ОРИЕТА АНТОВА

 

БЕЛЕЖКИ НА ЕДИН РЕЖИСЬОР ЗА ИЗГНАНИЕТО, СЕМЕЙСТВОТО И КИНОТО

Киното и литературата са взаимносвързани още от зората на появата на седмото изкуство. Книгата на Райко Гърлич „Неразказани истории“ е своеобразен подарък-реверанс към четящите хора и към запалените киномани. Самият автор споделя, че дълго време се е криел зад своите филмови герои и е разказвал тяхната история. Съгласявайки се да се публикуват неговите режисьорски записки, е отворил бутилката със скрити в нея идеи за творби, които никога няма да бъдат заснети. Благодарение на Марина Вуйчич бележките стават публично достъпни. В България те са издадени от Нов български университет. Великолепният превод от хърватски на Светлана Комогорова превръщат света на Гърлич в достъпна художествена „материя“ и за българския читател. „Има само два възможни сюжета – човек, тръгва на път или чужд човек пристига в града“. Тази максима описва най-точно самия Гърлич – режисьорът-сценарист, който повежда чрез словото (бележки за изгнанието, семейството и киното) на пътешествие през годините, местата, хората, белязали неговото битие.

 

„Неразказани истории“ е кинематографична белетристика, изпълнена с живи образи, с прозрения, със собствен темпоритъм, с широк контекст, с неподражаеми форма и стил. Книгата не е нито биографична, нито мемоарна, нито есеистична, нито драматургично-сценарна, нито научно-популярна и все пак е всичко това. Организирана като филмов терминологичен речник, тя е пряко свидетелство за времето на катаклизми. Епоха, в която се раждат оригинални сюжети и идеи; герои и антигерои; възходи и падения; приятелства и предателства; мерзост и етичност; посредственост и естетически вкус; съпротива и приспособяване. Всичко това е представено с изповедния тон на лексикона, с откровено-задушевна искреност, неподправена тънка ирония, достигаща на моменти до фин сарказъм.

 

 РАЙКО ГЪРЛИЧ, СНИМКА: © ДАНИЕЛ ДИМИТРОВ 

Повлиян от родната хърватска култура, преминал през „пражката школа“ на югославското кино (обучението във FAMU в Прага), Райко Гърлич създава не само значими филми – игрални (Какво ще да става, Обича се само веднъж, Трима за щастие, Чаруга, Граничен пост, Конституцията, Всичко си има край), късометражни и документални (Ново, ново време), но и се утвърждава като писател, способен да „режисира“ в книга собствената си лична и творческа самобитност. И чрез камерата, и чрез словото, творецът не само разказва истории, но и се изявява като морален свидетел – коректив на обществено-политическата обстановка, в която е живял и живее (Пражката пролет, разпадането на Югославия, съвременните Балкани, хърватската, европейската и американската действителност).

„Неразказани истории“ е книга с интересна конструкция. Тя включва пояснителни бележки на Марина Вуйчич („Как се вади тапа от гърлото на бутилка“ – едно намигване към името на автора). Следват: въведение, писано в Атънс, Охайо, 2011 г.; лексикон на неразказаните истории; подробна филмография и накрая критически отзиви. Така читателят получава всеобхватна представа за човека, който се крие зад писателя-режисьор. Това е интелектуалец със забележителна родова биография (прадядото Юлиус – един от първите загребски литографи и фотографи, дядото Александър – аптекар и основател на литературната група „Грич“, бабата – Олга , художничка, ученичка на Владимир Бечич, майката – Ева, журналистка и писателка, бащата – Данко, философ).

 РАЙКО ГЪРЛИЧ И СЪРДЖАН КАРАНОВИЧ В КАН (1978) 

Определил киното като „единствения сериозен цирк на двадесети век“, Гърлич се впуска в неговите дебри, а чрез своите бележки проследява следите от един живот (миналото, настоящото състояние на бита или творчеството). Разказвачът не използва линеен наратив, но предлага желязна логическа структура – всеки откъс обяснява термин или фраза от филмовото изкуство (следва се латинска азбука) и то не само като значение – пряк превод и обяснение, но и чрез любопитни примери от дългогодишна практика, спомени и опит. Повествованието е своеобразна амалгама от лична родова равносметка; от срещи (приятелства и разминавания) с известни или по-непознати за публиката лица от световния културно-политическия елит; от истории за създаването и реализацията на отделни филми (свои – югославски и хърватски, или чужди); от сценарии и идеи, които никога не се реализират; от сблъсъци със системата в бивша Югославия, независима днес Хърватия, Европа, САЩ; от аналитично-теоретичен анализ до спомен с бохемски запой. Гърлич излага преживяното не само с фактологична достоверност, но прави и обобщени субективни характеристики. Без сантименталност, но по човешки искрено, с тъга ще попита: „Защо всички южнославянски народи без изключение, таят такава неизмерна любов към разрушението? Църквите ни разделят, разрушението ни обединява?“ (Гърлич, Р., Неразказани истории, изд. НБУ, 2026, с. 56).

 РАЙКО ГЪРЛИЧ ПОЛУЧАВА НАГРАДА НА СОФИЯ НА 29-ТО ИЗДАНИЕ НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ (2025). 

Разказът на „един хърватин по документи и чист загребчанин по „усещане“, простиращ се от 40^-те на XX в. до 20^-те год. на XXI в., от Загреб, Мотовун през Прага, Кан, Москва… до Охайо и Ню Йорк, е сурово-поетичен „наръчник“ за трагикомизма на живота или „нежен акварел, нарисуван с чай“. Защото „… без някой, който да ти казва истината, колкото и болезнената да е тя в момента, е почти невъзможно да се снима филм“ (с. 112). Това верую на Гърлич предопределя неговата съдба – писател/режисьор на изгнанието (получил зелена карта, а в последствие американско гражданство), на завръщането (носталгичният поглед към Загреб), на невъзможността на човек да принадлежи напълно някъде („щом животът веднъж е сложен в куфар, той повече не се вади от него. Така куфарът завинаги ме беляза като чужденец – и там, където съм дошъл, и там, откъдето съм тръгнал. Може би затова все още не намирам отговор на простия въпрос: куфарът ли е моята родина или моята родина е там, където е куфарът?“ – с. 443).

Читателите на „Неразказани истории“ ще имат привилегията да си отговорят сами на този въпрос, стига да не се страхуват да се „гмурнат“ в разказа за красотата и мрака, за драмата и надеждата, за компромиса и идентичността, за разделението и нуждата от приятелско рамо, за творческия процес – зависим или свободен.

Лично за мен срещата с тази книга бе откровение. Всички сме се родили като Homo sapiens, но дали всички оставаме Човеци, и дали самоиронията може да промени съдбата ни?

 

Райко Гърлич представи книгата си по време на 30^-я Международен София Филм Фест 2026.