СЕЗОНЪТ НА МАЙКИТЕ 

  БОРЯНА МАТЕЕВА

 

На 40^-та „Златна роза“ няколко филма се обединиха в общ блок поради сродна тематика и това вероятно не е случайно. Има някаква невидима необходимост. Явно общността е стигнала до някакви нови прозрения, които се материализират в образи. И понеже сме изкушени да търсим тенденции, освен чисто естетическите анализи, ще си позволя да ги споделя. Два филма поставиха темата за майчинството, вечна и неотменима, във фокуса на вниманието, като я надградиха по някакъв начин. Излязоха от традиционната формула за грижата, любовта и отдадеността и потърсиха съвременни проекции на това свещено понятие. Казано е, че за майките може да се говори безкрайно и никога няма да е достатъчно. Ето какво пише Елена Рьорих за женското начало в притчата-есе „Майката на света“: „Майката изпраща на подвиг. Нейната ръка прокарва непрекъсната нишка в историята на човечеството“. И още: „Тя е нашата крепост и устрем!“. Елена Рьорих вижда в майката основата на всичко. Тя води и направлява. Слага началото на религиите и философията. Писателката-изследовател разширява това понятие и му дава космически измерения. За нея Майката е преди всичко духовна величина.

  МАЙКА (2022, РЕЖИСЬОР ЗОРНИЦА СОФИЯ) 

Но да се върнем към филмовата реалност на „Златна роза“ 2022. След остро-социалните истории от последните години, като че ли посоката продължава бавно да се отмества към екзистенциалното, но и глобалното. Филмът, отличен със „Златна роза“, „Майка“ на Зорница София, се извиси над останалите именно с този подход. Няколко са причините за успеха му: първо, че е вдъхновен от истинския живот – съдбата и пътя на театралната режисьорка Елена Панайотова. Самата Панайотова се появява в един финален епизод и това е много силен ход. Но документалният подстъп към историята е проведен и на много други нива – с натуршчици, ромчетата-артисти от школата в Широка Лъка и Забрал в Родопите, с деца от най-голямото гето в Кения. Това са сираци и деца в неравностойно положение, които чрез театрални игри и пърформанси се социализират и научават, че има нещо друго, освен физическото оцеляване и то може да ги спаси (журито присъди специален Диплом за децата от Широка Лъка и гетото Кибера, Кения, участвали във филма „Майка“). Всъщност, Елена Панайотова е била една от героините в документалния филм на Зорница София „Modus vivendi“, но тук виждаме фикционална нейна проекция, вече като жена и човек на изкуството. Двете начала – майчинството и професията, са неразкъсваемо преплетени. Историята е следната: на трийсет и две години Елена (в ролята Дария Симеонова) разбира, че трудно може да зачене по естествен път и със съпруга си, диригент с международна кариера, започват целенасочени опити. И той, и тя са много отдадени на работата си, пътуват, трудно са заедно. Опитите продължават, но са неуспешни. Задава се вариант ин витро. Но се задава и възможност за работа в Кения. Елена избира децата от сиропиталище в Кения и бракът ѝ се разпада. Но тя намира сили и трансформира провала и травмата си в алтернативна форма на родителство. Няма да има свои деца, но без да е родител, става майка на стотици непознати чернокожи малчугани. С методите на театъра и играта успява да им даде надежда за по-добър живот, да им открехне посока за радост и излизане от мизерията. Мизерията на Кибера, най-голямото гето в Африка, е най-разтърсващото послание в този филм. Сто процента документална визия, която не може да бъде постановъчно естетизирана. Заснети мощно и сурово от Крум Родригес (Награда за операторско майсторство), тези кадри стават своеобразна мярка за сравнение и остър повод за размисъл – къде сме ние, какво можем да направим, може ли въобще изкуството да се изправи срещу бездънната бедност и изостаналост на света... През 1965 г. режисьорът от бразилското Синема ново Глаубер Роша беше написал манифеста „Естетика на глада“.  Отговорът е – не може глобално, но може като индивидуален акт, като израз на храброст и саможертва. Филмът сблъсква глобални и локални проблеми, интимно и социално, чисто човешките копнежи и свирепите амбиции за професионална реализация. Няма универсални отговори, но има нравствени избори, които помагат за други нравствени избори.

  МАЙКА (2022, РЕЖИСЬОР ЗОРНИЦА СОФИЯ) 

С този филм, който повече води към размисли, отколкото вълнува, българското кино се качва на ново стъпало, от което имаме глобален поглед и перспектива. Като успява да вплете в единен разказ различни редове на мислене и различни стилистики (от чисто документалното изображение до естетски-изтънченото на театралните експерименти), режисурата предлага хибриден подход, който особено импонира на съвременната чувствителност. Все пак, над всички въпроси, които повдига „Майка“, остава да доминира най-простият, свързан с биологията и човешката природа – защо много млади жени в България, а и по света, не могат да заченат естествено. Няма как един филм да отговори, това не може да направи, уви, и съвременната наука. Но Зорница София показва как отделната жена, ако е жертвоготовна и духовна, може да се почувства истинска майка. Така филмът разширява идеята за майчинството и нейните измерения. Майката може не само да дарява живот, но и да спасява – себе си и обществото. Малко извън стилистиката излизаха отношенията мъж-жена, прекалено естетизирани декоративно-дизайнерски, но това е бял кахър. Разбрахме, че „насила хубост не става“ и че зачеването е тайнство, което не зависи от медицински предписания и „дисциплина“. Дария Симеонова обаче успява при всички обстоятелства да запази естественост с прелестен минимализъм в изразните средства. Зад тях прозира тоталната ѝ вътрешна решителност и мотивация. Тя изгражда силен образ на модерната жена, надарена и ощетена, силна и слаба, която знае как да се изправя след неизбежните поражения и да създава смисъл.

  АННА (2022, РЕЖИСЬОР БОРИМИР ИЛКОВ – БОНО)  

Сходна донякъде като образ е и Анна от едноименния филм с режисьор Боримир Илков – Боно. Героинята в него се изпълнява от Радина Кърджилова, друга талантлива актриса, която се движи също в регистъра на минималистичното актьорско поведение – и това е печеливша стратегия и в двата случая. За разлика от „Майка“, в „Анна“ разказът е по-прост и линеен, обагрен от силен драматизъм, достигащ до трагизъм. Героинята също е млада жена, която не може да зачене нормално и се готви за процедури ин витро чрез донорство. Тя е разследващ журналист и работата ѝ я отвежда в циганска махала. Там освен различни разкрития, се случва  немислимото – изнасилват я. Тя разбира кой е изнасилвачът и започва да го проучва. Междувременно се оказва, че е забременяла... Жертва на ужасно посегателство, тя естествено е в психичен срив, но и се изправя пред най-трудния избор – да се смири и да прости в името на нов живот или да се прости завинаги с надеждата да стане майка. И пред тази дилема героинята се оказва съвсем сама. Накрая крехката Анна взема съдбоносно решение. Генералният, неизречен и тук въпрос е, защо интелигентно, красиво и талантливо момиче не търси близост с мъж, а иска да забременее от донор. Защо нещата не се развиват по естествения начин... В интервю актрисата обобщава състоянието на героинята си. Случилото се за нея е „пробуждане, подготвяне за моралния скок на личностното ѝ извисяване.“

  АННА (2022, РЕЖИСЬОР БОРИМИР ИЛКОВ – БОНО) 

И в „Майка“, и в „Анна“ героините са силни, борбени, осъзнати млади жени, отдадени на професията си, които изпитват неустоим копнеж по майчинство, без да могат да го реализират. И двете търпят провали, но успяват да се изправят, благодарение на самоотрицанието си. И двете са с творчески възможности, които им помагат и отварят нови хоризонти. И двете търсят да се докоснат до общности в неравностойно положение, за да направят нещо за подобряване на положението, осъзнавайки, че въобще не е достатъчно. Елена е международен артист, а Анна е български журналист. Близки и далечни едновременно, те съграждат портрет на съвременната българска жена и този портрет е, въпреки трагизма си, светъл, мащабен, нюансиран, сложен. Но най-важното – одухотворен. И вдъхновяващ. Ще  спомена също, че в „Анна“ майката се оглежда и в още образи – мъдрата, но отчуждена родителка на Анна – (Пламена Гетова), вулгарната, но чаровна майка на изнасилвача (неустоимата Станка Калчева), лукавата, уж грижовна циганска майка, готова да продаде момичето си за проститутка в чужбина. В „Анна“ циганският проблем е разгледан нетрадиционно, далеч от екзотиката, от различни гледни точки, в сложния му социално-нравствен контекст. Без снизходителност и бутафорност.

