-добрите европейски киноиздания. Разкажи за процесите отвътре...
Сътрудничеството ми като автор започна в „Киноизкуство“. Помниш, че ни канеха рядко и то да пишем само за филми, за които известните критици отказваха.
Така си беше...
И докато бях в Москва – между 1987 и 1990 г., изпращах интервюта с режисьори, сценаристи, актьори. Времето на Перестройката беше много интересно и в областта на културата. В Москва се правеха изложби на световни, но отричани в Съветския съюз художници, показваха се забранени съветски филми, канеха се за концерти всички низгвернати, прочули се по цял свят, музиканти. Чух, прочетох и видях толкова много! Бях и извънщатен кореспондент на „Филмови новини“, както и на предаването на БНТ „Стоп кадър“. Затова имах срещи и контакти с невероятни хора. Синът ми се шегува, че е бил на заточение в Москва, но за мен това беше изключително ползотворен период.
АВТОР И ВОДЕЩ НА ПРЕДАВАНЕТО ЗА КУЛТУРА „В СВЕТЛИНИТЕ НА ГРАДА“, РАДИО 99
Как се разви ситуацията, като се върна?
В България, въпреки еуфорията и надеждите, с които се включихме в Прехода, ситуацията беше трудна – стопанска, мутренска, безхаберна епоха във всички сфери. Уж, се отвориха много възможности, но както е било и преди, не за всички. Калинка Стойновска, мой ментор, по-късно и близък приятел, тогава беше главен редактор на списание КИНО, ми предложи да работя в списанието като редактор. Но аз летях в облаците и си въобразявах, че ще ми се случи кой знае какво. Разказвала съм го с признателност към професор Вера Найденова. Веднъж, когато се срещнахме пред НАТФИЗ, тя мъдро ме посъветва да приема работата в списанието, а когато дойде „златната възможност“, винаги мога да напусна. И ето, вече повече от 30 години с Калинче удържаме списанието. От 2004 г. съм главен редактор, което звучи и е авторитетно, но само ние си знаем през какво сме минали.
Героичен период...
Носехме списанията на ръка по разпространителски фирми. Търсехме реклами за нищожни пари. Редуцирахме броевете през годината. Изплащахме нищожни хонорари (те и сега са нищожни), но запазихме списанието. КИНО е единственото издание, което излиза без прекъсване вече 80 години! Тази година честваме 80-годишния му юбилей!
ПРИЗНАНИЕ ЗА СПИСАНИЕ КИНО С НАГРАДА НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА
Но сте в крак с времето – наложихте се стабилно в онлайн пространството.
От юни 2021 г. списанието вече излиза в дигитален формат, но признавам, че хартиените издания ми липсват. Друго е усещането да разгръщаш страници. Затова сме решени да издаваме на хартия Алманах КИНО, но по финансови причини досега имаме само три годишника. Екипът е добър – Калинка Стойновска, Катерина Ламбринова, Емил Граничаров, Димитър Сарджев, Биляна Николова. Надградихме обхвата с по-широка културологична насоченост, което ми се е искало да се случи още с постъпването ми в КИНО. Да не сме тясно специализирани, а да имаме поглед и върху литература, театър, изобразително изкуство, музика, фотография. Всъщност това е природата на киното – синтез от всички изкуства.
Работиш с автори от различни поколения, всеки със свой стил, нрав, капризи... Как успяваш да балансираш и да удържаш тази пулсираща интелектуална мрежа от ярки индивидуалности? Професионализмът се подразбира, но се иска и търпение, доброжелателност, дипломатичност. Бих казала, че си дипломат, най-добрият в тази професия. Никога не притискаш грубо авторите, а се позоваваш на чувството за отговорност...
Стара мъдрост е: „Отнасяй се с другите така, както искаш да се отнасят с теб“. А и не мога да си представя, че може да се работи без тактичност, уважение, добронамереност, независимо дали става дума за виден автор, доайен в професията или начинаещ критик. Всъщност всяка работа с хора го изисква.
С БОЖИДАР МАНОВ, МАРИН ДАМЯНОВ, БОРЯНА МАТЕЕВА И ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
През годините и особено след промените политиката на списанието (и твое лично убеждение) е билa да се дава път на млади автори. Как се разви тази редакционна стратегия?
