БОРЯНА МАТЕЕВА

  

Всичко при Валери Петров е казано меко (да си спомним „В меката есен“), но деликатното, нежно Валери-Петрово перо всъщност е изваяно от твърда морална материя и оставя белези. То е антипод на агресивното, арогантно хашлашко писане, което превзе нашата литература (и критика) през 90^-те. Тогава това се считаше за взривяване на идеологическите догми и цензурата. И си беше такова. Тръгна от вестникарските будки с бомбастични заглавия, които преобръщаха словореда и внeсоха революция в езика. За радост, мисленето и писането в стил „Работническо дело“ бързо потънаха в миналото. За журналистиката това беше късане на вериги, освобождение. Патосът на времето даваше крила. Но в литературната суматоха автори като Валери Петров останаха някак в сянка. Дори за кратко се включиха в политическите турбуленции. Но не там беше силата им и те се върнаха в своите спокойни води.

 

 ПУК (2015, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Фактът, че през 2015 г. се появи пълнометражният анимационен филм Пук, а през 2022 г. и Меко казано, и двата на режисьора Анри Кулев по приказки на Валери Петров (писани впрочем през 60^-те, 70^-те и 80^-те години), казва ясно, че Валери Петров е тук, макар да ни напусна физически през 2014 г. И въобще не е забравен. Обратно, той идва малко като спешна помощ (все пак е завършил медицина и е работил като лекар). А приказките му за деца днес се възприемат като някакъв заслон, изправен да ни защитава от технологичната лудост. Те носят тихата носталгия по една изчезваща нормалност.

 

 МЕКО КАЗАНО (2022, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Съвсем не съм против технологиите, но тези дни се заговори за нов синдром „text neck“ – медицински термин, за вид изкривяване, засягащо горната част на гръбначния стълб. То се характеризира с промяна на положението на прешлените, изкривяване на гърба, падане на раменете. Д-р Джеймс Картър, бивш директор на Австралийската фондация за изследвания на гръбначния стълб предупреждава за ранната възраст, при която гръбнакът се изкривява. 6-7-годишни деца вече имат до 4 см. привеждане на врата, което е с около 25 градуса отклонение от нормалната позиция. Причината е времето, прекарано в чатове, игри и сърфиране в смарт устройства. А тенденцията е в недалечно бъдеще да се появи нов антропологичен вид, не особено привлекателен... Да не говорим за „синдрома на електронния екран“ и всеизвестната зависимост от компютри, таблети, видеоигри... Вече берем плодовете от новата емоционална неинтелигентност и логичното ѝ продължение – агресията между деца. От новините научаваме, че момче на 13 години пребива от бой друго, на 12. Намира се кой да снима и да качи „подвига“ в социалните мрежи. Специалисти и детски психолози обърнаха внимание на коварното удоволствие от това да правиш зло... Темата за детската агресия явно е световен проблем и доказателство е безпрецедентният успех на сериала Юношество (Adolescence) на Netflix. Там тийнейджър от добро семейство от средната класа убива своя съученичка. Авторите изследват защо това ужасно нещо се е случило, но не стигат до една причина.

 

 ЮНОШЕСТВО (2025, АВТОРИ СТИВЪН ГРЕЪМ, ДЖАК ТОРН) 

Все пак основното е липсата на реален контакт с другите, самоизолацията в Мрежата, потъването в имагинерното. Магнетичната сила на сериала, освен горящата тема, се дължи и на начина, по който са заснети епизодите – в документален стил от ръка и само в един кадър. Въздействието е стъписващо и съсипващо. 

И ето, на дехуманизацията и модния трансхуманизъм, много преди пораженията от дигиталната революция Валери Петров е противопоставил простите и извечни човешки ценности – честност, приятелство, благородство, преданост. Ако се върнем на анимационния Меко казано, има един интересен и малко известен факт, който си струва да се отбележи, защото е свидетелство за значимостта на посланието на Валери Петров през времето. Още през 1982 г. се появява телевизионен куклен филм на режисьора Васил Апостолов със същото заглавие. Малцина са го гледали или го помнят, а и телевизията не бърза да ни го покаже. Но като излючим сюжета и героите, двата филма вероятно нямат нищо общо като визия. Все пак, римейкът от 2022 г. е друг вид кино, адекватен на новия век.  