  АННА (2022, РЕЖИСЬОР БОРИМИР ИЛКОВ – БОНО) 

И в двата филма посланието за осъзнаване, смирение и лична схватка с големите злини на съвремието се изнася от главните героини и, разбира се, от актрисите. Затова си мисля, че и Радина Кърджилова заслужаваше не по-малко Наградата за женска роля – заради сдържаното си, елегантно, притаено, но вътрешно напрегнато присъствие, синоним на неизразимия с думи термин фотогения. И заради умението да пречисти и изсветли мръсните талази на болката и унижението със светлина в името на живота. Още повече, че в  ролята на майка тя се появява и в късометражния „Рак, омар и стрида“. Тук темата е най-страшната – как една майка може да понесе смъртта на детето си. Режисьорът Марий Росен, идващ от експерименталния театър, изследва в крупен план емоциите на млада жена, загубила малката си дъщеря. Изпаднала в депресия, тя се е изолирала в стаята на момиченцето. Една странна случка с момче навън преобръща състоянието ѝ. Започват въображаеми срещи, които бавно я променят и събуждат за писателските ѝ занимания. Без фотогенията и финеса на Радина Кърджилова този филм не би се състоял. Посланието и тук е, че трябва да можем да се изправяме след трагедиите и да надмогваме съдбата. Изкуството за този, който се е докоснал до него, е възможен изход и опора.

  ПРОЛЕТНО РАВНОДЕНСТВИЕ (2022, РЕЖИСЬОР ИВАН ПАВЛОВ) 

Преодоляване на трагедия може да се потърси и в нова връзка или въобще в самото общуване, когато то е истинско. Такова развитие предлага „Пролетно равноденствие“ с режисьор Иван Павлов, по сценарий на Красимир Крумов (Специална награда на журито и Награда на Гилдия „Критика“ към СБФД) – екзистенциална драма за несретата на обикновените хора. От случайна пиянска реплика разбираме, че героинята на Светлана Янчева (Диплом на журито за ролята ѝ във филма), жена на възраст, очукана от живота, е загубила сина си. Този факт, без въобще да е специално експониран, обяснява отчасти безпътицата на битието ѝ. Въпреки всички провали и монотонното ежедневие (работи началник смяна в автобусен гараж), тя намира сили да продължи да търси смисъл в най-баналните жестове и постъпки и да повярва в една приглушена и закъсняла любов. Опазва достойнството си. В разказа няма патетика, още по-малко сантименти. Затова и се случва магията на киното – от минимализма на актьорската игра, от автентичната среда, от суровото черно-бяло изображение, запазена марка на оператора Емил Христов (Светлана Янчева и Ивайло Христов стоят в съзнанието ни от времето на „Страх“, надграждат и същевременно дълбаят и намират нови и нови нюанси). Тук вече виждаме отвъд майката. Виждаме жената, дълбоко наранена, но въпреки всички превратности, успяваща да прощава, да утешава. Авторите в синхрон с оператора стигат до откровение – в мърлявия, най-невзрачен пласт на живота да видят и да ни покажат проблясъците на човечност. 

И още един нюанс в темата за майчинството се открои на „Розата“ – отсъствието на майката. Този мотив се прокрадна в няколко заглавия. В „Как се научих да летя“ – Сърбия/Хърватия/България/Словакия на режисьора Радивое Андрич, (с който се откри фестивалът) не майката, а бабата поема грижите за момиче в предтийнейджърска възраст по време на една паметна ваканция на чуден средиземноморски остров. Бабата се справя чудесно и запълва празнотите, защото майката и бащата ги няма (освен като далечни изображения през интернет). Всъщност, запълва ги духът на семейството...Филмът експонира тези проблеми на широк социален фон и го прави много забавно.       

В „Български кораб потъва в бурно море“ – дебют на театралния майстор Петринел Гочев, тази липса се запълва от дядото. Седемгодишният Петьо е излъган от майка си, че баща му е заминал в чужбина преди да решат как да му обяснят, че е починал. Детето е изпратено на принудителна ваканция на село, край морето. Там то открива приятелството и истината за баща си. Дядото поема удара и грижите. Тонът е поетичен, игрови, потапящ в бита, лятото, детайлите. Липсата на майката, невротична и незряла, е преодоляна от силата на семейните връзки.

  НЕБЕТО ЗАД ХЪЛМА (2022, РЕЖИСЬОР НАДЯ ТОДОРОВА)  

Сходна драматургична ситуация виждаме и в късометражния „Небето зад хълма“ на Надя Тодорова. Шестгодишно момиченце е загубило единия си родител и преди да му бъде съобщено, е оставено на село при дядо. Атанас Атанасов в ролята на дядото трябва да разреши трудната психологическа задача и той го прави поетично и метафорично... Отново природата и родовата загриженост са призовани да запълнят трагична липса. Отново родителите ги няма.   

Незрялост на майката виждаме и в „Изкуството да падаш“ на режисьора Орлин Милчев – друг първи филм, отличен с Наградата за дебют. Тук авторите изследват сложните и изопнати отношения между тийнейджърка-мъжкарана и алкохолизирана майка в перманентна нервна криза. Майката е артистична натура, но неспособна да се изправи пред реалните си проблеми. Отново дядото търси равновесие и поема отговорност за момичето. Стилът е близък до делнично-документалното (съвсем различен Емил Христов), а търсенията са по посока на психологическото и нюансите в поведението. Липсващият баща не е намерен, но е издирван и в това търсене момичето израства и открива своята идентичност. Така то дава урок на майката, която на финала се изправя и загърбва миналото.        

За отсъствието на бащата намеква и ситуацията в късометражния „1999“ на режисьора Александър Милушев (Диплом за режисура). В този филм е направен сполучлив опит за портрет на 90^-те години в България през портрета на момче от предградията – времето на електронните игри и съзряването на едно объркано поколение. В суровото до бруталност документално изображение, напомнящо късометражните филми на ранния Веснаков, се мярка самотна майка, изнурена от нощен труд, чиято грижа е единствено физическото оцеляване на семейството. Въпреки всичко, тя остава стожера в семейството.      

  

  МРАК (2022, РЕЖИСЬОР ДУШАН МИЛИЧ)  

Липсата на бащата е основен мотив и в „Мрак“ – Сърбия/Дания/Италия/България/Гърция на режисьора Душан Милич. Бащата е убит в балканските войни на 90^-те. Някъде в къща в планините в Косово, момиче с майка си и дядо си преживяват сюрреалистични моменти в един политико-социален филм на ужасите. И отново семейните връзки удържат напора на събитията, показани колкото реалистично, толкова и метафорично.

  ОТКЪСНАТИ (2022, РЕЖИСЬОР СТЕФАНИ ДОЙЧИНОВА)  

Дълбоко смразени семейни отношения виждаме в късометражния „Откъснати“ на Стефани Дойчинова. Тук темата за емиграцията е показана нестандартно, от непознат досега ъгъл. Дъщерята на стара двойка идва с богатия си мъж и сина му от друг брак на гости на своите родители в България. Между двете семейства зейва ужасяваща пропаст с непреодолими различия - манталитетни, родови, етични, материални, технологични. Вероятно някога мечтата на майката (безмълвна, по бергмановски дълбока Янина Кашева) е била да види дъщеря си изучено, богато и успешно женено момиче в чужбина. Но я открива неутешимо нещастна. И двете страдат от този сбъркан сблъсък на стремежи, който във филма е само загатнат. Разкриват се два свята, тотално отчуждени, разбягали се през времето, без валенции за единение.

От проблемите на затрудненото майчинство в наше време във филмите се откриха и много подтеми и нюанси, както биологични и чисто психологически, така и социални, и глобални. Майчинството и репродукцията, майчинството и амбициите на съвременната жена за реализация на всяка цена, майчинството като мисия, липсата на бащинската фигура, майчинството и смъртта...

  КОКИЧЕТА В КРАЯ НА ВЛАКА (2022, РЕЖИСЬОР ГАЛИНА Д. ГЕОРГИЕВА)  

Част от темите са нови за българското кино с екзистенциалния подход, през който ни се поднасят. Докато гледах тези филми, си казах, че може би не е далеч времето, когато българското кино ще се обърне и към други тежки и неразрешени полета като например евтаназията и асистираното самоубийство. Помислих си, че на следващата „Златна роза“, след глобалния поглед върху майчинството, иде ред и на тази тема. Но събитията ме изпревариха. В ретрофутуристичния „Кокичета в края на влака“ на Галина Д. Георгиева се оглежда антиутопичен свят и „борба“ за държавно асистирано самоубийство на хора, лишени от смисъл на живота си... Все пак, героинята намира някаква причина да продължи да живее. Тази мрачна тема витае отдавна, в десетки филми, произведени в задоволените общества. Ще припомня само, че далеч не са решени проблемите с легализацията ѝ, да не говорим за морално-етичните и религиозните аспекти. И още нещо – това е доста скъпа „услуга“, която не всеки може да си позволи, както се вижда от „Всичко мина добре“ на Франсоа Озон, представен в Кан (2021). Като референция, сред многото други, може да се споменат познатите на българския зрител „Нашествието на варварите“ на Дени Аркан, „Морето в мен“ на Алехандро Аменабар с Хавиер Бардем.