Тръгна от опита ми на млад критик. В онези години пробивахме трудно, не само с публикации, но и с влизането в Съюза, с членството в секция „Критика“. Но имаше авторитети като Камен Тодоров („Филмови новини“), Емил Петров, Александър Тихов, Бети Коен („Киноизкуство“), които ни поощряваха. Убедена съм, че мисия на списанието е да дава трибуна на начинаещи автори, колкото и да са неопитни, защото не са много изданията, в които те могат да се изявят. Колеги като Ингеборг Братоева, Александър Донев, Андроника Мартонова, Ирина Иванова, Катерина Ламбринова, Гергана Дончева, Деян Статулов, Теодора Стоилова-Дончева и др., нарочно не използвам академичните им титли, започнаха творческия си път от КИНО. Щастлива съм, че доайени като проф. Вера Найденова, проф. Иван Стефанов, проф. Александър Грозев, проф. Владимир Игнатовски, продължават да пишат и да подкрепят списанието. Ни най-малко не пренебрегвам и средното поколение – ти, Божидар Манов, Геновева Димитрова, Петя Александрова, Иво Драганов, Олга Маркова, Петър Кърджилов... И разбира се, колегите, които през последните години започнаха активно да ни сътрудничат: Боян Ценев, Ориета Антова, Елица Матеева, Лиза Боева, Росен Спасов, Галя Жекова…
Виж каква бодра фаланга се очерта, цяла армия… Напират и още по-млади, обещаващи…
Това са няколко генерации професионалисти, на които може да се разчита. Понякога ме упрекват, че публикуваме студентски работи. Да, може и да са незрели, но това е пътят да ги приобщим, а и те да усетят стимул да се развиват и усъвършенстват.
Преизбирана си за председател на Гилдия „Критика“ няколко мандата, участваш неизменно в ръководството заради същата тази дипломатичност и умението да обединяваш и приобщаваш всички колеги. Но как интензивната работата като главен редактор се отразява на дейността ти като критик? Вашият екип е неестествено малък…
Разбира се, че се отразява, пиша много по-малко, отколкото би ми се искало, но това е естествено. А и самата професия филмов критик еволюира. Ние сме отговорни и ангажирани със самия филмов процес, с киноиндустрията, доколкото я има в България. Избирани сме за експерти в комисиите на ИА НФЦ, участваме в радио и телевизионни предавания, в селекции и журита на различни фестивали. Привличани сме се като консултанти на филми, пишем сценарии, книги, режисираме филми, и разбира се, статии, когато ни остане време и има къде. Но за мен по-важно от всичко е списание КИНО да се съхрани поне още толкова десетилетия и да има млади хора, които да поемат щафетата. Ама само как го казах, като партиен функционер…
Така прозвуча, но е самата истина. И аз като „член на Политбюро“ бих „постановила“ да има достатъчно средства за всичките ви начинания… Шегата настрана, но сега сериозно – според теб накъде се е запътило българското кино?
Ако имах еднозначен отговор, веднага щях да го предложа. Но рецепти за правене на кино няма, а и няма рецепта как една кинематография може да пробие на световен екран.
Какво все още ни пречи безкомпромисно да се наложим като оригинална кинематография, каквато сме?
Всичко е толкова субективно и индивидуално. Но мисля, че на първо място държавата е длъжник на киното. Да го подкрепя като културна политика, както направиха румънците. Не само финансово. Бюджетът за българско кино е относително приличен. Да не говорим, че самите ние, заради нездрави интереси или не добре регламентирани от закона постановки, си позволяваме лукса със съдебни дела да връщаме пари на държавата. Докато не сме единни и с ясна визия за развитието на киното в България, докато в Закона и в Правилника има неясноти, ще имаме само спорадични успехи. Въпреки че те никак не са малко. Без да ги изброявам, ще спомена награди от Карлови Вари, Локарно, Венеция, награди от фестивали в Азия и в Америка. Само за тази година имаме награди от Берлинале и Кан. А още колко световни фестивали предстоят! Безспорно имаме талантливи творци, добри филми, но ми се струва, че не ги ценим достатъчно. Не умеем да се радваме на успеха на другия, което също пречи за креативната атмосфера във филмовата общност. Дали е характерологично, или е въпрос на ниско самочувствие и комплекси?… Ще перифразирам думите на професор Тончо Жечев – крайно време е да излезем от нашето котловинно мислене.
Бележка под линия:
[1] Авторът е Николай Парушев, поставена е в театър „Сълза и смях“ през 1974 г., реж. Димитър Стоянов, със Славка Славова в главната роля.