За пристрастието на Валери Петров към киното е писано много и пространно във всякакви формати. Само ще припомня, че в богатото му наследство на поет, писател, драматург и преводач сценарната дейност заема достойно място с петнайсет заглавия на пълнометражни филми и няколко анимационни миниатюри, утвърдили началото на Българската анимационна школа. Валери Петров е и мостът между авангардното световно течение неореализъм (бил е аташе по печата в Рим (1947 – 1950), точно в разцвета на движението) и българското кино. Той първи внася непринуденост и естественост в поведението на екрана, приземява патетиката в третирането на „революционната тема“, за което си има много проблеми^[1]. Филмите му с Рангел Вълчанов от този период стават класика.     

 ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1920 – 2014) 

А за пристрастието на Анри Кулев към детските приказки и тълкуването им през анимационната оптика говори още интерпретацията на цикъла „Анини приказки“ на Стефан Цанев от началото на 80^-те. Тогава той създава прелестния и ненадминат Кой вижда по-надалече, излетия шедьовър Приказка за пътя и забавния Как маймуните произлезли от човека (Николай Тодоров също по „Анини приказки“ прави Приказка за трите патета). След 2000 г. Анри Кулев редува сериозни истории и документално кино с приказни сюжети като Госпожа Динозавър (2002) по сценарий на Рада Москова и Цахес (2010) по сценарий на Христо Ганев, базиран на Хофмановите персонажи, с многозначителни паралели с настоящето.

 

 КОЙ ВИЖДА ПО-НАДАЛЕЧЕ (1983, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Винаги ме е поразявала учудващата способност на Анри Кулев да се обновява и развива, да търси нови пътища. Така стана и с двата му пълнометражни анимационни филма за деца по Валери Петров. Така стана и след това, с последния му анимационен филм Бяло рамо за черен мъж визиращ Рей Чарлз, съвършено различен от правеното от него дотук като техника и визия. Но това вече е друга тема. Да се върнем на детските филми – Пук е рисуван, но за Анри Кулев това е нов тип предизвикателство, далеч от любимата му гротеска, от експресивната деформация, както подобава на светла детска приказка. В Меко казано той се отдалечава още повече от зоната си на комфорт и опитва за първи път възможностите на 3D естетиката. Прави го във висша степен оригинално, съвсем не в стила на полираните, лъскави и стереотипни персонажи, с които ни залива редовата продукция с марката „Уолт Дисни студиос“. Тези филми са различни и от тона на „Анини приказки“, които някога бяха насочени към възрастна аудитория с многопосочен ироничен подтекст – да си спомним само финала на Кой вижда по-надалече, когато борещите се за надмощие чудати персонажи се обединяват в страховито хибридно същество и се плезят на зрителя. Този последен кадър преобръща жизнерадостната и весела притча, показвайки ни, че не всичко е така просто и еднозначно. Накратко, в двата си пълнометражни анимационни филма, които сами по себе си са продуцентски подвиг за българското кино, Анри Кулев държи един изчистен курс към детското възприятие, пренасяйки вярно посланието на Валери Петров да се възпитават малките с прости истории и близки до детето образи. И още нещо, което е пренесено като структура от опита с „Анини приказки“ – музиката е основополагащ елемент.

 

 ПРИКАЗКА ЗА ПЪТЯ (1985, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Приказка за пътя и Кой вижда по-надалече се възприемаха като малки мюзикъли, с ефектни певчески изпълнения, като вихрен и цялостен анимационен спектакъл. На първо място беше тоталната анимация и експресията на рисунката, но неотделими от ритъма на песните и музиката. В посоката на това интегрално мислене и като логично продължение идва постановката на спектакъла „Лили и вълшебното бисерче“ по приказката „Пук“ в Националната опера и балет. Автор на този детски мюзикъл е композиторът Любомир Денев, който отдавна работи с Анри Кулев, а в тъканта на спектакъла сценичните изпълнения се редуват с прожекция на епизоди от филма.