Всъщност, темата наскоро и отново привлече масовия интерес със смъртта на Годар. Светът на киното, но и целият останал свят беше шокиран – не толкова от кончината на този 91-годишен мъж, последният от големите, двигателят на „постоянната революция“ в киното, а от един особен акцент в съобщението за смъртта му. Великият Годар, преобърнал езика на киното начело на френската Нова вълна, прибягнал до асистирано самоубийство, официално разрешено в Швейцария, където от години живее. Изобщо темата за евтаназията, прокарвана от няколко десетилетия в редица филми, изглеждаща нереална и далечна, започна да става едва ли не ежедневна реалност. На въпрос „Каква е вашата амбиция в живота?“ Годар беше отговорил в неговия стил: „Да стана безсмъртен и да умра.“ Но и се беше заканил, че ако здравето му се влоши и трябва да го возят в количка, предпочита сам да сложи край...

Майчинството и съхранението на живота са големите екзистенциални теми, които българското кино, надмогнало „чернухата“ от последните години, започва да изследва с европейска култура и замах. Не че преди не ги е разглеждало, но няколко от филмите на „Златна роза“ 2022 се надвесиха и взряха в тази вечна и фундаментална тема с особена отдаденост. Между даряването на живот и безотносителната любов, те поставиха въпроси и потърсиха отговори, без да назидават. Направиха го сдържано, отговорно, с отворени сетива към болката на жената и към света. Със средствата на модерното кино, с оригинален поглед отвътре, дръзко. Не и без недостатъци, естествено. Но подсказаха възможни модели и парадигми за преодоляване на личните, невидими нравствени кризи.

 

* * *

 

ОТВЪД МОРЕТО, ЗАД ДЮНИТЕ НА ДЕТСТВОТО

  АНДРОНИКА МÀРТОНОВА

 

Страховити морски чудовища с множество пипала, героични пиратски набези, скитосвания по световните океани, странни дълбоководни обитатели, неземни песни на загадъчни сирени, географски открития на далечни земи, разцъфнали по незнайни южни проливи – досущ като японски хризантеми - бели корабни платна, дъхът на тропика в гаснещата вечер… Колко образи и игри на фантазията крият страниците на „Детска морска енциклопедия“^[1]. Точно така – онази тежката, със сините, плътни корици, с многото картинки, с опърпаните от четене и прелистване ръбове на страници. В моя дом седи на почетно място в библиотеката и също ми беше любима. А във филма на Петринел Гочев „Български кораб потъва в бурно море“ е често в кадър – ту в ръцете на децата, ту „разчекната“ на плажа, ту помъкната като безценно съкровище из потайни места. Книга-море, книга-бягство, книга-копнеж, книга-спасение…

  БЪЛГАРСКИ КОРАБ ПОТЪВА В БУРНО МОРЕ (2022, РЕЖИСЬОР ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ)  

Сред множеството слаби филми на 40. Златна роза, съм категорична, че „Български кораб…“ се отличи от общия фон по много причини, но за жалост остана извън полезрението на журито. Сюжетът накратко: В семейството на малкия Петьо (Ален Ангелов) се случва нещастие – бащата-моряк умира, докато е на поредното далечно плаване. Майка му (Станислава Николова) потъва в депресия и не може да намери начин да му съобщи новината, затова го изпраща при дядо му (Михаил Мутафов) в малко селце, нейде из Черноморието. А в рибарското селище е друг свят, пълен с изненади – една от тях е новото приятелство с по-малкия Филип (чуден Християн Манолов). Другата е щурото, артистично, семейство (Гергана Змийчарова и Димо Димов – като родители на Филип), в което с лекота се смесват рибарското ежедневие, вездесъщата миризма на чистен сафрид и… вдъхновяващия пиетет към Вапцаровите стихове, неразривно свързани с морето. Трета изненада е детската противоположна „банда“, която изпъстря ежедневието с типични за миналото улични игри и забавления, далече от технологичните предизвикателства. Очакването на бащата е съкровено в душичката на Петьо: дървеното, ръчно изработено корабче, подарък от съседката (Ангелина Славова), е „магическият атрибут“, който свързва света на детето с трепета на завръщането. Ала момчето не знае, че този път няма да се затича в силната прегръдка на татко си… И както много точно отбелязва Елица Матеева: „В живота има смърт, лъжа, омраза, тъга, страдание и Петьо преминава през тях, докато шумът на морето и залезите му разказват чудни приказки за кораб, който оцелява – това е малкият български кораб на Петьо“.^[2]

  БЪЛГАРСКИ КОРАБ ПОТЪВА В БУРНО МОРЕ (2022, РЕЖИСЬОР ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ)  

Всъщност, Петринел Гочев е направил прекрасен, топъл филм, в традицията на класическото българско детско кино. Реално много повече говори на възрастните (публика 40+), която е отраснала с ленти като „Войната на таралежите“, „Горе на черешата“, „Рицар без броня“ и др. Носталгичната, премерена нотка идва от реалистичното потапяне в света на детството, без да се прибягва да изкуствени приказно-фантастични сюжети. Но да! – Има много деликатна извънреалистична, по-скоро въображаема линия, която съществува в някакъв дълбок пласт на усещане. Тя е скрита в нюансите на разказване на историята, великолепната визия (филмът е отлично заснет от оператора Румен Василев) и онзи специфичен дух на невинност, която се сблъсква с неизбежните удари на живота и етапа от порастването.

Чаках с нетърпение появата „Български кораб потъва в бурно море“ поради няколко причини: от една страна е тематичното сходство с „Писма от Антарктида“ (2019, реж. Станислав Дончев) – а именно, проблемът за оповестяването на смъртта и загубата на родителя. Отделно по време на подготовката на филма актрисата и сценарист Гергана Змийчарова пускаше много интересни постове в личната си Фейсбук страница около историята на написване на сюжета и особено автобиографичната част, свързана с детството на Петринел Гочев^[3]. Всъщност двете творби – „Антарктида“ и „Корабът“ (накратко) – са доста различни и като авторски подход, и като наративни стратегии и развитие на образите, и като кинематографично изразяване и визуално потапяне в реалността. Тук няма да ги сравняваме, защото идеята на този текст е да щрихира други акценти.  

  ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ, СНИМКА: © РОСИНА ПЕНЧЕВА  

Дебютният пълнометражен филм на театралния режисьор Петринел Гочев не може с лекота да се сложи в определени рамки. Кинотворбата не е просто детски или семеен, не е само за любовта към морето, за живота и смъртта, за отношенията родители-деца, деца-възрастни, деца-деца. В него има особена, харизматична многопластовост, която умишлено, като художествено решение, не е фиксирана в ясни определения. Има нещо много чаровно в първоначалните провокации към зрителя. Например – уж действието е в сегашно време (ориентираш се по телефоните и автопарка), но цялостната атмосфера като светоусещане е в близкото минало, нейде в 80^-те години на ХХ в. Другата провокация е необичайният прочит и включването на Вапцаров, извън всякакви  идеологически, политически, исторически контексти. Една от най-впечатляващите сцени е семейният прочит с гласовете зад кадър на Гергана Змийчарова и Димо Димов на „Писмо“. Изключително актьорско изпълнение, втъкано майсторски в цялостната драматургия.

Петринел Гочев прокарва много деликатно загатнати театрални моменти, но те по никакъв начин не дразнят, а сътворяват друга, чувствителна гледна точка към темата на филма. В кулоарите на фестивалния комплекс във Варна дочух, че му липсва киноопит и кинозанаятчийство (е, нали е дебют?!), и вината на „Български кораб…“ е, че се е появил три години след „Писма от Антарктида“ и едва ли не го повтарял и крадял. Стъкмен абсурд! Позволете ми да не се съглася и да не откривам аргументи в тези твърдения. Категорично не трябва да самозатваряме малката си кинематография с такъв тип „разсъждения“ и така с лека ръка да игнорираме появата на нов, оригинален автор, идващ както от театъра, така и от изобразителните изкуства. Неговото дебютно, кинаджийско „корабно въже“ дръзко е усукано от неклиширани влакна, в чиито състав има други темелни елементи. Точно това прави филма различен, и такъв трябва да бъде, а режисьорът недвусмислено заявява почерка си. Петринел Гочев, подобно на Ясен Григоров, обогатява с присъствието си съвременното българско кино и надгражда филмовия език точно със специфичния си, поетичен и същевременно дълбок усет към смисъла на разказаната история. Именно по този начин разтваря емоционалното напрежение в контекста на детските светове и детството. Сложен комплекс, който трябва да говори на възрастните. Също така – има толкова филми, направени в света по темата за смъртта и детето, че появата в близка хронология на две български творби със сходна проблематика, означава само едно: подчертаване на нейната значимост н нуждата тя да бъде експонирана през разнородни, контрастиращи,  стилистични подходи и мисловно-монтажни конструкти. „Последните години почти не съществуват табута в екранното творчество за деца и тийнейджъри“ – пише много точно Радостина Нейкова^[4]. Изобразяването и осмислянето на смъртта в детското кино е сложен проблем, който  авторите трябва да решават с повишено внимание, тъй като се смята за деликатна и определено табуирана тематична зона.

Киното е най-силният визуален масов медиум, чрез който посланията достигат лесно до широк кръг от публики. Когато в главната роля е дете, без значение за какъв тип кино става дума, то авторите на филмовото произведение налагат своята актуална визия за това какво представлява феномена на детството. Като този феномен бива изграден и надграден посредством драматургичните и естетически принципи на кинематографа. Реално киното миметира детството от една страна, а от друга – го конструира наново в кадровата реалност. Не забравя обаче, че детството е суверенно, значимо и е алтернатива на порасналия свят на възрастните. Основните равнини на дискурса, в които кино-детето бива изучавано посредством обектива на камерата са: детето като обект на възпитание; проблемът за инициацията на детето; следване на нормата на традиционните ценности в бинарната опозиция „родител-наследник“; поведението на детето към определен набор от социални роли; изразяването на собствената, детска идентичност; детска психология; проблемът за насилие между децата или детето като обект на насилие; детската колективна памет; мнемоничната травматичност; памет, забрава и историчност; детето и предизвикателствата на динамичния днешен свят; детето и екологията; обществената реакция спрямо дете в беда или драматична, даже трагична житейска ситуация, и пр.

Кинематографът преплита два активни пласта на детската субкултура, в различно съотношение в зависимост от авторската визия и от спецификата на кинематографията^[5]. Единият е свързан със създаденото от самите деца. Тоест това, което формира техния свят, митология, мироглед, игри, диалози, реакции. Другият пласт е творение на възрастните. Петринел Гочев в „Български кораб потъва в бурно море“ много умело оперира и с двата. Затова и филмът му се вглежда толкова сигурно отвъд морето, зад дюните на детството, в търсене… на може би детето в него, преживяло всичко, за което се разказва във филма. Своеобразен елегантен катарзис. И много лична творба, която прескача лимесите на автобиографичното по един трогателен, интелигентен и красив начин. А това трябва да се уважава, защото не всеки може да го направи толкова достойно. Лично аз приветствам идването на театралния режисьор в киното ни и искам да проследя развитието му в кинематографията ни. Очаквам следващи негови проекти и тяхната реализация на екран. Безкрайно интересен ми е.

Петринел Гочев също така чудесно работи с малките актьори – и подобно на друг мой любимец, японският режисьор Хирокадзу Корееда – не ги кара да играят пред камерата, а да бъдат самите себе си. Да реагират в дадена сцена-ситуация и диалог, не като персонажите си, а следвайки собствените си интуиция, характер и поведение. Залагането на автентичността и реалистичния подход в крайна сметка водят до максимално органични резултати на екрана. „Мисля, че за децата трябва да се говори със същата отговорност, с която се говори за възрастните. Малко подвеждащо е това твърдение, защото ако се замислим как говорим за различни хора, няма да ни се иска така да говорим и за децата. Всъщност добре е да говорим внимателно и отговорно за възрастните, тогава и значимостта на детето ще дойде на мястото си. Защото какво са децата? Човеци, пълноценни, сложно разсъждаващи, сложно и непознато обичащи, сложно и изненадващо мразещи. Единствената разлика е, че са малки, крехки физически и може би не знаят много думи“^[6].

 

Бележки под линия:

^[1] Сахарнов, Святослав. Околосветско плаване. Детска морска енциклопедия. Георги Бакалов, Варна, 1978.

^[2] Матеева, Елица. Необятният копнеж по синевата на детството. // Портал Култура, 02.09.2022. Достъпно на: https://kultura.bg/web/необятният-копнеж-по-синевата-на-детс/.

^[3] Виж интервюто с Гочев, където това е описано: Матеева, Елица. За сиянието на малките стъпки, търсещи света на детето. // сп. Кино, Октомври, 2022. Достъпно на: <http://www.spisaniekino.com/за-сиянието-на-малките-стъпки,-търсещи-света-на-детето.html>.

Отделно – на пресконференцията на филма във Варна режисьорът също разказа много интересни моменти от раждането на идеята и написването на сценария още преди 20 години.

^[4] Нейкова, Радостина. Табуто на смъртта и съвременното детско кино. В: Изкуствоведски четения`2013 – сборник изследвания. ИИИзк – БАН, София, 2014, с. 294.

^[5] По този повод – много добър изследователски компендиум дава следният сборник: The Child in World Cinema. Children and Youth in Popular Culture (Olson, Debbie – Еd.). Lexington Books, London, 2018. В него на няколко места се дискутират в дълбочина именно спецификите в реалистичните подходи спрямо проблемите на детето и детството в разнообразните световни кинематографии. Като категорично се акцентира не върху приказно-вълшебния модел на американското кино, а на творби, които се фокусират върху подрастващите в Европа, Латинска Америка, Азия и Африка.

^[6] Матеева, Елица. За сиянието на малките стъпки, търсещи света на детето. // сп. Кино, Октомври, 2022. Достъпно на: <http://www.spisaniekino.com/за-сиянието-на-малките-стъпки,-търсещи-света-на-детето.html>. 

      

* * *

 

КРАТКИ СРЕЩИ С КЪСОТО КИНО

  ИНГЕБОРГ БРАТОЕВА-ДАРАКЧИЕВА

 

Журито единодушно присъди Голямата награда „Златна роза“ за късометражен филм на „Празник“ на Антония Милчева. Преподавателката по „Режисура на монтажа“ в НБУ, която е и сценарист на филма, добре познава техниките за конструиране на екранното време и краткият ѝ авторски филм се отличава със забележителен ритъм. Всяка от 34^-те минути на „Празник“ е осмислена като парченце от пъзел, който режисьорката подрежда систематично, за да разкрие едно след друго различни нива на отношенията между героите. Резултатът е смислен и вълнуващ разказ за самотата на съвременните хора и търсенето им на близост.

  ПРАЗНИК (2022, РЕЖИСЬОР АНТОНИЯ МИЛЧЕВА)  

Актрисата Лилия Косева дава на главната героиня собственото си име. Косева изгражда образа на екранната Лили подчертано пестеливо, на моменти сякаш отстранено, но именно заради тази сдържаност всеки неин жест и всяка дума придобиват особено значение. Концентрацията, наложена на режисурата от кратката форма, е предопределила стила на работа с актьорите – скициране на основни черти на образите и фокус върху реакциите в конкретни ситуации.

Какво е празникът, време на споделено веселие или момент за изясняване на стари неразбирателства? Наистина ли посрещането на Нова година е тържество на новото начало или е изпитание за самотните? Авторката търси отговорите на тези въпроси в динамиката на отношенията между героите. Старите приятелства хранят стари разногласия, спомените за родния град не са достатъчни, за да срещнат отчуждените събратя и столичните жилища за сам човек не предполагат фамилиарно нахлуване в чуждо пространство.

На екрана се разразяват словесни сблъсъци, натрупано с години напрежение ескалира в неочаквани откровения, изричат се неудобни истини. В атмосфера на нарастващ драматизъм удря дванадесетият час. Новата година неизбежно настъпва, без някой наистина да я очаква с трепет. Настъпва и неочакван обрат в действието, едновременно кулминация и развръзка на филма, негов възможен хепиенд. Традиционното телевизионно Дунавско хоро „хваща“ героите, припомня им миговете на спонтанност и непринудено веселие и в крайна сметка ги помирява, един с друг и всекиго със себе си. Кратко, динамично и ясно, както трябва да става в доброто късометражно кино.