 

 ПУК (2015, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

В Пук едно петгодишно момиченце се пренася в морските дълбини да търси вълшебно бисерче – среща враждебен свят, добри и лоши същества, но храбростта ѝ помага да се справи. В Меко казано едно момче на име Светльо се опитва малко да поизлъже баба си, но група приятели-съзаклятници от животинския свят му помагат да осъзнае и поправи грешката си. „Той е много добро момченце, но е сбъркало нещо“... И двата филма развиват фантазията на детето в близка за него среда и двата сочат приятелството като една от големите ценности в живота. И двете истории, по приказки, замислени преди 4-5 десетилетия, показват места и неща, които родителите днес трябва да обяснят – в Пук Лили говори от кабина на уличен телефон, а в Меко казано Светльо праща писмо по пощата. Това вече звучи като фантазия, но беше ежедневие.

 

 МЕКО КАЗАНО (2022, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

В ерата на мобилните телефони и имейлите изглежда старомодно, но и някак симпатично, „винтидж“... За възрастните носи носталгия, а за децата познание. Ето как е било до неотдавна, в друг, по-бавен ритъм, с вглеждане, с внимание...

Но най-важното е, че в тези истории има ясно и разбираемо послание, поука. Те не са елементарни, но не е и прекалено сложни, точно в златното сечение. Майсторството и загрижеността на Валери Петров са намерили в лицето на Анри Кулев колкото тълкувател, толкова и съавтор, който ги е надградил на ново технологично ниво. Меко казано в 3D версия се приема естествено, защото не е, както споменах, в стереотипната излъскана визия, а е артистично, оригинално, авторски интерпретирана. Кучето порода Санбернар, което свири на тромпет, Кълвача-професор Кълви с перманентно мозъчно сътресение, Костенурката на летни кънки и Къртицата – Черния Къртис, гангстер-рокаджия („Къртис покърти се“) се обединяват в щура банда 4К („комисия за картотекиране кой кой е“), за да помогнат на Светльо да поправи недоразумението с едно въображаемо писмо до баба му с малка лъжа. Целта е „невъзвратими постъпки да не бъдат правени“, но това ни е внушено леко, въздушно, в движение. „За нас по-важно е сърцето какво е“ – пеят приятелите. Сънища, фантазия, игра това е и стихията на анимацията.

 

 ВАЛЕРИ ПЕТРОВ НА СРЕЩА С УЧЕНИЦИ (1980) 

В своите стихотворения Валери Петров волно си играе с думите и техните съчетания и това най-естествено се прелива във филмовия свят. Това е още едно добро нещо, което киното по Валери Петров прави – привлича днешните деца към богатството на българската реч. Защото те, волно или неволно, са жертви на нечленоразделния уличен жаргон и стандартизирания компютърен език. Един от най-запомнящите се образи на поета са „хвърчащите хора“ – той заостря вниманието към тази изчезваща порода, която крепи надеждата за възможен, въображаем, по-добър живот. В суперпрагматичния свят с войни и ежеминутни лоши новини енергията на такива филми е вид спасение. А за децата неизразима радост.

 

 АНРИ КУЛЕВ 

Българското детско кино има сериозни традиции, но в последните години, с малки изключения, сякаш отстъпи от мисията си да възпитава в ценности. Набляга се на развлечението, на всяка цена „да се забавляваме“.

Но, Валери Петров и Анри Кулев са тук.

  

Бележка под линия:

^[1] В постановление на ЦК на БКП от 1958 г. авторите са обвинени, че темата е разкрита „безидейно, абстрактно-хуманистично“ и се казва буквално: „Ясната комунистическа идейност и партийност се заглушават и принизяват...“.

 

Текстът е по проект: „Детство мое, реално и вълшебно“, реализиран с финансовата подкрепа на Програма „Култура“ на Столична община.