За дебюта си „1999“ Александър Милушев получи Диплом за най-добра режисура. Подобно на много дебютанти през последните години, Милушев не е съвсем начинаещ зад камерата. Завършил е НАТФИЗ миналата година, но от години е свързан с аудиовизуалния бизнес, с производството на реклами и т.н. Професионалният опит и владеенето на занаята винаги са предимства при създаването на сценарий, съобразен с кратката форма (в съавторство с Андрей Филипов), както и при търсенето на адекватна режисура.

 1999 (2022, РЕЖИСЬОР АЛЕКСАНДЪР МИУЛШЕВ)  

„1999“ е драма на съзряването, ситуирана в последната година на миналия век. Милушев умело пресъздава атмосферата в края на цяла епоха. Режисьорът откровено признава силния автобиографичен момент във филма и предпочита изстраданата автентичност на детството в панелните гета от края на 90^-те, пред мелодраматичните клишета. С рядка за българското кино решителност, Милушев и малкият герой на филма му намират изход от мизерията – чрез поемането на отговорност, осмислена като акт на възмъжаване. Този избор предопределя и оптимистичния финал. В по-широк смисъл, повод за оптимизъм е преди всичко фактът, че този „малък“ филм отхвърля маргиналните стереотипи от последните десетилетия, които под маската на социална ангажираност, хвърлят тежка сянка върху нашето кино.

„Vox populi“, дипломна работа на младата Тянита Ганчева, получи престижната Награда на гилдия „Критика“ при СБФД. Ганчева е подходила мъдро към дипломния си проект – подбрала е творчески сътрудници сред най-изтъкнатите български кино професионалисти. Сценарист на филма ѝ е Светослав Овчаров, който е и негов продуцент, а в главните роли са Светлана Янчева, Иван Савов и Александър Дойнов. Във филма звучи монолог от Антон Павлович Чехов, а автор на музиката е самият Йохан Себастиан Бах. Такъв е екипът на най-професионално направения български късометражен филм за 2022 г. Похвално е, че големите професионалисти подкрепят първите стъпки на млад колега. Заедно с това е трудно да се каже, кой кого ръководи и режисира в този екип.

Сътрудничеството на начинаещата режисьорка с големите професионалисти потвърждава азбучната истина, че успехът на филма започва от литературната му основа. Овчаров е на висотата на най-добрите си сценарии, Светлана Янчева е блестяща. Режисурата се е опряла на специфичното чувство за хумор на сценариста, за да разкаже една анекдотична история със сериозно послание. Правилно намереният и поддържан ритъм на действието грабва и задържа вниманието на зрителя. Янчева, в ролята на провинциална актриса, която спасява прасето си от профилактично клане заради свинска чума, играе в специфичния си стил „на ръба“ между драматичното преживяване и абсурдния хумор. Смешно-тъжен малък голям филм за драмата на малките хора в България. Чехов по нашенски. Куриозно е, че в тази дипломна работа на млад човек доминира светоусещане, присъщо на предишното поколение. Оценявайки високо професионализма, с който е създаден филмът, си задавам въпроса, дали и доколко „Vox populi“ би развълнувал връстниците на режисьорката.

И трите филма, които коментирам, се отличават със своята оригиналност. Независимо от художествените предпочитания на Антония Милчева, Александър Милушев и Тянита Ганчева, те са обединени от категоричния стремеж да открият собствения си стил, като говорят за нещата, които наистина ги вълнуват. Това е и най-значителното им постижение, което се откроява на фона на селекция, в която доминират вторичност, подражателност и (свръх)претенциозност.

  ОТКЪСНАТИ (2022, РЕЖИСЬОР СТЕФАНИ ДОЙЧИНОВА)  

Много бих се радвала, ако българският „Откъснати“ спечели Оскар за най-добър късометражен филм, но се съмнявам, че Американската филмова академия ще се впечатли от нашето упражнение в стил „Малка къща в прерията“. Скромният ми опит с американската филмова критика показва, че се ценят автентичността и оригиналността, а не умението да се имитира американско кино. В най-претенциозните произведения в състезанието на „Златна роза“ лесно се разпознават елементи, отдавна влезли в историята на киното. Герой - полудял психиатър, появил се преди повече от век в оригиналния вариант на „Кабинетът на доктор Калигари“, трябва да всява мистичен ужас в „Безсмъртният“; героиня, която постепенно става невидима, като тялото ѝ изчезва част по част („Мария“), препраща към общо 20^-те кино адаптации на романа на Хърбърт Уелс „Невидимият“, заснети между 1933 и 2020 г., две от които са за невидими жени; „Кокичета в края на влака“ пък напомня безброй филмови антиутопии, в които хората са превърнати в роби на жестока система и експлоатирани до смърт т.н.

Всъщност основното състезание за късометражни филми на тази „Златна роза“ се състоя между амбицията да се имитират късометражно световните образци и умението да се разкаже кратко за преживяното и автентичното. Младата Лина Павлова, все още студентка в магистърска програма, успява да обедини тези тенденции в „Последният вампир на София“, като си служи с вампирския жанр, за да разкаже приказка за самотата.

Може би кратките форми ще стават все по-адекватни на новото светоусещане, на кратките чувства и взаимоотношения, на бързината, с която тече животът и заради която все повече не ни сдържа дълго пред екрана. Кратките видеа в социалните мрежи и в YouTube са част от ежедневния живот, особено на най-младата публика. Настъпва ли времето и на краткото кино?

 

* * *

 

ПРЕДИЗВИКТАТЕЛСТВА

  ОЛГА МАРКОВА

 

Юбилейното 40^-то издание на фестивала „Златна роза“ ни зарадва с интересни дебюти, надникващи в различни екзистенциални територии; с експериментални постижения, търсещи жанрова характеристика в късата игрална форма. Преобладаващата част от показаните шестнайсет произведения, от които десет дебюта, са точно замислени и успешно завършени, независимо, че само пет от тях са субсидирани от НФЦ, а още пет – от Национален фонд „Култура“. От една страна това означава слабо финансиране от институциите на държавата, а от друга – натрупване на продуцентски опит у младите за намиране на финансиране.

  КОКИЧЕТА В КРАЯ НА ВЛАКА (2022, РЕЖИСЬОР ГАЛИНА Д. ГЕОРГИЕВА)  

Онова, с което ме впечатлиха художествените резултати в късометражното  кино във филми като „Безсмъртният“ на Николай Урумов, „Кокичета в края на влака“ на Галина Д. Георгиева, „Четири достоверни истории за една абсурдна вечер“ на Георги Димитров и „Ковачът“ на Десислава Чутуркова са амбициозните намерения на авторите да разкажат любопитни истории по неочакван, нетрадиционен начин, без да робуват на чужди образци и познати източници. А това означава воюване за собствено място под слънцето на Киното, което считам да изключително ползотворно.

  БЕЗСМЪРТНИЯТ (2022, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ УРУМОВ)  

Николай Урумов, с вече доказан продуцентски опит, е провокиран в дипломната си работа в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ от сценария на Ясен Василев, реализирана с оскъдни 3500 лева, да изгради сюжет, в който Злото търси спасение и изкупление. Той често се опитва да размества позициите на установените обществени правила и норми, за да изследва някак „лабораторно“ резултата, който ще се получи. „Винаги са ме вълнували мистичните и необяснимите неща в живота – твърди режисьорът – Искам да вляза под обвивката на повърхността и да покажа какво се крие там.“ Едва ли е лесно да обосновеш и осмислиш съждения като „Паметта изневерява само на избраните“, „Светът е бунище“ и „Любовта е илюзия“ в една абсурдна фабула. Още повече, че абсурдисткото мислене не е особено популярно у нас. Тук безспорен е приносът на актьорите Юлиан Вергов, Рашко Младенов и Александър Алексиев. Неслучайно тази продукция на НАТФИЗ е обявена за най-добър студентски филм на Международните кинонагради в Париж; на МКФ „Сърцето на Европа, на МКФ в Москва, както и на МКФМ „Short to the Рoint“ миналата година. Урумов е удостоен със званието „най-добър режисьор-студент“ на Кинофестивала на европейския филм.

Твърде интригуваща е и темата, и нейната реализация в „Кокичета в края на влака“, подкрепен от НФЦ, на Галина Д. Георгиева, която със стилистика, назована от нея „ретрофутуризъм“, ни въвежда в безкрайната градина на Вечността. В един антиутопичен свят жена, която се бори за правото си на държавно асистирано самоубийство, намира причина да живее, след като последните ѝ три кокичета се оказват способни да произвеждат безплатна енергия за всички. Признавам си веднага: на мен не би ми хрумнала подобна идея. Защо пък да не надникнем в Бюро за самоубийство или в Камера на вечния покой! И тъкмо там да открием смисъла на човешкото съществуване, чрез съчетаване на реалност с елементи на  фантастика. Такъв тип сюрреалистично кино разчита особено на средата. И тя е постигната от добрия оператор Георги Челебиев и точната сценография на Калина Челебиева. Този жанров филм би бил още по-успешен, ако финалът му бе изведен по-директно, без излишни дължини и лутане в разни посоки.

  ЧЕТИРИ ДОСТОВЕРНИ ИСТОРИИ ЗА ЕДНА АБСУРДНА ВЕЧЕР (2022, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДИМИТРОВ)  

В забавния късометражен дебют „Четири достоверни истории за една абсурдна вечер“, продуциран от БНТ и подкрепен от ИА НФЦ, режисьорът Георги Димитров ни спечелва не с познатия начин за съпоставяне на различни гледни точки към едно и също събитие в стил „Рашомон“, а с неочаквания драматургичен обрат на действието. Сценарият е инспириран от реални събития и личности. Неведнъж сме виждали на екрана двете версии за живота – на мъжа и на жената, които се разминават... Тук, на пръв поглед доволна (по-скоро самодоволна) от новата си връзка, инициативната героиня Калина решава да покани на вечеря бившия си съпруг Петър и Патриция – бивша приятелка на нейното настоящо гадже Андрей. И макар да остава неизяснена целта на подобна авантюра, нейните последици се оказват твърде непредвидими. Тлеещите чувства и непростените обиди взимат връх. Нелепото хрумване на домакинята се сгромолясва с трясък върху главите на персонажите. Чрез ирония на екрана се постига абсурдна ситуация, но за жалост битът надделява пред условността. Бих предпочела финалът да остане отворен, без да доминира в него определена позиция.

  КОВАЧЪТ (2022, РЕЖИСЬОР ДЕСИСЛАВА ЧУТУРКОВА)  

С натрупан актьорски опит Десислава Чутуркова ни представи интересен в експериментално отношение режисьорски дебют – „Ковачът“, чийто сценарий е по мотиви от любими приказки на Братя Грим. В него невербалният разказ надниква в невидими за човешкото око светове. Той разчита изцяло на повтарящи се пантомимични действия, които създават известна монотонност. В центъра на филмовото повествование е опитът на силите на Злото да изкусят един талантлив и упорит майстор-ковач и той да замени душата си с несметно богатство. Тази позната и от литературата, и от фолклора сделка, водеща до вътрешна борба и покаяние, оживява на екрана като театрална форма с визуални ефекти, с изпипано детайлизиране на кадрите. Налице е синхрон на всички художествени елементи и средства.

Отделих неслучайно тези няколко филма, тъй като предизвикаха отзвук с търсенията си в по-различна тематична и жанрова територия.

 1999 (2022, РЕЖИСЬОР АЛЕКСАНДЪР МИУЛШЕВ)  

Но моята педагогическа практика ме е убедила, че за бъдещите колеги, които се насочват към Големия екран, по-леко и ефикасно е да предложат истории, близки или преживени от самите тях. Такъв е късометражният филм на Александър Милушев – възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Сюжетът на неговата дипломна работа като режисьор, съсценарист и копродуцент с категоричното заглавие „1999“ – време на огромни обществени промени, засягащи и света на децата, косвено и пряко с навлизане на компютрите – се базира върху случки и събития, преживени  от режисьора и приятелите му от детството, с които е бродил из залите за електронни игри. С една скромна, на пръв поглед незначителна история за малчуган от крайните квартали, авторът пресъздава достоверно и убедително духа на 90-те години на ХХ век. „Играта е може би най-добрата платформа, на която да стъпим, за да бъдем по-автентични и спонтанни в живота си“ – споделя той. На крилете на детските мечти, захласнат като повечето си връстници по новата форма за развлечение – електронните игри, персонажът неусетно се изправя пред съдбовен избор: да си остане хлапе в света на фалшивите герои или да предприеме първата си крачка към съзряването. Задълбочената интерпретация на тази вечно актуална драма на подрастващите е постигната благодарение и на умелата камера на оператора Георги Маринов, която почти документално пресъздава тягостната атмосфера на несрета и социални катаклизми. Неслучайно филмът бе удостоен със специален диплом от журито и е селектиран на редица европейски фестивали.

Значимата и актуална тема за самотата, търсенето на близост в съвременния свят и същевременно невъзможността за нормално общуване е водеща в съвременното кино. Свой идейно-естетически ъгъл към нея е намерила Антония Милчева във филма си „Празник“. Режисьорката стана известна с късометражните произведения „Гинка“, награден на София Филм Фест /2015/ и „Zvuk Lampasa“, обявен за най-добър късометражен филм в секцията „Първи кадър“ в Сараево (2017). В новата си творба „Празник“, подкрепен от НФЦ и отличен със „Златна  роза“ за най-добър късометражен филм, Милчева насочва своя поглед към понятието „празник“, като усилие да отвърнеш поглед от себе си, за да усетиш близостта на другите. Усилие, което за жалост е все по-изчезващо в общуването ни. Всеки е погълнат от собствените си проблеми, а вниманието към другите е насочено само върху онова, което не приема у тях. И така опитът за интимен празник е провален. Вторачили поглед в себе си, героите, изпълнени с изисквания един към друг, вместо да се веселят, се ожесточават. Зад дребните наглед спорове прозира комплексирана неудовлетвореност от себе си, от околните, от невъзможността за нормално общуване. Сложната тема оживява на екрана деликатно, с овладян ритъм на действие и убедително актьорско изпълнение и предизвиква у зрителя задълбочен екзистенциален размисъл. В това отношение безспорна е и заслугата на оператора Веселин Христов, чиято камера успява да се вгледа  деликатно и чувствително в света на съвременниците ни; да проникне в интимните им мисли и контакти.

Не изненадва фабулата и нейната реализация в продукцията на БНТ „Връзка“ – режисьорски дебют на Александра Боишина. Вдъхновението за него идва от света, в който живеем едновременно „на живо“ и виртуално. Вече общоприето е и се счита за нормално хората да взаимодействат, т.е. да се срещат, влюбват, разочароват и разделят в телефоните си. За радост,  в интригата на петнайсетгодишните герои, експонирана в социалната мрежа, авторката дава дума на живия живот. А общуването на живо решава развръзката, за да ни накара да осмислим и анализираме факторите, които предизвикаха невъзможността на подрастващите да контактуват помежду си директно с открити лица.

Оставих дипломната работа „VOX POPULI“ на Тянита Ганчева от Лондонското филмово училище, по сценарий на Светослав Овчаров, за финален акорд, тъй като на всеки фестивал има стойностни творби, които незаслужено са пренебрегвани от журито. Затова пък трогателната история за силата и достойнството на Малкия човек, проявяващи се в абсурдни ситуации, бе оценена от гилдия „Критика“ към СБФД, която ѝ присъди своята награда. Изключително емоционалното, обагрено в полутонове присъствие на Светлана Янчева в главната роля на провинциалната актриса Магдалена, която играе второстепенни роли в театъра, пътува всекидневно до селото, където се грижи за свекъра си, поразен от инсулт, ни напомня най-свидните актьорски традиции в нашето кино. Скромно, някак елегийно-патриархално, но твърде уверено героинята неотклонно следва целта си: да спаси своето прасе от всеобщото заколение поради избухнала епидемия от чума. Въпреки поредната нелепа разпоредба – да бъдат избити всички животни в селото, блокирано от полицията, тя успява да извърши един малък, безшумен „подвиг“ в свирепото  ежедневие. Може би тук е мястото да отбележа, че на  40-тата „Златна роза“ именно Светлана Янчева категорично заслужаваше Голямата награда за женска роля с безупречните си изпълнения както в този първи филм, така и в  пълнометражния „Изкуството да падаш“, дебют на Орлин Милчев, и най-вече – в „Пролетно равноденствие“ на Иван Павлов, където нейният дует с Ивайло Христов завинаги ще остане в Летописа на този фестивал като етюд за актьорска виртуозност.

 

* * *

 

АХ, АКТРИСИТЕ! АХ, АКТЬОРИТЕ!

  БОЖИДАР МАНОВ

 

Колкото и таланти да се съберат зад камерата, игралният филм се случва на екрана. А там безспорни властелини са актьорите!

Да им се поклоним с възклицание: Ах, актрисите! Ах, актьорите!

Много пъти съм твърдял, че най-безспорните професии в нашето игрално кино са актьорите и операторите! Давам си сметка, че подобно категорично твърдение може да изглежда малко пресилено и в този смисъл рисково. Но 40^-та „Златна роза“ 2022 ни предостави нови аргументи в неговата достоверност.

При операторите огромно значение има и добрата техника, и използваните носители (преди години филмовият материал негатив/позитив, сега високият клас цифрова техника и нови дигитални технологии). Но все пак визуалната интуиция на оператора, неговото око във визьора и чувствителната емоционалност в сърцето са решаващи за крайния резултат в кадрираната композиция.

А актьорите, след като са проумели сценария и са заживели с отредените им персонажи; след като са репетирали с режисьора и са преминали костюмни проби и грим; след като са овладели локациите и то при непоследователно снимане; след като са намерили и предложили своите актьорски приспособления; след целия стрес от неочаквани промени, климатични изненади, здравословни проблеми или технически гафове; след всичко това в крайна сметка застават сами пред камерата и след режисьорската заповед „Камера“ и операторския отговор „Работи“, са оставени единствено на личната си мобилизация и концентрация, на отработения мизанкадър, на уточнените реплики, на репетираното партньорство с колегите и не на последно място на личния им импровизационен талант, особено при по-дълги кадри с възможност за изненадващи, неподозирани актьорски откровения, които за късмет камерата регистрира и понякога тъкмо тези кадри стават най-добрите, най-плътните, най-въздействащите в епизода или дори в целия филм! Получи се ужасно дълго изречение, но това похвално слово за актьорите го изисква! Защото тъкмо такива щастливи мигове на спонтанно откровение пред камерата работят най-пълноценно за филма и най-много радват зрителите!

След този ласкав, но заслужен тропар за професията на филмовите актьори, ето и някои примери от тяхната успешна „самозащита“ в селекцията на „Златна роза“ 2022. Защото в редица случаи те не се нуждаят от моята „адвокатска“ пледоария – тя е повече за читателите и дано повярват в нея.

  БЛОК (2022, РЕЖИСЬОР ТОДОР МАЦАНОВ)   

Всяка година на екрана на „Златна роза“ се появяват нови актьорски лица – някои от тях ефектни и впечатляващи, други – талантливи и обещаващи. Помним такъв ярък дебют на Димитър Николов в „Христо“ (2016), както и присъствието му в късометражния „Дрехи“ (2016), а междувременно и в други подобни роли. Сега отново го видяхме в „Изкуството да падаш“ (реж. Орлин Милчев), в „Блок“ (реж. Тодор Мацанов), а и в театралната постановка „Орфей“ в Народния театър. Много пестелив и същевременно силно изразителен актьор. Време е обаче да обогати екранния си образ и с друго психофизическо присъствие. Режисьорите привикнаха с безспорното му меланхолично излъчване на екрана и то им носи удобството на гарантирания резултат, дори без кастинг. Но като талантлив актьор е време той сам да помисли за преодоляване на този наложен му статус и да рискува в друга посока. Сигурен съм, че при добър сценарий и чувствителен режисьор ще изненада с неочакван резултат.

 

  ШЕКСПИР КАТО УЛИЧНО КУЧЕ (2022, РЕЖИСЬОР ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ)  

По неписано правило най-често мъжките персонажи са по-ярки и разнообразни в колодата екранни герои. Но тази година това не се потвърди толкова явно. Но затова пък дебютантите Владислав Стоименов и Васил Илиев безспорно защитават успешно своите екранни връстници в „Шекспир като улично куче“, при това редом с яркия и много опитен актьор Захари Бахаров. Очевидно изборът на режисьора-актьор Валери Йорданов е разчетен правилно. И наградата им е заслужена! Впрочем, по статут журито може да подели само една награда между двама носители.

 АННА (2022, РЕЖИСЬОР БОРИМИР ИЛКОВ – БОНО) / МАЙКА (2022, РЕЖИСЬОР ЗОРНИЦА СОФИЯ)  

Ако приемем, че в случая мъжкото отличие е за тандема от „Шекспир…“ (двама актьори, но в един филм), то тогава можеше женската награда да се раздели между Дария Симеонова („Майка“) и Радина Кърджилова („Анна“). Те изграждат симетрични персонажи на силни млади жени, които търсят не само личното си майчинско щастие, но намират пълноценна реализация и в отстояването на важни социални и хуманни идеи. И двете актриси са точни в защитата на своите героини и успяват да убедят зрителите в тяхната житейска достоверност. А това е изключително важно за цялостното звучене на филмите, за да не бъдат отнесени с лека ръка към актуалния „женски тренд“ в съвременното световно кино. Но решенията на всяко жури са нюансирани в конкретен контекст и няма смисъл да се обсъждат post factum.

  ИЗКУСТВОТО ДА ПАДАШ (2022, РЕЖИСЬОР ОРЛИН МИЛЧЕВ)  

Радващо е, че наред с тези две актриси на екрана във Варна забелязахме още едно непознато досега лице, и то в два филма – Елена Замяркова с главна роля в „Изкуството да падаш“ и в късометражния „Бони и Льони“ (реж. Светла Цоцоркова). Впрочем, във втория филм е и Моника Найденова – откритието на режисьорката в дебюта ѝ „Жажда“ (2015). Сега отново се доверява на друга непозната изпълнителка – явно това не е случайно решение, а верен подход за търсена екранна достоверност.

И тук се промъква мисълта за познат обратен феномен, нещо като тиражиране на стандартна типология, с която прекрасни актьори не само са се наложили на екрана, но със своите плътни и убедителни персонажи като че „зомбират“ режисьорите да ги търсят и канят все в подобни роли. А това косвено ги ощетява.

Светлана Янчева е прекрасна актриса! Но ето че само за две години тя „бетонира“ на екрана своята безкомпромисна героиня – жена на средна възраст, с нелека биография и трудно всекидневие в безкрайния нашенски преход, и въпреки това с жилав женски реализъм в неуютния делник. И още много подобни нюанси, които гледаме с удовлетворение в „Страх“ (2020), а сега в „Пролетно равноденствие“ (реж. Иван Павлов) и късометражния „Vox populi“  (реж. Тянита Ганчева).

  ПРОЛЕТНО РАВНОДЕНСТВИЕ (2022, РЕЖИСЬОР ИВАН ПАВЛОВ)  

Или великолепният Иван Савов! Блестящ актьор, който може от една сюжетна ситуация или подадена реплика да направи не просто талантлив етюд, а да изнесе важна роля в цял филм! Както направи в „Урок“ (2014), в „Бащата“ (2019), в „Страх“, а сега в „Пролетно равноденствие“ и „Vox populi“. Той е толкова органичен и убедителен актьор, че май режисьорите се нагаждат към него, а не обратното.

За Ивайло Христов пък хич да не отваряме дума – при него всичко е на квадрат,  тъй като е от двете страни на камерата – като актьор и режисьор.

Този основателно възторжен тропар за талантливите ни актьори се отнася с пълна сила и за мнозина изключителни професионалисти, макар по-често „във втория план“ сред поддържащите роли или при епизодиците.

А тъкмо там, в малкото екранни минути с оскъдни сюжетни обстоятелства, понякога дори без реплики, особено ярко се забелязват силните актьорски постижения в смирено малки или дори епизодични роли. Защото тъкмо при тях максималната концентрация на актьорските умения, конкретни приспособления (гласови, жесто-мимически) или спонтанни импровизации се отливат щедро в цялостни, впечатляващи и запомнящи се прекрасни етюди. Неподредени през годините, но живи в паметта ми са подобни великолепни актьорски постижения на Мая Новоселска в „Рапсодия в бяло“ (2002), Станка Калчева в „Докато Ая спеше“ (2015) и сега в „Анна“ (2022), Ирини Жамбонас и Васил Банов в „Посоки“ (2017), Иван Бърнев в „8 минути и 19 секунди“ (2018), Ангелина Славова и Димитър Коцев - Шошо в „Живи комини“ (2019), Жорета Николова в „Дъвка за балончета“ (2017), Милица Гладнишка в късометражния „Мона Лиза“ (2020). Това са неравностойни филми с различно качество и екранна съдба. Но посочените епизодични роли в тях са вън от съмнение! И много други, разбира се.

P.S. Бих се захванал да направя един монтажен филм „Бляскави епизодици“ и съм сигурен, че ще се получи, благодарение на прекрасните актриси и актьори! Защото споменатите, както и други ярки екранни откровения, освен че обогатяват всеки филм „отвътре“, работят и сами за себе си като своеобразен  каталог на пълноценното актьорско превъплъщение, макар и в малък епизодичен образ.

И дори Станиславски би им се зарадвал!

 

* * *

 

ЮБИЛЕЙНИ ИЗВОДИ И УМЕРЕН ОПТИМИЗЪМ

  ГЕРГАНА ДОНЧЕВА

 

След двете тежки пандемни години беше истинска изненада появата на 31 игрални и късометражни филма, включени в двете конкурсни програми на 40^-то юбилейно издание на фестивала „Златна роза“. Първоначалната радост обаче се оказа кратка, тъй като общото равнище на състезаващите се филми беше по-ниско в сравнение с продукциите от предишни конкурси. Това наблюдение очевидно бе споделено и от членовете на „голямото“ жури, които отличиха едва четири творби („Майка“, „Шекспир като улично куче“, „Пролетно равноденствие“, „Изкуството да падаш“) от петнадесет.

  ШЕКСПИР КАТО УЛИЧНО КУЧЕ (2022, РЕЖИСЬОР ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ)  

Добрата новина е, че продължава тенденцията пред варненската публика да се прожектират разнообразни в тематично и жанрово отношение произведения, така че всеки зрител да намери своята вълнуваща история или герой, с когото би искал да се идентифицира. И през 2022 г., подобно на 2021 г., беше видимо яркото присъствие на  жените, пресъздадени на екрана в „Майка“ и „Анна“, но за разлика от твърде гневната и екстатична интерпретация в „Жените наистина плачат“, Зорница София и Боримир Илков-Боно избират различна художествена стилистика. Филмът на Мина Милева и Весела Казакова за първи път в българското кино постави въпроса за тъмната страна на майчинството чрез изобразяването на тежката следродилна депресия, с която трябва да се справя една от героините, докато авторите на „Майка“ и „Анна“ изследват тревожно зачестилия проблем в глобалния модерен свят млади, успешно реализирани в кариерата си жени, да не могат да станат майки. Изборът на актрисите в цитираните творби е изключително сполучлив: Дария Симеонова изгражда убедителен, плътен образ, а Радина Кърджилова демонстрира зрялост и дълбочина на таланта си, макар че отново се размина с наградата за женска роля след впечатляващото си участие в „Сцени от живота на една актриса“ през 2020 г. Би било несправедливо, ако не спомена и запомнящите се актьорски превъплъщения и на Светлана Янчева, Станка Калчева, Елена Замяркова, Александра Сърчаджиева.

  МАЙКА (2022, РЕЖИСЬОР ЗОРНИЦА СОФИЯ)  

Носителка на „Златна роза“^[1] за втори път, Зорница София черпи вдъхновение за новия си филм от житейската съдба на Елена Панайотова – космополитна театрална режисьорка, която превръща в своя мисия подкрепата за деца в неравностойно положение в Африка с помощта на изкуството. Произведението обаче няма претенцията, че е биографичен разказ, а само заимства базови елементи, за да разкрие неочакваните пътища, чрез които съвременната жена получава шанс да преживее майчинството. Но „Майка“ съдържа и друг ключово важен аспект: социалната чувствителност по отношение на бедността, характерна за Черния континент и нескритото безразличие на богатия Запад. Това послание е отправено към зрителя в сцената, илюстрираща практиката на т.нар. poverty tours: две западни туристки се снимат с цветнокожо дете от сиропиталище и после ги публикуват в интернет като форма на лицемерна загриженост. В „Анна“ акцентът също е поставен върху взаимоотношенията на специфична общност /ромската/ и разследваща самотна журналистка, която прави отчаяни опити да има дете чрез инвитро процедури. Нейното автентично желание и смелост са поставени на истинско изпитание, когато след изнасилване тя трябва да вземе решение дали да задържи или не заченатото бебе.

  ШЕКСПИР КАТО УЛИЧНО КУЧЕ (2022, РЕЖИСЬОР ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ)  

На церемонията по награждаването в последната вечер на 40^-то издание продукцията, която спечели най-много отличия (общо шест) беше „Шекспир като улично куче“ на Валери Йорданов. Тя притежава огромен потенциал да се превърне в култов филм за съвременните седемнайсетгодишни заради своята динамика (неслучайно получи приза на младежкото жури), адекватна визия, остроумни препратки към световни образци, каноничен литературен текст, вплетен органично и с модерно звучене в структурата на творбата. Едновременно  с това „Шекспир като улично куче“ е суров и изпълнен с болка разказ за безпътицата на младите хора днес. Валери Йорданов доказа, че освен че е великолепен актьор, носи в себе си и дарбите на режисьор и сценарист, както и усета за качествено кино. След съвместната си работа с Иван Владимиров в „Кецове“, той вече се заяви като самостоятелен автор, към когото оттук нататък изискванията ще са много завишени. Подобно на Ивайло Христов, Валери Йорданов е пряко ангажиран с проблемите на следващите поколения кинематографисти и полага усилия да подпомага тяхното професионално развитие и израстване. Браво за лансирането на двамата талантливи изпълнители Владислав Стоименов и Васил Илиев, за които участието във филма е дебют и те се справят блестящо редом до утвърдени звезди като Захари Бахаров и Меглена Караламбова. Искрено се надявам, че след това силно начало пред тях ще се отворят доста възможности за сериозна реализация.

  ИЗКУСТВОТО ДА ПАДАШ (2022, РЕЖИСЬОР ОРЛИН МИЛЧЕВ)  

Сред представените първи пълнометражни заглавия Орлин Милчев успя да впечатли журито със своето предложение „Изкуството да падаш“. Неговата творба също е адресирана към подрастващите на фона на техните сложни взаимоотношения с родителите, сблъсъка с агресията в училище, липсата на перспектива и на стабилна ценностна система в българското общество.

  БЯГСТВО (2022, РЕЖИСЬОР ВИКТОР БОЖИНОВ)  

Портрет на съвременните млади хора предлага и Виктор Божинов в „Бягство“, където на преден план е изведена темата за избора да бъдеш себе си и неговата жестока цена, а Андрей Хадживасилев обогати спектъра от произведения, насочени към младежката аудитория и по-точно към детско-юношеската, представяйки „Случаят Тесла“ – негов втори опит след „Случаят Кюри“ да привлече вниманието на децата към постиженията и значението на науката.

„Пролетно равноденствие“ достойно защити честта на ветераните Иван Павлов, Красимир Крумов-Грец, Кирил Дончев, Емил Христов, Светлана Янчева, Ивайло Христов. Филигранен, естетски изпипан, деликатен, филмът представлява споделено пространство на човечността и дълбоката интимност, макар че поставя неразрешими проблеми, белязали битието на страната ни през последните няколко десетилетия.

  ЖЪЛТ ОЛЕАНДЪР (2022, РЕЖИСЬОР ЛЪЧЕЗАР АВРАМОВ)  

В рамките на 40^-то издание на „Златна роза“ бяха показани и жанрови произведения, някои от които прелюбопитни в контекста на българската кинотрадиция: „Жълт олеандър“ на Лъчезар Аврамов по сценарий на Димитър Стоянович е интересна заявка в жанра на черната комедия с елементи на политическа сатира и твърде много се различава като художествена концепция от предишната съвместна работа на авторите в „Снимка с Юки“. Георги Костов изненада публиката със своя филм „Борсови играчи“ – съвършено нова тема за родната кинематография, история, очевидно вдъхновена от известните холивудски образци на Оливър Стоун и Мартин Скорсезе, която е разказана добре, при това от специалисти, запознати с тънкостите във финансовия свят^[2], спазва всички жанрови условности и определено е най-доброто, заснето от този режисьор към настоящия момент.

Всеки юбилей обикновено е повод за равносметка, както и за търсене на подходяща посока. В този смисъл „Златна роза“22 категорично свидетелства, че макар и в ритъма на редуващи се възходи и спадове, българското кино има бъдеще и все повече се отваря към световните теми и тенденции, надживявайки комплексите си, че е доморасло и провинциално.

Също така във връзка с по-нататъшното развитие на форума, похвално е  намерението на ръководството на НФЦ да положи сериозни усилия фестивалът да получи по-голяма видимост в морската столица, като назначи артистичен директор, който целогодишно да се занимава с подготовката и организацията на „Златна роза“. Варненската публика непрекъснато е изкушавана от качествени културни събития и никак не е лесно да бъде спечелено нейното внимание, а залите на Конгресния фестивален център да бъдат напълнени със зажаднели за български филми зрители.

 

Бележки под линия:

^[1] Зорница София е удостоена през 2004 г. със „Златна роза“ за своя дебютен филм „Мила от Марс“, като наградата е споделена с „Изпепеляване“ на Станимир Трифонов.

^[2] Съсценаристи на филма освен професионалния сценарист Александър Чобанов са финансистите Кузман Илиев и Илиян Скарлатов.